Когато разбра, че подкрепям Израел, московски таксиджия ме изхвърли от колата.
Гари Бардин е аниматор и режисьор, лауреат на множество международни награди. Когато говорим за него, най-важно е да отбележим, че е достоен човек. Неговите открити и смели действия през последните 15 години са напълно достатъчни, за да бъде обвинен и осъден от настоящите власти. Анимационните му филми са еднакво актуални и за деца, и за възрастни. Филмът „Конфликт“ от 1983 г. е антивоенен манифест в прекия смисъл на думата. „Грозното патенце“, в който от Андерсен е използвана единствено идеята за превръщането на патето в лебед, е всъщност манифестация на свободния дух срещу ксенофобията (за която Бардин през 2010 г. знае повече, отколкото ние днес). „Болеро“ от 2017 г. е посветен на свободата и несвободата. С Гари Бардин разговаря Натела Болтянска от сп. „Детали“.
В момента Гари Яковлевич снима „Плач за всички времена“. „Това е историята на еврейския народ, която искам да разкажа за седем минути и половина“ – казва той.
Защо?
Първо, аз съм евреин. И съм между два огъня. Днес съм киевчанин, а в Украйна се води война. В същото време съм и евреин. В Израел също се води война. Живея на границата между тези две войни и доизживявам живота си.
Питам се: аз част ли съм от богоизбрания народ? Да! Но това не предизвиква у мен нито високомерие, нито пренебрежение по отношение на останалите народи. Но ако този богоизбран народ беше избран на честни избори, когато Ела Памфилова (ръководител на Централната избирателна комисия на Руската федерация) все още не е била родена и може да се вярва на тези избори, тогава за какво са избрани тези хора? За страдание? За да умрат в Аушвиц? Да бъдат жертви? Един народ, разпръснат по целия свят и мразен навсякъде. Когато антисемитизмът надига глава в просветена Европа, то неговите метастази пълзят и към Америка. На евреина е позволено да съчинява стихове, да създава лекарства, да прави сложни операции, да свири на цигулка, да дирижира симфонични оркестри… Въпреки това го ненавиждат. За мен това е толкова неразбираемо, колкото и православието, което се прекланя пред евреина Христос, но независимо от това мрази всички останали евреи. Неразбираемо.
Как се чувствате днес в Русия, натоварен с цялата тежест на еврейската си принадлежност и изповядващ „непатриотични“ възгледи?
Неуютно, защото не мога да се възползвам от член 31 на руската конституция, гарантиращ свободата на словото и свободата на изразяване. Това ми тежи. Разбирам, че може да последват санкции. Това, разбира се, ме огорчава, но ще повторя фразата на Лев Толстой: „Не мога да мълча“. Трябва да говоря за това, защото се чувствам не само гражданин на Русия, а и на света. От известно време тази тема предизвиква у мен болка. Не мога да я пренебрегна. Трябва да говоря, за да ме чуе някой.
Имате ли дори слаба надежда, че вашият седемминутен филм за евреите ще промени ентропията в света?
Не съм толкова наивен. Но може би някой ще го приеме? С подобна тема е безсмислено да се обръщам към руското министерство на културата. Разбирам това и набирам средства за проекта от моите зрители, като обяснявам за какво ще бъде филмът. Парите не се изливат като река, но хората, които имат сходни с моите възгледи, дават по нещо. (Гари Бардин за първи път разчита на споделено финансиране през 2013 г. след конфликт с руското министерство на културата. Така са събрани средства за филмите „Три мелодии“, „Слушайки Бетовен“ – анимационният филм бе включен в програмата на филмовия фестивал в Кан, „Болеро“ и „Пясъчник“. В момента се набират средства за проекта „Плач за всички времена“.)
Може не само да не ви дадат пари, но и да се случи нещо непредвидено…
Аз не съм внимателен. Когато внимавах, Министерството на културата отпускаше пари. „Аве Мария“ е моят предпоследен филм. Мислех да завърша режисьорската си кариера и да не снимам повече. Освен това времето на лентите отмина, а аз снимам на лента. Но именно тогава върху нас се стовари 7 октомври и разбрах, че не мога да го заобиколя.
В едно интервю цитирате някакъв телевизионен чиновник: „Това, което правите, е твърде сложно. Нашият зрител пие бира и се чеше по корема. Той няма нужда от вашата интелектуална продукция“. Всъщност имате ли и други зрители?
Слава Богу, имам зрители. И когато качвам в You Tube моите филми, там се появяват интересни коментари. Това са моите съмишленици, те са моят допинг. В спорта това е забранено, но на мен ми харесва, когато ме подтикват да правя нови неща. Защото филмът е процес. И аз се подготвям да направя нещо ново. Дори не мисля да продавам този филм. Ще го кача в интернет, нека хората гледат.
