С художника Кирил Кузманов, който спечели шестата награда БАЗА с проекта си за Женския пазар „/При/видността на съдържанието”, разговаря Даниела РАДЕВА.
Миналата година градската управа реши да реконструира Женския пазар в София. Това предизвика бурни обществени реакции, обсъждания и отстояване на позиции от архитекти, търговци, спекуланти и потребители. Тази история беше и в основата на проекта на Кирил Кузманов „/При/видността на съдържанието”, с който художникът спечели шестата Награда за съвременно изкуство БАЗА. Работата му (отделно от наградата) излезе на печалба, защото отстояваше позицията на толерантността. Основната й стратегия беше в питането и изслушването, така че всеки заинтересуван от пазара беше поощрен да споделя, да недоволства или да предлага решения. Какво се случва по-нататък – ще разкаже самият Кирил Кузманов, който в момента е на резиденция в Ню Йорк за месец и половина, както се полага на всеки носител на Наградата БАЗА.
Ходи ли на пазар в Ню Йорк?
Студиото, което ползвам в ISCP (International Studio and Curatorial Program), е в Уилямсбърг. Това е един от силно засегнатите от процесите на джентрификация райони на Бруклин. Така че всеки ден ходя на място, което преминава през сходни процеси като тези на Женския пазар. Разбира се, с друг мащаб, логика и културно равнище, но в същността си водено от причини не много по-различни от тези, които наблюдаваме в София.
Има ли градоустройствени особености, които ти лазят по нервите?
Не съм срещал такива. Навярно защото на мен трудно нещо такова може да ми лази по нервите, след като по-голямата част от живота ми е минал в София и България. Нямам и рутина в общуването си с този град. Интересно ми е да го наблюдавам и да се движа през него, да срещам и неща, които ми изглеждат странни на пръв поглед.
Приятно ми е да откривам колко много се е подобрил градът в сравнение с предишното ми идване тук преди осем години. Най-вече това, че за неговите мащаби почти няма трафик на автомобили, въздухът е много чист и хората си изхвърлят разделно отпадъците.
По време на големите студове открих колко е хубаво, че метрото работи денонощно. Не само защото човек може да се прибере от някой клуб или парти, когато си поиска, без да изхарчи един куп пари за такси, а и поради друга причина. Няколко вечери се прибирах към 2-3 часа сутринта от студиото в Бруклин до мястото, където живея, в Манхатън. В тези температури от минус 16 мотрисите на метрото бяха изпълнени от спокойно и уютно спящи бездомни хора. В този момент никак не ми прави впечатление колко е овехтяла системата на метрото. То е изпълнено с различни артисти, музика, песни и танци. Хората оценяват по достойнство факта, че например някой прави атмосферата на тяхното пътуване в метрото толкова специална с музиката, която свири.
Срещам се с някои от близките си приятели тук и се радвам, защото иначе поради дистанцията се виждаме рядко. Да ти призная, нямам желание да разсъждавам върху неща, които ще ми лазят по нервите.
Как ти се струват големите институции? Искаш ли да има МоМА в София?
Струват ми се големи. Дори някои от тях свръхголеми, а това не винаги е гарант за смислеността на тяхната политика и дейност. Но този анализ си е ангажимент на обществата, които са ги създали и ги поддържат. Някой ден ние можем и да се сетим да си направим нашия анализ, пък после…
В буквален смисъл не ми се иска да има МоМА в София или каквато и да било вече съществуваща някъде по света институция. Тази по смисъл и съдържание се е появила преди 96 години и е била важна за социокултурните процеси във времената преди и след Втората световна война. Сега според мен има малко по-различна роля. Първият директор на МоМА казва, че е нужно: The Museum to be dedicated to helping people understand and enjoy the visual arts of our time (Музеят да е посветен на това да помага на хората да разбират и да се наслаждават на изкуството на нашето време). „Нашето време” – тяхното тогава, а не настоящето наше. В този смисъл към днешна дата и към нашето място ние имаме свободата да намерим формата и начина, по които продуктът и процесите на визуалните изкуства да станат не само видими, но и да участват и да подпомагат нивото на образование и визуална култура в обществото, към което принадлежим. Тогава по-малко ще си задаваме въпроса защо чувстваме враждебна и далечна средата, която не само обитаваме, но създаваме и споделяме. И не на последно място, МоМА не е общинска или държавна институция, а е създадена от група хора.
