Lе Budget est mort, vive lе Budget!
Този вик се разнесе от Брюксел на осми февруари, петък. Веднъж изречена тържествено от паневропейския херолд Херман ван Ромпой, огласената новина проехтя мощно в ефира, за да се възродят най-после изстиналите през последните три месеца и обезкръвени почти до бяло надежди в сърцата на милионите чакащи. В душите, ще рече, на страдащите и мръзнещи в студа на неизвестността граждани на Европа. Бюджетът се прие, имаме бюджет.
Как точно се спогодиха водачите на европейските нации? Туй е въпрос, който ще бъде коментиран поне една седмица живо и приповдигнато, а след това с отслабващ интензитет. Нали такъв е естественият репортажен ред.
Важното е, че компромисът беше постигнат и че страните се разбраха за нещо толкова значимо за общежитието ни. За нещо, ако не конститутивно, то поне структуроопределящо за общото европейско житие през шестте години от 2014 до 2020.
За какво се разбраха всъщност, около какво се обединиха? Беше ли намерена така трудната за улучване и удържане среда между раздалечаващите се все повече напоследък интереси на големите в общността? И още – бяха ли зачетени прогресивно уголемяващите се и трупащи маса интересчета на джуджетата?
Вижда ми се, че водачите на нашите взаимосвързани страни се съгласиха да узаконят с подписите си нещо, което нямаше как да не мине. Съглашение около предизвестеното и неизбежното се получи в крайна сметка. Още от началото на шумните дебати беше ясно, че пропастта, отворила се с времето между разбиранията за шестгодишния бюджет (2014-2020) в разсъдъците на персоните, управляващи Великобритания, Франция и Германия, е така голяма и хищна, щото или налага да бъде запълнена (колкото и непосилно да изглеждаше на моменти това), или заплашва да предизвика фатален разрив, вследствие на който ще се наложи вкупом да си кажем едни на други „Сбогом“! Мислеше ли си някой изобщо, че това може да стане? Точно сега да стане, имам предвид, точно когато европейците трябва да мислят за себе си като за нещо едно и единно повече от всякога в последните най-малко двайсет години.
Разбира се, че никой и не помисляше сериозно да поставя прът в колелата на каруцата. Видимо беше, че е така, защото никой няма (на този етап поне) същинска изгода от това да разрушава съюза във времена, в които неговото деградиране и дезинтегриране (във всеки един мислим план) би означавало ексхибиционизъм с почти летални за неразумно разголилите се съюзници последствия.
Кои са победителите от горе – долу 24-часовите слизания от коли, влизания в коли, сядания и ставания от фотьойли със слушалки за симултанен превод, които преживя за сетен път този симпатично мърляв, наш, общ Брюксел? Всички. Да, това е отговорът. Всички изразиха убедително задоволство от гласувания шестгодишен бюджет. Британците, понеже по тяхно настояване сумата на общите пари за разпределяне беше намалена, съкратена, редуцирана… Французите – заради спасената (независимо от наложилата разкрача си британска ножица) поземлено – фолклорна кохезия.
Доволни се оказаха и германците, като и те посочиха свои си, немски причини, за удовлетворение от това, че реално са съумели да постигнат спасяването на неща, които обективно и безусловно се е налагало да бъдат съхранени. Ако и да е било нещо от съществуващото отменено или променено, то същото не се е изгубило без остатък, тъй като е било снето в наследилото го. (Изборът тук между хегелианство, неохегелианство и марксизъм е право на всеки един от интерпретаторите.)
Останахме въобще в притихналата петъчна вечер с усещането, че опасността от разкол и разпад е преодоляна и че близкото финансово бъдеще на обединена Европа е гарантирано и парафирано. Спасителният бряг беше достигнат, а екипажът не даде жертви!
В процеса на голямата и шумна разправия една неголяма европейска нация не спечели нищо повече от това да се окаже най-големият нетен получател на европейски средства за времето на споменатия бъдещ период. Скромна победа наистина, но като че ли не съвсем имагинерна, ако се замислиш. За същата тази нация се заговори бъбриво напоследък в Европа и по света. Преди два-три дни нейните, на нацията, депутати си крещяха като бесни в парламента на европейците. Замеряха се взаимно с мръсотия. Либерали от всички страни се бяха озовали още от по-рано в положението на силно загрижени за демокрацията в земята, от която идват депутатите, за които говорим, та затова се включиха активно в препирнята им. Разбирам ги тези либерали, защото някои то тях бяха присъствали на опит за убийство (т. е. покушение), а непосредствено след това и на страшен бой, който за малко не завърши с убийство.
Същевременно англичани се разтичаха напред-назад със страшни, апокалиптични картини в куфарчетата. Британия видя на пауърпойнтите на тези джентълмени истината за жестоката си и безмилостна съдба след първи януари 2014 г. Видя се в представите си залят островът, пометен се видя от преяждащи със социалните му помощи чревоугодници от Югоизтока.
Как във водовъртежа на този мирски смут си взе неголямата европейска страна своя приличен, че и повече от приличен дял от брюкселската торта? Защо й дадоха на тази източноевропейска държава щедро, особено на фона на разтърсващите предсказания в английската публична среда, свързани с гладните завоеватели-пришълци, както и на фона на разклатеното здраве на българската демокрация? За да си стоим у дома ли ни дадоха?
Не, заради друго. Защото си казахме за Бургас в точния, ама в съвсем точния момент. А малко преди това, да не забравяме, народът ни си каза и за руската централа. Това е то да владееш тайната на Голямата колесница, на широкия, а не на тесния (евро-път) в будизма. Това е да си майстор в изкуството на онази Махаяна, която знае как да преплува добре Атлантика. Честно казано, евалла !
