Ето че президентът Ердоган даде да се разбере, че знае предварително как ще гласува мнозинството в турския парламент във връзка със споразумението за реадмисия на нелегални имигранти, подписано с Европейския съюз. В случай, че европейците не си вземат бележка. Откритата заплаха, отправена от президента на Турция към ЕС, показа, че Ердоган се е надявал на такъв развой на нещата, както вече бе станало пределно ясно. Той искаше и се стремеше да се стигне до тук. По всичко личи, че турският държавен глава е чакал да дойде времето на неизбежната колизия, за да изиграе своите, както смята той, най-силни ходове. Срещу които защита няма. Всъщност ходовете се свеждат до един единствен, който се повтаря. Един и същи ход, но вършещ добра работа. Но и европейската страна знаеше и може би искаше нещата да опрат на камък.
От станалото и изговореното в Истанбул остана усещането, че Ердоган едва се е удържал да не хвърли това крайно като тон предизвикателство още по-рано, че едва е дочакал да му дойде времето. Изказването му от началото на седмицата и категоричността, с която беше направено то свидетелстват даже за бързане, породено от притеснение да не бъде изпуснат моментът. Защото юни още не е започнал, а Ердоган побърза да се изправи фронтално и окончателно срещу Европейския съюз и поставените от него условия. Остава цял месец до изтичането на срока все пак.
Защо е тази припряност?
Защото всъщност нито една от страните не може да ревизира съществено позицията си, място за въртене няма, и господин Ердоган знае това много добре. Но той знае и това, че се намира в по-изгодната позиция. Сега и на него не му е лесно, но най-високопоставените европейски политици са изправени пред вземането на далеч по-трудни решения, що се отнася до продължаването на движенията в твърде задушната теснина, в която за съжаление напъхаха с непремислените си достатъчно добре действия управлявания от тях кораб. Най-малкото на европейските лидери им се налага да се съобразяват с повече външни и вътрешни фактори.
Затова Ердоган побърза да се възползва и да нанесе пръв удара, за да не се озове в положението на защитаващата се страна. Той побърза, за да бъде онзи, който поставя ултиматумите, а не, който ги получава. Предимството при конкретните обстоятелства е там, че така образът на хранител на нацията се затвърждава, укрепва в очите на турците както в Република Турция, така и в Европа. Изява на силна и независима външна политика непреклонно отстояване интересите на турската държава и турското общество. Това са посланията, които продължава да разпраща по света Ердоган.
А за да се подсили ефектът, каква по-добра сцена и какъв по-добър за случая декор от Истанбул и срещата на върха на ООН по хуманитарните въпроси. Президентът на Турция явно искаше да озвучи пределно силно своята непреклонност, произнасяйки думите си на собствена земя, и то тъкмо в Истанбул, в този многовековен и кръстопътен мегаполис, в това толкова богато на културни пластове и срещи място, символно толкова важно и за турците и за европейците.
И голяма част от турската нация успя да почувства благодарение на своя държавен глава и неговата твърдост своята важност и дори нещо повече – своята централност. Един изключителен момент. За централност говоря, тъй като моментът е исторически и решаващ за Турция, но съвсем не в по-малка степен и за всички останали. Особено за Европа, разбира се. Сега Турция зае отново, след дълго отсъствие, съвсем централно място в работите на Европа. Чрез срещата на върха и чрез заставането на Ердоган срещу Европейския съюз Истанбул наистина стана и се почувства като център, концентрира върху себе си погледите на света.
Така на преден план излезе с нова сила нещо, което е било и продължава да бъде интегрален и неизменен елемент от модерната турска идентичност и от идеята за нова Турция, завещана от Кемал Ататюрк. Идея и цели, които никой в Турция, дошъл на власт след Ататюрк, не си е позволил да отхвърли откъм принципите им. Дори и самият Ердоган. Сега този граден с десетилетия и опазван мъчно през годините модел на вървеж към Европа достига една от върховите си точки. Като интензитет и въобще като плътност и видимост. Защото става така, че нагледно и кристално може да се види как Турция е кръстопътен сегмент, без който Европа не се чувства сигурна, защитена. Получи се така, че европейските държави като цяло от една страна, и Турция, от друга, понастоящем са в състояние на една такава плътна взаимозависимост, в каквато отдавна не са се намирали. Ако изобщо може да се приеме, че е имало някога в историята ситуация, аналогична на днешната.
Сега пред Реджеп Тайип Ердоган се отваря наистина много рядката възможност да демонстрира незаменимата значимост на Турция за бъдещето на Европа и в частност за стабилността и сигурността на Европейския съюз. Това е шанс не само да се докаже тезата, че без Турция вече не може, или най-малкото е прекалено трудно да се поддържа европейското единство. Сега направо може да се гарантира веднъж завинаги верността на твърдението, че Турция напълно естествено принадлежи на Европа, че е европейска по самата си съдба.
