0
1762

Между живота и измислицата

georgi-markov

Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път.

С Александър Карасимеонов ме свързваха години на близко приятелство. Беше време, когато се виждахме всеки ден, и спомените за нашите разговори тогава все още ме изпълват с топло чувство. Бях най-непосредствен свидетел на първите му по-интересни литературни прояви. Той имаше взискателен литературен вкус, опитваше се да пише сериозно и същевременно се бореше да преодолее отчуждеността между кабинетния си характер и живота на обикновените хора. По време на множеството пътувания, които двамата предприемахме в онези години, почти винаги се очертаваше разликата между градския интелектуалец, какъвто той безспорно беше, и грубия, често пъти неразбираем за него език на живота. Но тази разлика сякаш изостряше амбицията му да намери общ език с тази твърде нелитературна действителност. Впоследствие, както е прието да се казва, пътищата ни се разделиха и вече в чужбина научих за романа му „Обич”, който бе филмиран и филмът получи Голямата награда на Московския филмов фестивал. Този успех на Сашо ме зарадва, защото беше резултат на дълга и последователна работа. Но тъй като не можах да прочета книгата, трябваше да приема на доверие нейното отражение във филма. Разказвам всичко това, за да обясня любопитството си към творчеството на Александър Карасимеонов и за да подчертая, че имам всичките основания да се радвам най-искрено на неговия успех. Мислил съм си, че той би могъл да бъде добра утеха и компенсация за ужасното посредствено ниво на днешната българска литература. При това за разлика от дузина литературни хитреци от нашето поколение Александър Карасимеонов си остана верен на съвременната тема и нито веднъж не се опита да търгува литературно с главнята на цар Шишман или шиваческото умение на Райна Княгиня.

От казаното дотук е ясен интересът, с който прочетох най-новото му произведение – романът „Приближаване”, публикуван неотдавна в списание „Пламък”. Не ще се впускам да преразказвам съдържанието на романа, а само ще кажа, че това е картина на живота на група млади български инженери с техните трудово-обществени и лични проблеми. Едно наистина похвално намерение. Аз винаги съм твърдял, че нашата техническа интелигенция представлява най-интересната част от населението на съвременна България и че чрез нея човек може да разкрие най-характерните черти от истинското лице на действителността. Композицията на романа има модернистичен характер и е някаква принудителна смесица от спомени и реалност. Главният герой, минният инженер Стойчев, получава телеграма от жена си, с която живеят разделени и са в особени отношения, да отиде да я види и в емоционален изблик той предприема някакъв крос-кънтри поход от далечната мина до града, в който жена му работи, като се препъва от камъни, пада от скали, вози се в товарни влакове и през цялото време си спомня нещо като предисторията на своя брак. Накрая, срещнал жена си, той разбира, че всъщност е нямало за какво да я среща и си отива обратно. Може би в това разрешение да лежи идеята, че човек принадлежи само на себе си, въпреки че мотивът на Карасимеонов изглежда по-социалистически, че човек принадлежи на дълга си, в случая на мината.

Нека кажа веднага, че за най-искрено мое съжаление романът „Приближаване” на Александър Карасимеонов ме хвърли в твърде неприятно недоумение. Първият и основен въпрос, на който не можах да си отговоря, е защо въобще е бил написан. Ако приемем, че романът отразява наистина действителността, тогава трябва да кажем, че тази действителност е от толкова низко и несериозно качество, че въобще не си заслужава да се отразява. А ако приемем, че романът не отразява действителността, то тогава следва, че фантазията на автора не е успяла да ни предложи нищо достатъчно силно, ярко и интересно, което да оправдае написването му. Главният и най-очебиен факт, който според мен предопределя слабостта на романа, е тъкмо непознаването на хората, за които Карасимеонов пише. Това поне аз мога да кажа с компетентност, тъй като повече от 7 години съм прекарал като инженер в средата на инжерно-техническата интелигенция из разни предприятия. Нито един от хората, които аз помня и познавам, не може по никакъв начин да намери нещо родствено с галерията образи, които ни предлага романът на Карасимеонов. Да вземем например полуинтелигентския инфантилен диалог на героите, който моментално издава житейския фалш, неубедителността на образите, евтината и повърхностна измислица. Старшите и младши инженери, техниците и стажантите студенти, които познавам, са несравнимо далеч по-интересни, по-жизнени, по-богати образи. Дори когато тези живи хора са принудени да си служат с фалшивия език на деня, това се съпровожда с твърде характерно отношение, разкрива цяла душевна сложност. Имам чувството, че Карасимеонов е седял на бюрото си в София, припомнил си е нещо от собствените си студентски години и след това се е опитал да присади тези спомени на професионалисти и поколение, което той въобще не познава. С това той е нарушил най-важния литературен закон – да пишеш само за това, което знаеш.

