Ако драмата с назначенията по високите етажи на европейските институции беше футболен сблъсък, то резултатът щеше да е 1:1. Защото в съревнованието между различни концепции в каква посока би трябвало да се развива ЕС, което е същинският залог в този случай, ситуацията е по-скоро патова.
От една страна, идеята изборите за Европарламент да определят кой оглавява Европейската комисия спечели. Жан-Клод Юнкер, номиниран от Европейската народна партия, ще седне в креслото на Барозу – и то въпреки възраженията на Великобритания и първоначалния скептицизъм на Ангела Меркел. Лесно можем да интерпретираме личния кариерен пробив на бившия люксембургски премиер като триумф на демократичния принцип, че волята на гласоподавателите има приоритет. Все пак това бе и идеята, когато основните паневропейски партии излъчиха по един Spitzenkandidat с цел да се състезават за председателския пост на Комисията. Дори и българската телевизия излъчи на живо пренията. Когато кандидатът на ЕНП не само излезе начело, но и спечели битката за поста, мнозина коментатори дори стигнаха дотам да направят паралел с историческото развитие на националните демократични системи. Припомнихме си, че от XVII в. насетне законодателните събрания изземват лека-полека правомощия от изпълнителната власт в лицето на монарха или правителството. По сходна логика днес Европейският парламент наложи Юнкер, възползвайки се от новите прерогативи по Лисабонския договор. Да, в съгласие с правилата от Лисабон крайното решение се взе от държавите-членки, не от парламента, но до него се стигна с гласуване и формиране на мнозинство. Не с единодушие, както е обичайната практика в такива случаи. Дейвид Камерън и Виктор Орбан останаха в ъгъла.
От друга страна, такъв прочит, почиващ на разбирането, че Европа върви към „парламентаризация”, по-широко приложение на мажоритарното представителство и оттам централизация, бе по-скоро релативизиран с избирането на Мартин Шулц – довчера основен конкурент на Юнкер в състезанието за Европейската комисия – за председател на Европарламента. Изведнъж се оказа, че няма печеливш и губещ, а (почти) всички печелят по нещо в разпределянето на власт. Несъмнено и при определянето кой ще замести Херман ван Ромпой, председателя на Съвета, и Баронеса Ащън, върховния представител по въпросите на външната политика, отново ще надделеят принципите на квотите, балансите и междуправителствените договорки. Освен между левица и десница е важно да се установи равновесие между страни-кредитори и длъжници, юг и север, стари и „нови” членки, малки и големи, а не на последно място и между двата пола. И ако се вземат предвид изборните резултати, то приоритет има конкретното им отражение в дадена страна-членка, а не европейското равнище. Затова и лидер на парламентарната група на ПЕС е италианският политик от провинция Базиликата Джани Питела, а не Сергей Станишев. Обяснението е просто: за разлика от БСП Демократическата партия на Матео Ренци пожъна рекорден успех в своята страна.
Пазарлъкът с назначенията навежда на един по-общ извод. Въпреки усилията и надеждите на мнозина ЕС като политическа общност няма как да възпроизведе модела на националната държава. Това включва и демократичното легитимиране на публичната власт въз основа на еднаквата тежест на всеки един гражданин в конституирането й. Напротив, в ЕС тежестта е различна, което всъщност дава предимство на малките пред големите. Така например в Германия на един евродепутат се падат 838 789 граждани. В Люксембург, откъдето е Юнкер – 89 507. (За България съответната бройка е 428 503). Донякъде сходно е и положението в Съвета на министрите, където всяка страна разполага с определен брой гласове, но пак малките печелят за сметка на големите. Именно тази неравномерност ни напомня, че ЕС е колкото наднационална общност, основана на споделянето на суверенитет, толкова и общност от 28 отделни държави. Основна роля на институциите е да търсят и осигуряват баланса помежду им. Затова, както казва оксфордският професор Калипсо Николаидис, Европа може да е единствено δημοικρατία, а не δημοκρατία. Власт на народите (в множествено число), не на народа.
В този смисъл, ако федералистът Юнкер тласка Европа към по-висока степен на централизация, то „федерацията” има много специфични характеристики. Въпреки воплите на евроскептиците и суверенистите, ЕС има доста ограничени правомощия и още по-оскъдни ресурси. Бюджетът му е само 1% от общия БВП на 28-те страни членки. Техните национални бюджети взети заедно, от друга страна, възлизат на около 50% от общия БВП. ЕС почти няма компетенции в ключови области като здравеопазване, образование, пенсионно осигуряване, трудово право и т.н. Всички тези сфери си остават, кажи-речи, изцяло в полето на отделните страни. И едва ли съществува възможност те да се делегират на Брюксел, тъй като това предполага мащабни договорни промени, които да преминат през ратификация или дори референдуми във всяка една държава-членка. В Европейската федерация властта е съсредоточена предимно в отделните единици, не в централното ниво, какъвто е обикновено случаят с федеративни държави като САЩ, Германия, Бразилия, Индия и др.
Всъщност легитимацията на евроинституциите предимно през националните държави и фактическото положение, че именно те разполагат с основните лостове и механизми за правене на политика, са взаимосвързани части на едно и също политическо статукво. Еврокризата може и да го поразклати донякъде, понеже доведе до намесата на ЕС в области преди това изцяло в ръцете на националното ниво. Например фискалната политика. Да не забравяме обаче, че почти всички важни инициативи и институции, изградени за спасяването на общата валута, имат предимно междуправителствен характер. Инструменти като Европейския механизъм за стабилност, както и задаващия се Банков съюз, се контролират от страните в Еврозоната, а не от Европейския парламент или Комисията.
Отслабването на наднационалното начало е донякъде проблем за страна като България. Винаги съм твърдял, че нашият интерес е по-тясно интегрирана Европа, където малките, бедни и периферни страни могат да разчитат на подкрепа от Брюксел в отстояването на своите интереси, а също така в преразпределението и достъпа до общите ресурси. Нещо повече, наднационалният подход дава предимство на европейското право пред политическия волунтаризъм от страна на големите играчи в ЕС. Затова и България има изгода да е винаги в авангарда на европейската интеграция. Това включва и бързо влизане в Еврозоната, която все повече и повече ще се превръща в реалната същност на ЕС като политическа общност. Ако не вярвате, питайте г-н Юнкер!
Димитър Бечев e директор на българския клон на Европейския съвет за външна политика, специалист по разширяване и политика на добросъседство на ЕС, както и по политиката на Балканите. Хоноруван преподавател във Философския факултет на СУ.