В съвременната руска реалност вашият зрител съмишленик няма възможност да каже „не“ на каквото и да било. Какво се случва с този зрител сега?
Той си стои у дома, рови в интернет, работи дистанционно и общува дистанционно. Част от приятелите ми отпаднаха по естествен път – не мога да общувам с тях, имаме забранени теми за разговор. А между приятели не може да има забранени теми. Не съм съгласен с това.
Светът стана черно-бял. Разбира се, остана ми един оазис – моят собствен дом. Слава богу, жена ми е умна и споделя моите възгледи. Двамата сме на една и съща страна. Но в студиото, в което работя, възникна конфликт, свързан с филма „Аве Мария“. Внезапно, по средата на снимките, научих, че моите сътрудници са „за“ – ясно какво. Тогава им казах: Вървете си!
На тези, които отчаяно ми крещяха, че обичат Русия отговорих: Аз обичам Русия не по-малко от вас. Но не безотговорно. Зад вратите на студиото можете да обичате безотговорно, тук – не. „Вие какво, гоните ли ме?“. Отвърнах: Не, не ви гоня. Пращам ви да вървите на майната си.
И всички тръгнаха след тях. Питах ги: къде отивате? Вас не съм ви уволнявал? „Ние, като всички останали.“ Бях ужасен: Вие какво, декларирате, че сте стадо? Но те мълчаливо оставиха ключовете от студиото и си тръгнаха. Бях в шок. Това бяха хора, с които общувах ежедневно!
Защо бяхте шокиран? Вие самият разказвате за това в „Болеро“.
Да, но не подозирах, че ще се случи в моя живот.
Напуснаха ли ви много хора от близкия ви кръг?
Остана само Лия Ахеджакова. С нея се чувахме по телефона от време на време. Доста от близките ми познати си тръгнаха – и Витя Шендерович, и Чулпан Хаматова…
А вие защо оставате там? Вече всичко ви е ясно.
Семейството ми е тук. Синът ми има многобройна фамилия. Ще им е трудно да тръгнат с малките си момиченца. А и аз не съм толкова млад, че тепърва да сменям местообитанието си.
Ако живеехте в друга страна, щяхте да имате по-малко проблеми и с филма.
Ако вече няма накъде, ще се наложи да напусна. Честно казано, аз разчитам на руското „може би“, понеже този ужас не може да продължи още дълго. Винаги съм разчитал на това, че Русия е непредсказуема.
Макар сега много неща да станаха възможни. Можеш пред камерата да отрежеш нечие ухо и да дадеш на бившия му собственик да го изяде. Тализина може да произнася антисемитски речи. Може ли антисемитизмът да стане държавна идеология? Всичко може да се случи. Скоро ще върнат смъртното наказание… Изобщо миналото се връща със свистене. Когато Лавров се среща с представители на талибаните, забранени в Русия, които му разказват как убиват жени с камъни и как тепърва предстоят публични екзекуции, министърът на външните работи кима с глава – това е удивително за него.
В целия свят има криза на това, което приемаме за толерантност, считайки за житейска норма търпимостта към различните религии и чуждото мнение. Но Европа прекали с толерантността. Просмукват се идеи, които са заразителни със своята простота: за всичко са виновни евреите. Някои отричат Холокоста, а други смятат, че шест милиона жертви са малко – можело повече. С това се заплаща толерантността.
С какво ще правите кино? С кибритени клечки, връвчици, гайки, пластилин и други подръчни материали?
Да. С подръчни предмети. Няма да ви разкривам всички тайни, защото резултатът няма да е интересен. Но мога да говоря за музиката. Тя е хорът на пленените евреи от „Набуко“ на Джузепе Верди. Хорът е под ръководството на Лев Канторович и музиката е наистина потресаваща.
Ще успеете ли да покажете ужаса нетривиално? Спомняте си как в следствения арест попитали Ахматова: „Можете ли да опишете това?“.
Преди време ме потърси Алла Гербер. Тя възнамеряваше да създаде музей на Холокоста. Търсеше творческа идея. И аз измислих. Пясъчен часовник, който при отварянето на музея се преобръща и в него започва да се сипе пясък. Шест милиона жертви. Песъчинките се сипят през отверстието на часовника, като последната пада на дъното точно в 7 часа и вратите се затварят. По този начин можеш визуално да си представиш тези шест милиона живота.
Но показаните пряко в медиите жестокости на „Хамас“ и това, което правеха те със своите жертви на 7 октомври, не впечатли никого по света.
Така е. Защото ние сякаш сме създадени да бъдем жертви. Хората от тази малка страна, които превърнаха пустинята в оазис и напояват всяко дърво, като същевременно се защитават от враждебния свят – те са герои. Доказвали са го неведнъж и днес го доказват отново. Гордея се с тази страна!