В най-лошо положение и най-неясен е образът на главния герой, през когото минава целият разказ. Без да знаем въобще какъв е поводът за това разказване, да не говорим за необходимостта да се разказва, ние не можем дълго време да следим формата. Този млад инженер още след първата глава ни прилича на неприятен досадник, който самодоволно ни натрапва разказа си за неща, които не ни интересуват и които издават неговото житейско невежество. Твърде често този инженер Стойчев, комуто очевидно липсва какъв да е сериозен опит, се опитва да подмени бялото поле на своята наивност с категорични декларации и поучителни фрази. При него мисленето не произтича от вътрешната логика на движенията и събитията, нито от развитието на една или друга идея, нито от противопоставянето на идеи, а е произведен коментар, който твърде много ми напомня помпозните словоизлияния на известния навремето футболен коментатор Любен Попов. Неговите състояния са също декларирани в този неприятен маниер, без какъвто и да е опит за наблюдателност. Дори при елементарни житейски ситуации Александър Карасимеонов не се е постарал да надникне по-далеч от повърхностната схема на героя си. Отсъствието на наблюдателност се компенсира с досадни, никому ненужни и невършещи работа излишни декларативни подробности. Нерядко инженер Стойчев представлява самовлюбен глупак, който сякаш се радва на умението си да произвежда свързани думи. Той не полага никакви усилия да мисли, да анализира, да се съмнява, колебае, избира, критикува, страда, разкайва… Държи се точно като не много интелигентен компютър. Как ви се струва подобно изречение: „Телеграмата бе поставила задача, която аз с моя математически ум започнах да решавам по инерция: има задача – трябва отговор. Необходими бяха ясни формули!”

Затова аз не вярвам на съществуването на този инженер Стойчев. Той е твърде безжизнен, твърде безцветен. И дори чувството му за хумор е някакво квадратно чувство, в което липсват елегантните извивки на нормалното човешко остроумие. Вероятно би било чудесно ако този вид хора съществуваха и ако Карасимеонов вярно и наблюдателно ги беше описал, но аз съм сигурен, че в цяла България не ще намерите дори подобие на въпросния инженер. Въпреки няколко интересни хрумвания и другите мъжки образи са скучни и еднообразни. И те са декларирани и не търпят развитие. По-добро ми е впечатлението от женските образи на Катя, Соня, дори Мария. Най-малко, поне плът се чувства в тях и това отново ме навежда на мисълта, че там където е действала непосредствената наблюдателност на Карасимеонов, резултатът  е по-добър.

Но ако образите не са разкрити и очертани, както трябва, това веднага намира своето обяснение в липсата на задълбочени отношения между тях. Онези отношения, които са моторът на действията, които предлагат мотивите и поставят целите. В много от страниците аз пак получих чувството, че имам пред себе си говорещи кукли, които могат да произнасят до седем различни изречения. Какво искат един от друг тези млади хора? Каква е очевидната и каква е тайната линия на тяхното поведение? Какви са перипетиите на тяхното „приближаване” или „раздалечаване” и какъв е конфликтът, който ще ги събере или разпръсне? За какво те присъстват в живота или в романа? Носители на какви идеи са те? На всичко това няма отговор. И целият разказ е някакъв много „въобще” разказ. Аз бих прочел с голямо удоволствие една проста, вярна човешка история за семейство млади инженери, които не ги свързва нищо друго освен инерцията на една емоционална грешка. Или обратното, които се стремят един към друг, водени от сляпа вяра и от провокацията на всяка съпротива, за да открият накрая, че инстинктивно са се отгатнали и намерили един друг. Историята Стойчев–Мария може да бъде такава, каквато авторът я представя, но трябва да се разкаже убедително. Трябва да се изхвърли схемата и замени с противоречивото, неясно несигурното, но добросъвестно изследване на живота. Такива, каквито са, героите на Карасимеонов не ни убеждават в своето съществуване. Те са точно това, което критиката нарича схеми.