Мислиш ли за нови проекти?
Да.
Ще посъветваш ли нещо младите художници, които ще кандидатстват за БАЗА?
Не. Смятам, че интуицията, която всеки има, е най-добрият съветник.
А как е пазарът на изкуството в Ню Йорк?
Нямам личен опит с пазара на изкуство тук, но това, което виждам и чувам като процес, показва, че с времето Ню Йорк от град, предпочитан за живеене и работа от много артисти, се трансформира в място предимно за търговия на изкуство. Което се случва с все по-бързи темпове в различни негови райони.
Реализират се големи инвестиционни проекти, покачват се наемите, разходите за живеене и т.н. В известен смисъл тук хората, занимаващи се с изкуство и хуманитаристика, са създали среда в някои части на града, в която много други хора с висок социален статус искат да се преместят да живеят. В тази ситуация художниците обикновено се оказват изместени и много от тях напускат града. Процесите на джентрификация или на така наречения DIDR (Development Indues Displacement and Replacement) са процеси, които се наблюдават в световен план, причините за тях са комплексни. И все пак пазарът на изкуството и неговото функциониране са един от факторите за начина, по който протичат тези процеси.
Какво можеш да свършиш за месец и половина в Ню Йорк?
И много, и малко. Шест седмици е кратък период от време за генериране на динамичен работен процес, но възможността за срещи с различни хора, работещи в сферата на изкуствата, а и не само, е много интересна и полезна. В този смисъл, като се вземе предвид и графикът от срещи, който има в ISCP, за шест седмици човек може да се срещне с много интересни артисти, куратори и директори на музеи, да посещава изложбите и събитията, които се случват в града, а те са много.
В ISCP има хора, които имат студио за една година или шест месеца. Често това е свързано с политиката на отделната държава в сферата на културата, която се явява спонсор на артиста или куратора за периода на неговия престой в ISCP. Все пак благодарение на Фондация за гражданско общество, Ню Йорк и тяхната мрежа от награди YVAA, сред които е българската награда БАЗА, млади художници имат възможността да натрупат опит и впечатления от място като Ню Йорк.
18 януари 2014, Ню Йорк
Крайният срок за кандидатстване за наградата БАЗА е 28 февруари 2014 г.. Важи за художници до 35 години, а номинираните ще бъдат представени в изложба в СГХГ през юни-юли 2014 г. Пълният текст на правилата на конкурса е на http://ica-sofia.org/bg/baza-award-/item/341-baza-2014 и https://www.facebook.com/events/1465055590388652/.
Произведението на Кирил Кузманов „/При/видността на съдържанието” е реализирано през 2013 г. за изложбата в СГХГ на номинираните за Наградата за съвременно изкуство БАЗА. Работата имаше две основни части, разположени в Софийската градска художествена галерия и на Женския пазар в София. Целта на художника беше да насочи вниманието на обществото към промените, които претърпява градското пространство, и конкретно към архитектурната реконструкция. Заради това художникът премести реално действаща търговска сергия в художествената галерия, докато в същото време обект, изобразяващ изложбената зала, се позиционираше или обикаляше из пазара. Също така Кирил Кузманов експериментира с размяна на работните места и обичайните райони, които гражданите са свикнали да обитават. Двете части на инсталацията функционираха реално с участието на Мая Ангелова (производител и търговец на плодове и зеленчуци) и музейните работници Владия Михайлова, Станислава Николова и Даниела Радева.