За никого не е тайна, че Израел губи на дипломатическото поле от много години. Можем ли да предположим, че филмът „Плач за всички времена“ ще помогне за промяна на ситуацията?
Надявам се, надявам се… Ще вложа всичко от себе си в този филм. Ще направя всичко възможно да стане вълнуващ.
А не сте ли твърде пристрастен към Израел? Не трябва ли професионалистът да бъде хладнокръвен като хирург?
Ти си професионалист, но си и гражданин. Твърдят, че ние (в Русия) не носим колективна отговорност за случващото се в Украйна. Но ние носим. Аз нося отговорност. Срам ме е от това, което се случва, че убиват мирни граждани на Украйна, че бомбардират… Преди година почина сестра ми и аз не можах да отида в Киев да я погреба. Звъня на нейния мъж и всеки път питам едно и също: „Бомбардираха ли?“. Питам за Киев, града на моето детство и юношество, в чието гробище лежат моите деди, майка и татко. Кой бомбардира? Русия. Чувствам своята отговорност. В отговор на случващото се. Макар да не съм натискал копчета и да не съм издавал заповеди. Просто го допуснах.
Как мислите, кога Русия достигна до точката, от която няма връщане назад?
Когато избрахме президент кагебист. Неговата психика е друга. Главата му е устроена другояче. Невъзможно е да измиеш черния пес до бяло.
Да се върнем към „Плач за всички времена“. Има ли той особено послание?
Има. И аз говоря за това, че пред Господ можем да се молим и покланяме, но ние самите трябва да формираме и променяме света. Никой от нас няма да направи това. За това говорим. Става дума за съвременен Израел, който се изправя срещу злото с оръжие в ръка.
Злото се превръща в ежедневие. Много обичам филма на Звягинцев „Елена“. В него, след като героите са убили човек, сядат да ядат и да пият. Значи нищо не се е променило в тяхното съзнание, във възприемането на света. Звягинцев не е експлозивен режисьор, той е хладен. Андрей Смирнов се възмущаваше: Героят ти умира във филма, поне куче да бе завило зад кадър! Не, не вие. Такъв е принципът. Злото е нещо обичайно и ние привикваме с него. След две години война в Украйна Европа и Америка се измориха да бъдат ентусиасти. И те предават Украйна. Зеленски крещи в истерия: „Дайте боеприпаси!“, но те не бързат, защото се страхуват. Ами ако Путин натисне копчето и започне трета световна война? Те са изплашени. И предават Украйна пред очите ни.
Кучето наистина няма да завие. И ни предстои да преживеем случващото се.
И за мен е изненадващо, че Полша изглежда разбира, че Украйна е аванпост за нея. Разбира, че ако руснаците изядат Украйна, ще започнат да гълтат и Полша. Но по неясни причини Украйна не предизвиква съчувствието на Полша, което е изненадващо за мен.
Вашите деца и внуци в Москва ли са? Какво ще стане с тях?
Тук имам две внучки. Не знам какво ще стане с тях. А какво ще стане със сина ми, знам: той няма да снима, няма да му разрешат (Павел Бардин е режисьор, сценарист и продуцент). Внукът ми Яшка учи в Нешвил и получи покана за лятно училище в Амстердамския университет.
Казахте, че периодично водите доста остри спорове с таксиметровите шофьори…
Преди две седмици пътувах към киностудиото и казах нещо на шофьора – таджик или узбек, не зная. Той ме попита: „Какво правите там? Анимационни филми? Какви?“ Отговорих му: „Летящият кораб“. Беше му познат. После попита: „А сега върху какво работите?“ Казвам: „Филм за Израел“. „И какво за Израел?“ Отговарям: „За събитията там в момента“. „Вие какво, да не подкрепяте Израел?“ „Как мога да не бъда за Израел, след като съм евреин?“ – отговарям. Таксиджията рязко натисна спирачките: „Излизай! Чуваш ли, излизай!“ Изхвърли ме от колата на някакво непознато кръстовище.
Длъжен съм, без да скромнича, да кажа, че след интервюто ми с Катя Гордеева хората започнаха да ме спират на улицата и да ми благодарят. Те разбират, че разсъждаваме еднакво, но за разлика от мен те няма къде да изразят мнението си. А аз изразих своето. Те ми благодаряха за усещането, че не са самотни. Тогава разбрах, че нищо не е напразно. За това трябва да се говори. Трябва да напомняме, че да се боиш 82 години е глупаво.
Продължавайки да говорите откровено и директно за неща, за които да се говори не е безопасно, не създавате ли у съотечествениците си лъжлива илюзия за безопасност?
Не. Прави каквото трябва, да става каквото ще. Надявам се, че всичко още предстои.
Превод от руски Александър Бакалов
