Начало Книги Между две заплахи
Книги

Между две заплахи

Морис Фадел
16.02.2021
6645
Черновите на „Времеубежище“

Желаейки да се защити от бъдещето, романът закономерно се обръща към миналото. То е нещо, което изглежда, че притежаваме. Бъдещето е несигурно, настоящето постоянно се „преработва“ в минало. Романът обаче поставя под въпрос и тази уютна представа.

„Предстоящата книга“ на Бланшо започва с постулирането на една точка, към която разказът се стреми. Тя е сила, която го кара да се изгражда и разпростира, но същевременно го и разрушава; място, което той иска да достигне, някакъв предел, който обаче е и неговият разпад. В този смисъл времето на разказа е не миналото, макар че най-древните истории са тъкмо за минали събития, а бъдещето – това примамливо някъде, което очаква историята, пространството на нейното изчезване.

Романът на Георги Господинов „Времеубежище“ сякаш усеща опасността, която излъчва тази точка. Той като че иска да се опази от бъдещето, към което е насочен разказът. Това  всъщност означава, че не иска да бъде разказ, макар че привидно е именно такъв; той е разказ, който бяга от себе си.

Желаейки да се защити от бъдещето, романът закономерно се обръща към миналото. То е нещо, което изглежда, че притежаваме. Бъдещето е несигурно, настоящето постоянно се „преработва“ в минало. Романът обаче поставя под въпрос и тази уютна представа. Не притежаваме миналото, защото сме изложени на опасността от забрава. Често припомняната в текста статистика за увеличаването на заболеваемостта от деменция подсказва тъкмо това. Миналото не е наша опора. Обвинението на Ницше в „За ползата и вредата от историята за живота“ към модерността, че затъва в преживяването на историята, не е убедително. Не блатото на миналото ни очаква, настоява романът, а нищото на забравата. Тя е възможна перспектива, едно бъдеще, с което трябва да се справяме.

Това обаче не означава, че романът издига в ценност миналото, че подобно на някои от произведенията, които развиват темата за „Залеза на Запада“, той носталгично се вглежда в разрушаващото се наследство на Европа. Не, с втората част на романа се дава начало на описанието на опасността от реконструкцията на миналото като равна на опасността от забравата. Миналото, паметта се оказва, че притежават същата негативна сила като забравата. Това се случва, когато миналото бива лишено от противовеса на промяната, която внася настоящето. Без предизвикателството на настоящето то става тотален упадък, ентропия.

Темата за тази ентропия започва да доминира след първата част. Нейното навлизане обаче е маркирано от една промяна в езика на произведението. Ако в първата част той е по-скоро свързан с екзистенциалистките и абсурдистките традиции, с преживяването на безполезността и безсмислеността на нашите усилия, с нервното очакване на края, то по-късно езикът става политически. Завръщането към миналото, което се откроява като основен акцент в повествованието, е представено като възврат към уж преодолените национализми, към страха от другия, към фашизма под може би една по-мека, по-маскарадна форма. На моменти романът „зазвучава“ почти като фейлетон, придобивайки типичното за фейлетона „изкривено“, стигащо до гротеската „изображение“ на настоящето.  

Ала макар на моменти политическата тема да доминира, екзистенциалните и абсурдистките обертонове продължават да се долавят. Смехът в романа не е „лекуващ“, а „заразяващ“ с безизходица и безперспективност. Носител на тези състояния е разказващият „аз“. Кой е той? В първия роман на Георги Господинов – „Естествен роман“ – разказващият „аз“ е персонаж от произведението. Въпреки че е основна фигура в разказа, той все пак е част от него. В друг роман – „Физика на тъгата“ – посредством твърдението „Аз сме“, с което започва текстът, се въвежда не просто множественият повествовател, а повествователят вместилище на разказа, точката, от която представяното не само изхожда, но и в чиито граници е разположено. Нещо като Шехерезада, която дава начало, но и предел на „Приказките от хиляда и една нощ“. Да, тези приказки са разнообразни, раздиплящи се насам и натам, но стават възможни благодарение на дъщерята на везира и придобиват смисъл в контекста на нейната цел да спаси живота си и оттук – този на девиците в царството на Шахриар. Шехерезада не концентрира разказа в себе си, тя не е негово средоточие. „Хиляда и една нощ“, както и „Физика на тъгата“, не са солипсистки текстове, там повествователят се скрива в историите, събуждайки ги, давайки им, така да се каже, място.

Във „Времеубежище“ повествователят е подобен на този във „Физика на тъгата“, само че има една промяна. В началото на „Времеубежище“ повествователят се удвоява, появява се неговото поетично alter ego – Гаустин, но по-късно то се отделя от разказващия „аз“. Гаустин се включва в социалното осъществяване на желанието за завръщане на миналото, докато азът остава дистанциран към реконструкцията на миналото, но и страхуващ се от забравата.

Чрез различието между Гаустин и разказващия „аз“ Господинов като че ли връща повествователя в реда на персонажите. Завръщането е минимално. Както във „Физика на тъгата“, така и тук разказващият „аз“ е представен чрез своя език. „Чуваме“ само „гласа“ му, останалите елементи на присъствието му са почти незабележими. Този „глас“ задава пределите на разказа, той е подобен на брегове, между които се разлива историята.

Гаустин няма свой „глас“. Той „говори“ чрез речта на разказващия „аз“. Ала тя не може да го обхване. Азът неколкократно казва, че не го разбира, че не е в състояние да обясни постъпките му. Така Гаустин, подобно на разказвача, остава невъвлечен в историята, сякаш показвайки, че езикът ни не може да претендира за всеобхватност, че той е все пак персонален, човешки. Същевременно обаче разказът не бил възможен без Гаустин. Той се нуждае от един друг, който да го предизвика, както Шахриар, за когото са предназначени приказките на Шехерезада. Ала този друг не става част от приказките.

Речта на разказващия, както е вече традиция при Господинов, е фрагментарна. Но тук това явление има доста ясна причина. Фрагментарността е предизвикана от настъпващата деменция. Разстоянията между фрагментите сякаш показват настаняващата се забрава. Разказът не може да се свърже в цялост, защото за това е необходима памет, която да скрепява единството на текста. Накрая и онова, което е невъзможно без паметта – езикът – се разпада. Романът завършва с дразнещ шум от съгласни.  

Така бъдещето на разказа, за което говори Бланшо; бъдещето, което насочва към себе си историята и заплашва да я разруши, се оказва не извън нея, а в нея. Бъдещето на забравата е вече тук, в постъпките ни, в езика ни, дори в желанието ни да върнем миналото – предупреждава романът.      

Доц. д-р Морис Фадел е роден през 1973 г. в Бейрут, Ливан. Завършва в Софийския университет специалностите Българска филология и Философия. През 2001 г. защитава в Института за литература дисертация на тема: „История и интерпретация във възгледите на Пол де Ман“. Щатен преподавател в департамент „Нова българистика“ на Нов български университет от 2005 г. Автор на монографията „Животното като литературна провокация: „анималистиката“ на Емилиян Станев“ (2010).

Морис Фадел
16.02.2021

Свързани статии