Начало Галерия Желаното и действителното
Галерия

Желаното и действителното

Катерина Гаджева
31.10.2012
19752

Понятия като „социалистически реализъм”, „нагледна агитация” и „визуална пропаганда” все още съществуват с размити съдържателни рамки и неясни дефиниции в българското изкуствознание, което изостава осезаемо в интереса си към социалистическия период, в сравнение с историята, литературата,  социологията. В изследването си „Между желаното и действителното” (предлагаме откъс) изкуствоведката Катерина Гаджева се фокусира върху една от формите на нагледна агитация – периодичния печат и по-конкретно върху богато илюстрованите списания.

Социалистическата власт влага в тях много средства и усилия, защото те са едно от „най-сигурните оръдия на партията в борбата за политическо възпитание и организиране на трудещите се маси”. Списанията, подобно на старателно подредени витрини, „експонират” визуалните доказателства за просперитета на социалистическата държава и целят да придадат по-привлекателен облик на социализма. Повечето български издания на практика са реплики на вече съществуващи съветски: „Наша родина” на „СССР”, „Жената днес” на „Работница”, „Млад кооператор” на „Молодой колхозник”.

Като едно от основните средства за агитация и пропаганда, социалистическият печат има задачата да представя – под формата на текстове и илюстрации – достиженията на новия строй, които най-убедително показват мощта, размаха, възможностите и перспективите на комунистическия идеал. Внушителните предприятия, канали, хидроелектроцентрали, пейзажи, архитектурни ансамбли и разни производствени процеси се превръщат в главна тема във фотографията. Фоторепортерите се надпреварват да величаят всичко, което е станало факт благодарение и в името на партията. Но кулминацията на репортажите, акцентът в отделните издания, е самият създател на материалните и културни ценности – „новият човек”, строителят на комунистическото общество. Властта декларира, че всеки гражданин в социалистическата държава, който се труди усърдно и върви неотклонно по пътя, набелязан от партията, е достоен за пример и за него може да се разкаже на страниците на вестниците и списанията. Премълчани остават само подробностите, че освен с постиженията си, той трябва да се отличава и с характерен външен вид – да не е нито много пълен, нито много слаб, нито много нисък, нито много висок, нито много мръсен, нито много спретнат, нито много усмихнат, нито много сериозен. Колко от хората в истинския живот отговарят едновременно на всички тези изисквания? Фотографите ясно съзнават невъзможността в работата си да се доверят изцяло на действителността. Ето защо те се наемат, подобно на писателите и художниците, не да открият тези съвършени личности, а да ги създадат.

 

Жената. Майката-земя

 

Жената е една от емблемите на социализма. Новият й облик е сред осезаемите достижения на строя – не очаквани в бъдещето, а реализирани в настоящето: Никога в историята и никъде жената не е била обкръжена с такова внимание и грижа от страна на държавата и народа, както в социалистическото общество[1] – изтъква партията. Столове, закусвални, детски ясли и детски градини, консервна промишленост и пълни магазини – всичко е в името на жената и нейното освобождаване от „оковите” на дома. „Със средновековното разбиране, което все още има много разпространение у нас, – отбелязва Георги Димитров – че мястото на жената е само до домашното огнище и че нейните задължения се изчерпват само с грижите за мъжа, децата и къщата, че жената има „дълги коси, но къс ум”, е необходимо един път за винаги да се свърши[2]. Университети, фабрики, ТКЗС-та, отговорни постове… безброй възможности се откриват пред свободната воля на социалистическата жена. Новите обстоятелства променят не само вътрешния, но и външния облик на жената, която изоставя своите досегашни физически дадености и смело се потапя във водите на първичната безполовост[3]. Сериозността на женските лица и здравата, солидна конструкцията на телата, става изражение на новите черти в характера и съзнанието[4].