Вместо да тръгне по трудния път в изобразяване на една действителност и нейните герои, видени, през очите на един мислещ творец, Александър Карасимеонов е напълнил половината от страниците си с технологически подробности. Той си служи с някакъв измислен инженерски език, употребява никому неясни термини, които имат една-единствена функция – да ни убедят, че другарят е наистина инженер. В цялата си инженерска кариера не съм чул толкова много инженерски приказки, колкото има в този роман. В своето непознаване на този вид хора, авторът съвсем произволно е решил, че съществува някакъв специфичен вид инженерско мислене и се е опитал да ни го представи.

От друга страна, присъствието на цялата тази псевдотехнологическа описателност е било необходимо на автора, за да може да подчертае по-красноречиво една друга найлонова литературна идея – принадлежността на нашите млади хора към техните професии и предполагаемата драма, която по схемата трябва да стане, когато интимни чувства застанат между човек и професия. Конфликтът между професионален дълг и интимни чувства е стара литературна тема. Но ако Александър Карасимеонов иска да научи как се пише на такава тема със стопроцентова художественост, би трябвало да се върне назад и да прочете класиците, особено Толстой и Чехов. Социалистическият вариант на този конфликт, така както е представен от него, ми прилича на леко романизирана втора страница на „Работническо дело”. Ние неведнъж сме упреквали млади автори у нас, които с някаква детинска хитрина изобразяват производствени процеси вместо човешки процеси.

Но онова, което най-много ме огорчи при прочита на романа „Приближаване” на Александър Карасимеонов, е езикът му. Съвсем категорично и ясно казано – лош език, който е реминисценция на кафеджийски блудкавости и най-отчайващо посредствен журналистически език. Отгоре на всичко и някаква уж модернистична претенциозност. Но този език сякаш следва от невярно доловените психологически състояния, от невярното разбиране на житейско поведение. В глава десета разговорът за запознаването с Мария ми изглежда като преписан от сладникав репортаж от списанието „Жената днес”. Срещата в София в глава тринадесета отблъсква с лошия си диалог. Чудя се къде е отишъл вкуса на Карасимеонов, когато отделя дузина редове за обясняване какво значи „сексуален диспечер”, което на всякакъв език по света ще звучи като твърде безвкусен израз. Описанията в този роман са пример на предрешени клишета, които ползват най-начинаещите автори. Карасимеонов е бил толкова небрежен спрямо езика, че е оставил през страница да се повтарят невъзможни баналности като „ухаещата трева”, „хладния ветрец”, „топлото нощно небе”. Или вземете другите описания на природата, която за разлика от живата природа на Радичков или Георги Мишев – няма нито лице, нито характер. Почти всички диалози в книгата, на която и страница да отгърнете, носят печата на нескрита дебелащина, плитък хумор и глупост. Не искам да говоря, нито да цитирам повече, защото случаят с тази книга на Александър Карасимеонов ме плаши. Ако един сериозен и взискателен автор, какъвто той беше, може да си позволи да публикува такова произведение, то тогава какво остава за множеството литературни бизнесмени у нас? Още по-жалко ще бъде ако Карасимеонов наистина вярва, че е написал нещо, и се засегне от моята остра критика. В заключение искам да повторя онова, което много пъти вече съм казвал – днешната българска действителност е изключително богата на конфликтуващи идеи и на интересни конфликтуващи образи и нейното пълнокръвно художествено пресъздаване изисква колкото талант, толкова и смелост. Смелост най-напред спрямо себе си, а после спрямо другите.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

На главната страница: Александър Карасимеонов.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияСамотност на личността в България
Следваща статияРепубликанизмът и десните партии