За отекването (възможно най-мощно) на тези звуци, Истанбул и проведената там среща на високо равнище предоставиха идеалните условия, удобната рамка, която да послужи като съвършения мизансцен за монолога на президента Ердоган пред световната публика.
Засега Реджеп Тайип Ердоган видимо успява в прилагането на плановете си. Той постигна предимство в надлъгването с Европа, а заедно с това започна да стабилизира своята власт и да повишава авторитета си във вътрешнополитически аспект. Демонстративните и провокативни жестове на турския президент в комбинация с реалните възможности за упражняване на натиск и за манипулация поставят европейската страна в тази странна партия в по-неизгодното положение. А мачът е странен не толкова, защото е необичаен от самото си начало и правилата му са прекалено неустановени, въпреки че следват проста логика. Мачът е странен най-вече с това, че европейските лидери изобщо се хванаха на тази игра, а оттам и на въдицата. Да, реалната опасност и нарастващата бързо несигурност подтикнаха Европа към сключването на сделката с Анкара, но сега се вижда, че последиците може да се окажат по-тежки от обстоятелствата, довели до решението за подписване на споразумението. Лошото е най-вече там, че по-скоро егоистични сметки, а не липсата на далновидност вкараха европейските страни в режим на силно ограничени възможности за маневри върху полето за избор. Разбира се, все още е рано да се каже какъв ще е изходът от стремглавия срив в диалога между Брюксел и Анкара. Очакваме яснота в края на юни. Но едва ли има съмнение, че Ердоган си осигури предимство преди последната фаза. Смущаващо е преди всичко това, мисля си, че турският президент все чака поредното улеснение, което европейците сякаш нарочно му предоставят. Имам чувството, че на Ердоган се дават удобни поводи за провокативни действия с пълното съзнание какво всъщност се прави.
Затова съм съгласен с коментарите на колегите от „Дойче веле”, в които те поддържат мнението, че вината за това попадане в задънена улица трябва да бъде търсена изцяло в политиката на Съюза и особено в егоистичните извивки в поведението на някои европейски политически фигури. В този смисъл намирам за точна и критиката към Ангела Меркел, която, както подчертават и журналистите от „Дойче Веле”, няма друг избор в момента, освен да се движи в ритъма, задаван от Ердоган. Това се разбра безпроблемно при посещението на Меркел в Истанбул, където я видяхме да провежда срещи само с представители на гражданското общество, които режимът на президента намира за приемливи. Това не беше единственият знак, сочещ, че на госпожа Меркел й се налага често да компенсира компромисното си държание със симулации на принципност, които всъщност представляват реверанси към турския президент. Такъв картбланш беше даден и с това, че Меркел сподели с Ердоган точно по време на срещата на върха в Истанбул опасението си, че турската страна няма да смогне с изпълнението на условията по споразумението с ЕС до края на юни.Това любезно предоставено съобщение в комбинация с въпроса за визите даде чудесна възможност на Ердоган да блесне пред целия свят като героя на своята страна и своя народ, като смел техен защитник.
Изпитанието, на което сам се изложи Европейският съюз, влизайки в такава крива на отношения с Турция на Ердоган, ще бъдат много важна проверка за Съюза. В момент, в който Великобритания вече проверява ефективно дали още й се иска да продължи оставането си в общността.
А лошите перспективи за България са, че ако президентът на Турция изпълни заканите си към ЕС, е твърде вероятно страната ни този път да се изправи пред далеч по-сериозни проблеми с нелегалната имиграция и да е сред най-пострадалите от провалилата се в крайна сметка договорка.
Начинът, по който Бойко Борисов коментира публично изказването на Ердоган, подсказва, за съжаление, че тези подозрения никак не са лишени от основание. Казвам „начина”, защото точно начинът, по който отговаряше тези дни българският премиер на въпросите по темата беше по-красноречив от думите му. Той видимо не желаеше да се спира по-подробно на отправените от турския президент заплахи, също така направи впечатление, че Борисов като че ли искаше да извърши заклинание, казвайки, че се надява на честната дума и почтеността на Ердоган. Излезе така, сякаш ,че нашият министър-председател се надява думите му да въздействат на турския президент магически или сугестивно от разстояние. Изглеждаше като опит за внушаване на нещо на някого, докато той е под хипноза. Но най-вече изглеждаше като опит да бъдат изказани половинчато надежди, че ще ни се размине. Стига да бъде чут призивът за проява на комшийска солидарност. Стига Ердоган да удържи на мъжката си дума?!
Идният месец ще даде отговорите, които очакваме с притеснение. За мен най-важното в случая ще е дали Европейският съюз ще се справи, без да изгуби от достойнството си. И още – къде започва и свършва чисто театралната част.
А пред Ердоган остава въпросът какво ще прави след първи юли. Ще трябва да чака ново раздаване, защото победата в тази игра може да се консумира бавно, но не и особено дълго. Истински трудното за президента на република Турция го очаква в близкото бъдеще. Така или иначе засега той води в резултата, а мачът вече не прилича на приятелски. Независимо от декорите и костюмите.