„Жените – казва Георги Димитров – са огромна сила, когато са организирани, политически съзнателни и активни. Ценният опит учи, че без участието на жените не е мислимо нито едно голямо народополезно дело[5]. Жената има изключително важна роля в социалистическото общество – тя е медиаторът, който предава импулсите – от върха към низкото, от общественото към личното, от общото към конкретното. Партията създава новата жена точно такава, каквато й е необходма и усилено започва да я възхвалява с думи и образи. Сред тези образи – литературни, живописни и екранни, с особена сила се открояват фотографските.

Като майка, жената е податлива на мечтания за по-добър и по-съвършен свят. Факт е, че голяма част от материалите в популярните списания, широко тиражирани у нас, без те да са открито обявени като „женски” (каквито са например „Жената днес”, „Крестьянка” или „Работница”), са ориентирани главно към жените. От една страна жените са по-редовни и сериозни читатели, което е резултат от новото им положение в социалистическата действителност, от стремежа им за усъвършенстване и активно участие в обществения живот. От друга – самата партия добре съзнава колко важно е да привлече вниманието точно на тази читателска аудитория – жените са полезна и продуктивна работна ръка, която трябва непрестанно да се поощрява и насърчава. Те пренасят социалистическите идеи от заводите и фабриките в своите домове, предават ги на децата и съпрузите си. Тяхното добро партийно възпитание гарантира правилната ориентация и на останалите членове на обществото.

Освен че жената е главен адресат на списанията от периода, тя е и основен мотив в тяхното съдържание. Фотографиите, представящи жените в различните им превъплъщения, превъзхождат по брой всички останали илюстрации. Ако разгледаме популярното списание „Наша родина” ще установим, че десет от дванайсетте книжки за 1956 г. имат корици с изображения на жени. Със същата сила това може да се отнесе и към други издания, включително такива, предназначени за чужбина.

Изкусителната жена, приканваща с поглед, е неприложима към социалистическите идеали, в които няма място за сексуалност и привличане. Тук задоволяването на човешките пориви (включително плътските), е проектирано някъде в неопределеното бъдеще. Както пише Б. Гройс, комунистическата идеология „изисква от човека овладени емоции, търпение, отказ от непосредственото удовлетворение на желанията в името на едно колективно щастие в бъдещето[6]. За разлика от социалистическата, националсоциалистическата естетика дори нарочно поощрява женски качества като „кокетство”, „изящество” и „красота”. Тук жената е крехка, фина, добре фризирана и гримирана. Тя изпълнява основната си роля, която, както подчертава Йозеф Гьобелс, е да бъде красива и да ражда деца[7]. В нацистка Германия жените отсъстват от сериозното политическо и обществено пространство, но за сметка на това активно присъстват в мъжките фантазии[8]. Списание като Volk und Welt например, често представя жената в свободното й време – излежаваща се на плажа, готвеща се за езда или управляваща автомобил сред красивите пейзажи на Алпите. Ясно доловимо е посланието за уреден, лек и модерен живот, в който жените имат различни възможности да прекарват добре своето време, достатъчно далеч от сериозните обществени и държавни дела. Интересно е да се съпоставят някои близки по сюжет примери от нацистката и социалистическата фотография, представящи жените в сходни ситуации – разходка сред природата, майчина милувка, жена-летец или жена зад волана на автомобил. Дори едно незадълбочено сравнение, води зрителя до създаването на ясна представа за нуждите, които сходни образи обслужват в двете общества. Ако в Германия те изграждат кокетен, крехък и съблазнителен модел на женствеността, който има за цел да възпитава у жената потребност от взаимопомощ и другарство с мъжа, но не и равноправие с него, то в социалистическата действителност те подчертават точно обратното – физическата и психическа сила, асексуалността и работоспособността – качества, които несъмнено са полезни във връзка с изпълнението на краткосрочните и дългосрочни държавни икономически планове. Особено характерна черта в облика на социалистическата жена е скромността. Скромността се поощрява в рамките на идеологията на колективизма, чиято дисциплина предписва никой да не се отличава от масата.

