Начало Идеи Гледна точка Махалото на Юда
Гледна точка

Махалото на Юда

Теодора Димова
21.04.2015
2836

TDimova

Махалото на Юда

 

В колонката от предишната седмица писах за апостол Петър и Юда. За това, че и двамата са извършили предателство, и двамата са се отрекли от Христос. Единият се връща при законниците и захвърля сребърниците в храма, а другият избухва в плач, когато петелът пропява преди разсъмване, както е предрекъл Иисус. Единият тръгва към бесилото, а другият става първовърховен Христов апостол. Единият се разкайва чрез разума си, другият се покайва в сърцето си.

Но темата е толкова дълбока, че не преставам да мисля за Петър и Юда, за разкаянието и покаянието. За толкова различната съдба на единия и на другия.

Какъв отчаян, налудничав жест е връщането на тези проклети сребърници! Нима Юда е разчитал, че законниците ще приемат сребърниците? Ами ако ги бяха приели? Все едно предателството нямаше да се състояло? Все едно предателската целувка нямаше да съществува? Все едно Христос нямаше да бъде заловен, измъчван, разпнат? Все едно станалото нямаше да е станало? Все едно грехът на предателството щеше да бъде изличен?

Юда отказва пред самия себе си да приеме сторения грях, той иска да го отмахне механично от себе си, да го анулира, да го откъсне от себе си с връщането на „заплатата за своята неправда”. Да го смачка, както се смачква лист хартия и да го хвърли в кошчето. Както чистим и компютъра си в recycle bin. Неговото самосъзнание, неговото самомнение отказват да приемат извършеното предателство. Гордостта му не може да допусне падението. И се опитва да заличи тази срамота с връщането на парите.

Какъв изумително високомерен жест. Каква душевна недодяланост. Какво дърварско, късогледо, уродливо движение. Ето ви парите, свалете Иисус от кръста, върнете времето, заличете целувката, отдръпнете войниците, които Го заловиха, изтрийте от света нощта на предателството, Гетсимания, пасхалната вечеря в йерусалимската горница, стигнете до средата на вечерята, до момента, в който още бях с тях, още не бях напуснал апостолската дружина, до момента, в който Иисус умиваше краката ми, до мига, в който седяхме и топяхме залъците си заедно в горчивите треви и пасхалното агне и слушахме Неговите думи. Ето ви сребърниците, върнете всичко това назад!

И ехидният, хихикащ, отмъстителен, не по-малко високомерен, лъстив и безсърдечен отговор на законниците: Нас какво ни е грижа, ти му мисли! Юда заслужи този презрителен отговор, защото неговите представи бяха плитки, неговите действия бяха скудоумни.

Юда не може да мисли себе си в падението, в срамотата, в греха, в нищетата си. Гордостта, самомнението, самовлюбеността му не допускат падение, срамота, нищета в такъв велик човек като него. За човек като него – грехът и падението са изключени, недопустими, невъзможни.

Като че ли в такъв момент се ослепява физически и духовно. Стореното не може нито да бъде прието, нито да се изличи. Грехът трябва да бъде отхвърлен, както са захвърлени получените за него сребърници. С греха не може да се живее, грехът е срамна болест, от него тозчас трябва да се избяга! Но не през покаянието, а през самоубийството. Юда не вижда път през покаянието, затова единственият път за него остава самоубийството. Покаянието означава да приемеш в смирение извършения от тебе самия грях. Да вървиш напред, носейки срама от стореното. Механичното заличаване на греха е невъзможно. Опитът за механично заличаване на греха механично повежда нозете му към клона с висящото на него въже. И после залюляното на клона тяло.

В нощта на предателството Петър бърза да избяга от двора на Каиафа, след като три пъти се е клел пред слугите и стражите, че не познава Иисус, че не е от Неговите  ученици. Петелът пропява. Той се спомня думите на Иисус, казани с горчивина няколко часа по-рано. Избухва в плач. Горък плач. Пречистващ плач. Може би се свлича на колене, може би раменете му се разтърсват от ридания. Може би се задушава в своите сълзи от срам, от унижение, от жалост. Но той се приема такъв, какъвто е – заедно с греха, който току що е извършил. Той не търси да анулира греха си, не търси автоматично да го откъсне от себе си. Приема падението си и горко плаче. Приема нищета и срамотата си и горко плаче. Приема се такъв, какъвто е – нищ духом, грешен – и избухва в горък плач.

Не се е скрил в самота. Не е избягал извън града и извън себе си. Не е отишъл да търси въже и дърво.

Отишъл е при своите братя. Разказал им е с наведена глава, срамът е изгарял очите, още мокри от сълзите му. Не е смеел да вдигне глава и да ги погледне. Думите са били прости, лаконични, търкаляли са се като камъни от устата му. Никой не го е обвинил. Всеки е виждал не отричането на Петър пред слугите, а собственото си малодушие, собствения си страх и собственото си бягство от Иисус в мига, в който са Го заловили. Всеки се е срамувал от себе си. Както в молитвата, написана векове по-късно – Господи, дай ми да виждам собствените си прегрешения и да не осъждам моя брат. Всичките те – предали по своему Учителя си – са стояли затворени в безименна стаичка в Йерусалим, чакали са в страх и отчаяние да бъдат заловени. Денят на Разпятието. И нощта след него. И събота. И нощта след събота. Времето като че ли е било спряло. Като че било свършило. Мълчанието между тях, безнадеждността, скръбта, тъгата. Стояли са сигурно един до друг, с клюмнали глави, някои са заспивали, други са оставали будни пред неизвестността и безсмислието оттук нататък.

И в зазоряването на неделния ден – на вратата на безименната стаичка се похлопва, някой отваря, вътре влизат жените, жените мироносици, коя точно от тях първа е казала – гробът е празен, Господ го няма сред мъртвите!

Тогава Петър и Иоан се втурват, затичват се към празния гроб, искат да се убедят в непонятните думи на жените, че гробът е празен. Иоан пръв надниква в празния гроб. Но пръв в празния гроб влиза Петър, защото грехът му е простен.

Почти в същото време почти същото се случва и с друг от учениците – Тома. Неверието, което иска да се превърне във вяра. Съмнението, която иска да се убеди. Човешката слабост, която иска да се превърне в сила.

Само Юда остава да се люлее като махало на клона в Кръвната нива, за да отмерва спрялото време.

Теодора Димова
21.04.2015

Свързани статии

Още от автора