През 2015 г. във Велико Търново организирахме устойчив във времето проект със заглавия: „Мащаби в локалното“, „Мащаби в социалното. Изкуството като реакция“, 2016 г., и „Мащаб 1:1. Нов социален реализъм“, 2017 г., София, „Шипка 6“ (последните две изложби подкрепени от фондация „ Стари столици“), чиято основна задача беше художествено отразяване на социалната, екзистенциалната и политическата ситуация – в локален и в глобален аспект, чрез създаването на критична маса от артисти – алтернатива, както на инертни формални артистични тенденции от началото на прехода, така и на формирането на йерархични структури в най-демократичната територия (съвременното изобразително изкуство). В този смисъл проектът е абсолютно чужд на какъвто и да е хедонизъм и комерсиалност. Премахнахме и възрастовите ограничения при участието в изложбите с цел континуум на образователните процеси и стимулиране на студентите.
Манифестите, темите и формите на художествено изразяване в проектите „ Мащаби в…“ са еквивалентни на демократичността на замисъла им и техния антиконформизъм. За съжаление, точно това не се понрави на една част от администрацията, което доведе до цензура. За отбелязване е и съвпадението не само на заглавието на един от проектите – „Нов социален реализъм“, с наскоро възникнало европейско философско течение, контрапункт на постмодерната философия, както и съвпадения с концепции на европейски форуми за съвременно изкуство от най-висок клас, което ни дава основания да направим извода, че реакциите ни са навременни, преодоляват клишето „център – периферия“, и да продължим.
Нещо повече, появиха се и реминисцентни проекти, което направи нашата работа още по-автентична.
Независимо от посочените съвпадения с европейските търсения в съвременното изкуство и философия, има основни противоречия и те са най-вече в отношението на държавата и институциите към самото съвременно изобразително изкуство, което не е комерсиално-утилитарен, субкултурен продукт или стока, които просто да се продават, при това на липсващ пазар, както е в България.
Няма да правя историческа ретроспекция, но ще отбележа, че за развитието на дадено общество освен по техническия прогрес се съди и по отношението и постиженията в изкуството.
Ето един пример за отношение на обществото и държавата към художниците в Холандия, страна членка ЕС. Помощите за развитие на хората, занимаващи се с изобразително изкуство, се отпускат от държавната Mondrian foundation, като не става въпрос за финансиране на проекти, а за средства за живеене с цел създаване на по-добри условия за творчество. Te са разделени на три групи:
1. За млади, току-що завършили автори, които се финансират от комисия на фондацията на базата на представените доказателства за техните художествени резултати.
2. Финансова помощ за доказани таланти на базата на реализирани през годината изложби и художествени активности.
3. Финансиране на проекти от национално значение, свързани с имиджа на държавата Холандия, като световни биеналета и художествени форуми. Други форми на помощ са поемането на част от наемите на ателиета и разходите за отпечатване на каталози.
4. На базата на данъчни облекчения частни фондации също участват в стимулирането на културните процеси в страната.
В кралство Белгия данъчното облагане за членове на творчески съюзи е облекчено, оказва се и юридическа подкрепа при пенсиониране.
Какво се практикува в областта на съвременното изкуство в Австрия? Австрийското канцлерство (Bundeskanzleramt) финансира проекти от национален интерес в сферата на изобразителното изкуство, отделно на видео- и медийното изкуство, също така изяви извън страната, каталози и публикации. То отпуска стипендии за подготовката, концептуализирането и реализацията на проекти.
Специален фонд подпомага плащането на социалните осигуровки на артистите. Подпомагат се и художници, които се нуждаят от финансова помощ заради тежки заболявания и други непредвидени събития.
Много фондове и организации подпомагат визуалните артисти чрез конкурси и стипендии. Плащат се наеми на изложбени зали, оказват се счетоводни услуги.
IG KULTUR е съюз със седалища във всички провинции в Австрия с цел консултации и защита на интересите на артистите в „джунглата от финансови помощи на областно, държавно и европейско ниво“, както обясни моят източник на информация. На което аз отговорих: „Там поне има джунгла на финансови помощи. Тук е пустиня!“
На общинско ниво Виена подпомага артистите по разнообразни начини: чрез откупки на произведения, финансиране на проекти и изложби. Градската колекция обхваща около 40 000 произведения от съвременни автори, живеещи във Виена – живопис, графика, скулптура, фотография, обекти и нови медии.
В Германия функционира социална каса за артисти, която обслужва около 150 000 души, половината от тях са художници. В тази каса, създадена през 1983 г., се осигуряват артисти и публицисти на свободна практика. Те плащат само половината от своите вноски, а останалата половина идва от държавна субсидия и налози за предприятията, които реализират художествени и публицистични услуги.
Но нека дойдем още по-близо. Любопитна е практиката в съседна Сърбия, където творческите съюзи поемат пенсионните осигуровки на завършилите висше художествено образование.