Социалистическата жена е овладяла не само мъжките професии, но до голяма степен и мъжките маниери. Разбира се, властта ясно съзнава, че този образ все повече се отдалечава от общоприетата представа за женственост и затова умело я „актуализира” спрямо своите нужди: „Социалистическата жена е по особен начин женствена – пише И. А. Ильин – тя умее да трансформира и реализира мъжествения характер във формата на вечно женствен. Тя излъчва от себе си вътрешна хармония, в която намират своята хармония и вечно-женственото и вечно-мъжественото, достигайки желаното равновесие[9].

Всяка жена в социалистическото общество е своеобразна Пепеляшка – приказна героиня, претърпяваща редица метаморфози, които задължително имат щастлив край. В тази приказка Сталин е принцът, а Кремъл – неговия дворец[10]. Ако женствеността все пак се долавя някъде дълбоко в иначе физически силните и по мъжки уверени във възможностите си жени, то това е именно в мечтанието им един ден да се срещнат очи в очи с принца. Един от най-силните митове, създадени от Сталин, е този за „голямото семейство”, в което вождът приема образа на баща[11]. Той  радикално изземва функциите на мъжа в традиционното общество – защитава, осигурява прехраната, бори се за по-добър живот, грижи се за своите „деца”. Лидерът е въплъщение на мъжествеността – той има власт, сила и мъдрост. Вождът е символично „венчан” за родината. Особено силна е идеята за „свещения брак” в нацистката идеология, където фюрерът е ясно дефиниран като „съпруг” на Германия. В този смисъл, лидерът е мъж на всички жени – дотолкова, доколкото те са въплъщение на идеи като земя, страна и родина. Неговото присъствие се усеща и в най-малките детайли – за сметка на обикновените мъже, които в повечето случаи остават някак „незабележими”, дори когато изпълват целия кадър. Любовта към вожда е основен обект в много от фотографиите – от прякото й изражение чрез представяне на всеобщата женска радост по време на митинги и чествания, до запечатване на интимно-лирични мигове на самотно общение с портрета на лидера.

В своята статия „Искусство сталиниской эпохи: материнский архетип и соцреализм”, С. Рам-Вебер дефинира трите първични модела, към които биха могли да се отнесат основните типове женски изображения в социалистическото изкуство: „Богородица”, „София – Премъдрост Божия” и „Майка-земя” [12]. С пълна сила можем да ги приложим и към анализа на фотографските илюстрации от периода.

Към първата група изображения, условно обединени около образа на Богородица, се отнасят сцени от типа „умиление” – майчина грижа и милувка, жената в училищата и детските градини, жената възпитателка – в семейството и в обществото. Това е  „майката, създателка на живота, чиито деца са всички хора[13].  Въпреки че задължително има свои деца, идеалната социалистическа жена изглежда и „вечно бездетна”, тъй като нейната любов не може да бъде адресирана само към един човек[14]. Тук бихме могли да прибавим и илюстрациите, представящи я като добър слушател и приятел, като верен другар, достоен и отговорен гражданин на социалистическото общество. Акцентирани са качества като милосърдие, сдържаност, грижовност и жертвоготовност. Символиката е главно в областта на жестовете.

Към илюстрациите от типа „София – Премъдрост Божия” се причисляват изображенията на четящи или пишещи жени, жени-творци – актриси, музиканти, художници, архитекти, жени-научни работници, жени-студенти и пр. Тук могат да се отнесат и фотографиите, показващи как жените посещават театри, изложби и концерти в свободното си време. Докато радиото е чест детайл в изкуството на националсоциализма[15], то книгата е изключително разпространена в социалистическата фотография и живопис. Съвсем естествено, най-често тя е в женски ръце, което недвусмислено доказва промяната в положението на жената и трансформацията на обществото като цяло.

