„Махалата на совите“, Горан Атанасов, издателство „Фама“, София, 2020 г.
Трябва да призная, че името на Горан Атанасов до скоро ми бе непознато. Поредицата на издателство „Фама“ за нова българска литература – също. „Логично е“, бих казал в свое оправдание. Защото сега, във времената на тази умопомрачителна пораза, издателствата са все по-плахи и все по-предпазливи, а заглавията им все по-трудно си проправят път до системата на книгоразпространението. Като че ли и ние все по-трудно стигаме до книжарниците. Пък и често се случва така, че когато сме там, книгите вече ги няма. Защото и те като замръзнали и ненавреме подранили лястовички ще постоят неумело четири-пет дни на витрината, плахо ще се поогледат и ще изчезнат от погледа на читателя. Представянията, салоните, литературните кафенета сякаш никога не са съществували и сякаш никога не са били нещо повече от Далчева въздишка. Въпреки това не бих искал да говоря, че съдбата на книгите е зла измислица. Дори и нещата да се променят към по-лошо. Дори много от реалностите, с които сме отраснали, завинаги да изчезнат. Като „оперативната“ критика. Или като добрата стара периодика. Ще забравим традициите на литературния разговор и на приятелската беседа, без които – както тъжно отбелязваше Цветан Стоянов – животът ще обезсолее. Ето защо искам да пиша. За да не атрофират сетивата. За да не изчезне епматията. За да мога да открия сродни души и да им дам – доколкото е по силите ми – кураж да продължат…
Затова, струва ми се, част от нашите задължения е да следим за появата на книги, нови и истински. За да не се превърнат в затрупани в снега кокичета, предвестниците на литературната пролет трябва да могат да „дишат“ чрез читателските вглеждания и докосвания. Иначе задушаването е неизбежно…
Ето защо избрах „Махалата на совите“… не само заради диалога с големите. Тук е и Васил Попов, заедно с „Корените“ и с вечноизчезващата Миндя. Тук са Радичковите циганета и голямата тъга на Северозапада. Понякога (особено в първата част на книгата) тъгата – библейска и кротка – те хваща за шията и те пренася. Води те отвъд миналия век, зад вратите на хотел „Аврора“ или отвъд хаджийницата „При хер Милан“. Ще те срещне и с дядо Сотир, стареца с уж благословеното на име на Спасението – „сляп като къртица, превит от тежестта на годините“. Човек голям, колкото два бастуна и половина. И който не знае друго, освен че синът му е загинал по време на влакова катастрофа.
И при все че още във втория текст се повява „Библията“ (така се казва разказът), видно е, че Свещеното писание трудно си намира място в повествованието. Не заради авторското неумение да се гледа и разказва мистично, а заради онези солени, сухи и жилави корени на родната ни словесност. От Пелинко и Яворов като че ли тръгва една неистова орисия – ни напред, ни назад; ни с живите – живи, ни с мъртвите – мъртви. Затова и свещената книга е в тон с голямата тъга: „ужасно миришеща, отвратителна смесица от прах, гнило, влага, птичи изпражнения и застояло“. Храмът отдавна се е превърнал в дом на запустението, а символът на Духа – гълъбът, е само метастаза. Неизвестно на какво. Може би на абсурдния и зловещ Флоберов образ на живота – мръсен, къс и вонящ като стълба на курник. И в тази неясна и объркана перспектива, в която храмът е не друго, а склад за перушина и курешки, неясно как и защо започва да бие камбана. Бият я децата, защото трябва да дойде Рождество…
И Литературата сякаш се размразява. „Грамофонът“ засвирва отново. И животът отново започва. Тече без екстремни възторзи и без да е темпериран, без да е истински, но и без да е неистов, така си тече той във втората част. Изнизва се от онова „преди“ към другото – полуреалното и полуесхатологичното. Човек се вслушва в мълчаливия му ромон и се опитва да открие гласовете, които отзвучават. Ще се вслуша във „Вечерната сватба“ на Иван Станков, ще открие почти патриаршеското спокойствие на Деян Енев и най-накрая, когато всички гласове замлъкнат, ще се вслуша в гласа на совите. Защото някога от техния глас е идвала мъдрост. Идвали са митовете на древните и легенди от отдавна изчезнали светове. И което е още по-важно – зачевали са се други. Иначе как литературата ще намери силата да променя света…