Онова, което се случва в момента в България, страна членка на ЕС, е наистина тревожно. Фондове за подпомагане на съвременно изкуство, които са принципна европейска практика – няма. Откупки от музеи и държавни галерии – няма. Отказът от подкрепа, особено спрямо изобразителното изкуство, като ангажимент на държавата и невъзможността на художниците да се реализират поради липсата на адекватен закон за меценатството и спонсорството, което пък е причина и за липсата на пазар на изкуството, демотивира напълно младите автори. В България няма дори панаир за изкуство или какъвто и да е арт форум, да не говорим за отсъствието на страната от световните биеналета. Броят на часовете по изобразително изкуство в училищата е драстично намален. Малкото студенти, завършили висшите художествени училища, емигрират. Спадът на интерес към висшите художествени училища е толкова голям, че предлаганите места са много повече от кандидатите, поради което освен разпад на критериите има и опасност от закриване не само на специалности, но и – опасявам се, на факултети.
Данните на Евростат, публикувани през август 2017 г., сочат, че България е на предпоследно място по разходи за отдих и култура на глава от населението: (106 евро), пред Румъния: (97 евро). За сравнение, Люксембург е на първо място с ( 1068 евро), Дания ( 843 евро), Финландия (565 евро), Холандия (561 евро), Швеция (499 евро), Австрия (487 евро) и т.н.
Единици са онези творци (символично отбелязани в заглавието като М 1:100000), които успяват на т.нар. световна сцена, и както знаем някои от тях не искат и да чуят за Родината.
В социалната „стълбица“ на България художниците са на най-долното стъпало, под екзистенциалния минимум, на ръба на оцеляването, при условие, че според Евростат брутната заплата на средния българин към декември 2017 г. е 777 лв. Нетната заплата на средния българин е приблизително 620 лв., а минималната – 460 лв. Въпреки това по силата на призванието си те, художниците, продължават да творят и да дават своя труд в полза на културата на обществото. Този труд обаче не се цени, не се заплаща и не се стимулира.
За да могат да оцелеят и да продължат да творят (някои се отказват), художниците често са принудени да се преквалифицират (по съвет на служителите от бюрата за безработни) и да работят друга работа, като например готвачи, охранители, зидари, бояджии, общи работници по строежи (става въпрос за доказани творци, включително хабилитирани лица), което по ирония на съдбата се оказва нещо като еквивалент на част от т.н. пробационни мерки. Ето какво гласят те:
1.Включване в курсове за професионална преквалификация и програми за обществено въздействие: може би най-превъзпитателната мярка от всички – по същество представлява възможност за някакъв вид трудово обучение и трудова интеграция, за изграждане на социални навици, създаване на умения, които да им помогнат в живота занапред – набавяне на минимум необходими средства за съществуване по законоопределен и позволен начин. Мярката е с варираща продължителност между 6 месеца и 3 години.
2.Безвъзмезден труд в полза на обществото: пробационна мярка, задължаваща ме да положа неплатен труд в полза на обществото, без по никакъв начин да се ограничава свободата ми като осъден… Продължителността на наказанието е между 100 и 320 часа годишно.
Искам да подчертая, че всяка една некомерсиална изложба (не аукцион) всъщност е безвъзмезден труд в полза на обществото – изкуството провокира, реагира, задава въпроси. Той не се заплаща, авторите имат само разходи (за материали, време за създаване на културния продукт, транспорт и др.), а откупки или финансова подкрепа няма поради посочените вече причини.
Тоест, ние, художниците, всъщност сме в режим на пробация!
На всички онези, които ще отговорят на това с аргумента, че повечето хора в България сякаш са на пробация заради ниските заплати и че това е поредното оплакване на художниците, ще отговоря, че всъщност принудата да се преквалифицираш, не само за да живееш, но в името на това да правиш изкуство – в невъзможна среда, прави голямата разлика между всички останали, които са в „режим на пробация“, и творците. Което доказва, че изкуството е призвание и художник е професия, а не просто хоби. Защото художникът е принуден и се съгласява да смени професията си, идентичността си, в името на това да прави изкуство, което всъщност е неговата идентичност.
Освен това за своите проблеми хората излизат на протести – лекари, миньори, полицаи, роми…
Проектът „Мащаби в…“ прави изложби-протести и аз мисля, че точно те могат да помогнат да се разберат смисълът и ползата от съвременното изкуство. То показва и разказва за своя проблем, който не е по-различен от този на останалите хора, но го направи по свой автентичен начин, чрез изложба. Тогава формата сама и чрез себе си става по хегелиански съдържателна и хората биха разбрали ползата и нуждата от изкуството. Макар да се надявам, че както нашите зрители, така и вашите читатели не си задават подобни въпроси.
Разбира се, циникът би казал, че никой не ни задължава да правим изкуство, но тогава възниква фундаменталният въпрос: какво ще се случи с изобразителното изкуство в контекста на отбелязаните по-горе тенденции? Българското обществото ще има ли в бъдеще нужда от изкуство? И изобщо можем ли да си представим живота без изкуство?
Накрая искам да отбележа, че в този текст става дума и се дават примери за добри практики как се създават условия за правене на изкуство (а не за даване на пари на калпак) в други държави, членки или не на ЕС, което показва, че има смисъл от изкуството.
Всъщност всичко, казано дотук, е достатъчно основание за следващата изложба Мащаб 1:100000. Изкуството като пробация!
Илиян Лалев, гл. ас., д-р по живопис и изкуствознание, дипломиран действащ треньор по бокс и СДК готвач на свободна практика, код 811070