Третата група изображения е най-сложна и разнообразна. С идеята за „Майката-земя” се свързват образите, в които жената е представена като въплъщение на плодородието, на умиращата и вечно възраждаща се природа.  Символи в тях са небето, слънцето, водата, почвата, сърпът, житото и плодовете. Това са илюстрации, представящи главно земеделската работа и събирането на реколтата – пейзажи, в които женското присъствие е по-скоро загатнато, отколкото композиционно акцентирано или по-близки планове, в които моделът, заемащ почти целия кадър, е разположен на фон от красиви, зрели плодове и зеленчуци. Тук жената, освен емблема на новия строй и нагледно „доказателство” за неговите сериозни цели и възможности, е и символната връзка на модернизираната държава с миналото, с традициите и корените, със съдбата на родната земя. Не случайно, в повечето случаи моделът е облечен в носия, като в общия силует и в излъчването на лицата се търсят не индивидуалните, а идеалните черти, характеризиращи националността. В изображенията, представящи работата по засяването и събирането на реколтата, мъжкото присъствие е рядко и почти винаги второстепенно. То е заменено от селскостопанските машини, с които жените имат близки, дори любовни отношения. Машините притежават чувства те оживяват из под женските ръце и тела, които обгръщат студените им конструкции с топлина. В Германия подобно интимно общуване е невъзможно. Според разбиранията в нацисткото общество вътрешните закони на машините и инструментите са по принцип непознати на жените[16]. Ако за немската жена машините са по-скоро „аксесоар” към модния и изискан тоалет или просто необходимост, то за социалистическата те са основни спътници и близки приятели.

Човекът в социалистическото общество има силна и дълбока връзка със земята, принадлежи й и това го свързва с всички останали индивиди, прави го участник в общо и дълбоко емоционално преживяване[17], което намира израз в култа към труда. Кулминационната, връхна точка в този култ е събирането на реколтата. Урожаят в социалистическата страна винаги е пребогат, разнообразен и задължително – красив. Никой разказ за красотата на нивята и градините обаче, не може да бъде така убедителен както фотографиите, които ги представят. Гледането на тези „неми” образи, въвлича зрителите в активен подсъзнателен процес на интерпретация. Плодовете от снимките не са просто красиви, те са визуализация на самия социалистическия строй – обилен, щедър, сочен и съвършен. Фотографията с лекота може да манипулира действителността и най-вече – сама да създава илюзията за изобилие – една от основните категории на социалистическото общество. Благодарение на фотомонтажа и умелата работа в лабораторията, фотографът може да „изфабрикува” 100 щайги с домати от една, 500 дръвчета от 2 клонки с плод, 1000 тона жито от шепа зърна.  Той може дори да обедини в обща убедителна картина плодове и зеленчуци от различни държави и различни годишни времена и да ги представи щастливо растящи едни до други в магическото социалистическо лято[18].

Два са основните композиционни модела, по които се строят фотографските изображения, представящи плодородната земя. Първият фокусира вниманието върху резултатите от връзката на човека с природата. От една страна пред нас са конкретни, близки планове,  композиции от небрежни купчини плодове и зеленчуци, до старателно подредени натюрморти, напомнящи за произведенията на Северния Ренесанс. От друга страна се открояват и общи планове на поля, долини, овощни и зеленчукови градини, в които човешкото присъствие е не пряко, а косвено – загатнато от машините – в покой или в действие, от градините и следите от тяхното обгрижване, от пушека на комините в далечината, които се вписват в общия пейзаж като някакви особени растителни видове. Тези картини са ориентирани главно към асоциативното мислене на човека и макар на пръв поглед да пораждат единствено чувство на умиление и възхищение у него, те всъщност го ангажират и моделират дори повече от някои по-директни изображения. Представяйки райската градина, процъфтяваща на земята, те целят не да информират, а по-скоро да „приобщят”[19] зрителите.

Другият основен композиционен модел обединява изображения, показващи едновременно природата и човека сред нея. Във фотографиите виждаме работниците в действие – те садят или събират реколтата, обхождат със загрижен поглед полята и градините, управляват с лекота големи и сложни машини. Най-разпространени са статичните, портретни изображения, представящи модела, облечен в национална носия или работно облекло, на фон от зрели и красиви плодове или зеленчуци. Почти във всички случаи този модел е жена. Жените берат, държат или просто стоят сред гроздове, ябълки, праскови и череши. На практика мъжът отсъства от този тип илюстрации. Той се появява предимно в груповите сцени и изключително рядко като самостоятелно изявен персонаж. Същевременно идеята за мъжкото присъствие не липсва в изображенията – тя е съсредоточена или в конкретни обекти като машините, или в абстрактни – като партията и властта, олицетворявани от самия вожд.

Естетиката на периода не позволява красотата и съвършенството на плодовете на социалистическия труд да бъдат помрачени от документиране на действия като рязане, смилане, ферментиране, варене, пасиране и пр. Всички тези процеси са удостоени с дълги и подробни разкази, но почти никога със снимки. Обект на фотографията са едва крайните продукти – също така съвършените и красиви произведения на хранително-вкусовата промишленост. „Здрава храна – здрав народ!” гласи един от основните социалистически лозунги. Бихме могли да добавим „красива храна – красив народ!”. Всяка фотография превръща блюдото в истинско тържество на изобилието и съвършенството, разбира се, подправено с неизменната за социализма мяра и сдържаност. Това великолепие е превърнато в „гледка” до такава степен, че може без проблем да бъде консумирано само с поглед. Неговата цел е да задоволи не физическия глад, а глада за свидетелства, утвърждаващи мощта и силата на социалистическия строй.

Магазините, сладкарниците, столовете и закусвалните са основни мотиви във фотографските илюстрации от периода. Те са символ на новото общество – щастливо, обгрижено и напълно обезпечено. Илюстрациите имат сложната задача да представят строителите на социализма едновременно доволни и щастливи от изобилието, което им се предлага и равнодушни към храната която не е нищо повече от физическа необходимост, осигуряваща им бодрост, здраве и най-вече – способност за работа. Самите сцени на хранене са изключително редки във фотографиите от периода – те постепенно изчезват от характеристиките на положителните герои и се появяват единствено при децата или като част от интимните семейни мигове. Храненето е физиологичен процес, а социалистическата естетика изключва физиологията (хранене, пиене, еротика) – от своя илюстративен и словесен репертоар[20]. Храната е символ, а не необходимост. Хлябът е живот. Хлябът е сила. Хлябът е трудоспособност. Хлябът е материален израз на нематериални представи като грижа, закрила, спокойствие, мир, хармония и радост.

През 50-те години на ХХ в. темата за хляба присъства активно във всички богато илюстрирани списания, разпространявани в Бълтария. Житните поля се възпяват със слово и образ – живописно, романтично, вдъхновено. Между житните класове хората се срещат, общуват, очароват, влюбват, вричат. Тук те се амбицират, надпреварват, печелят заслуги и овации. Много от фотографиите представят „сцената”, на която преминават прекрасните работнически мигове, без явното присъствие на „актьорите” – акцентът пада единствено върху ведрото синьо небе, слънчевите дни, безкрайните разорани поля, красивите и стройни житни класове. Човекът е едновременно вътре и вън от кадъра – неговият отпечатък е естествено вплетен в природните пейзажи. Идеалните ниви се представят като равни и чисти от плевели – такива, каквито трябва да бъдат и социалистическите редици. При всеки порив на вятъра класовете се полюшват заедно в пълна хармония и красота.

Част от илюстрациите, свързани с жътвата, представят само полята и машините, които ги обработват – човекът не е с пряко, а с косвено присъствие в кадъра – той управлява, дирижира, контролира и тези негови действия се усещат в общата атмосфера, макар и не винаги да са акцентирани композиционно. Главни герои тук са машините, комбайните, които подобно на живи същества пеят, свирят, смеят се, страдат. Те са мъжкото присъствие в кадъра, докато земята е женското. По време на оран машините проникват в пръстта и я оплождат, по време на жътва израждат плодовете.

За да е пълен и завършен цикълът, за да се проследи до край пътят от природата към културата, образите отвеждат зрителите до темата за брашното и неговите разнопосочни приложения. Брашното е естественият преход между житните поля и щастието в очите на доволните купувачи, радващи се на богат асортимент от тестени изделия – различни видове хляб, макарони, юфки, кори, соленки, сладки, пасти, торти и най-разнообразни закуски. И всичко това благодарение на факта, че житното зърно е намерило най-благодатната почва – почвата на социалистическото стопанство, най-добрата грижа – грижата на социалистическата партия и най-усърдния труд – трудът на социалистическия човек.

 


[1] ЦО „Правда”, за 8 марта 1962 г. Обращение Партии по случаяю международного женского дня. – В: Курганов, И. „Женщины и коммунизм”, Nеw York, 1968, 64.

[2] Димитров, Г. „Жените са огромна сила (до делегатките на първия конгрес на БНЖС 1945)” – В: Димитров, Г.; Благоев, Д. „За жената и семейството”, София, 1979, 248.

[3] Бердяев, Н. „Ерос и личност” (Прев. от рус. Л. Денкова), София, 1992, 30.

[4] Levin, T., Levent, B. Op. cit., 91.

[5] Димитров, Г. Цит. съч., 247.

[6] Гройс, Б. „Тоска по секс-дизайну” – В: „Обнаженные для Сталина. Советская фотография 1920-1940-х годов” (Альбом). Музей „Московский дом фотографии”(Съст. Логинов, С.; Хорошилов, П.). М., 2004, 4.

[7] Welch, D. Propaganda and the German Cinema (1933-1945). Oxford, 1983, 66.

[8] When Biology Became Destiny. Women in Weimar and Nazi Germany (Ed. by Bridenthal, R.; Grossmann, A.; Kaplan, M.), Nеw York, 1984, 8.

[9] Цит. по: Рябов, О. „Матушка Русь”: Опыт гендерного анализа поисков национальной идентичности Росии в отечественной и западной историософии. М., 2001, 125.

[10] Attwood, L. Red Women on the Silver Screen. Soviet Women and Cinema from the Beginning to the End of the Stalinist Era. London, 1993, 65.

[11] Levin, T., Levent, B. Op. cit., 97.

[12] Рамм-Вебер, С. „Искусство сталиниской эпохи: материнский архетип и соцреализм” – В: Пол. Гендер. „Культура. Немецкие и русские исследования” (Съст. Шоре, Э.; Хайдер, К.). М., 2003, 267-285.

[13] Открити пътища. – Наша родина, 1956, № 3, 24.

[14] Attwood, L. Op. cit., 158.

[15] Вж.: Zuhören und Gehörtwerden. Radio im Nationalsozialismus: Zwischen Lenkung und Ablenkung (Hg. Marssolek, I.; von Saldern, A.). Tübingen, 1998.

[16] Tröger, A. The Creation of a Female Assembly-Line Proletariat. – In: When Biology…, 257.

[17] Mosse, G. The Crisis of German Ideology. NY, 1964, 15.

[18] Atwood, L. Op. cit., 66.

[19] Попов, Ч. Цит. съч., 93.

[20] Булгакова, О. „Фабрика жестов”, М., 2005, 221.

Катерина Гаджева
31.10.2012

Свързани статии


Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/kultura/public_html/web/wp-content/themes/Newspaper-child/loop-related-tags-post.php on line 12

Още от автора