0
1399

Между интелекта и реалността

„Да бъдеш Рикардо“

Година след „Процесът срещу 7-те от Чикаго“ друг биографичен филм на Арън Соркин е в надпреварата за Оскарите. Ако името ви звучи познато, то е защото сценаристът Соркин има във филмографията си заглавия като „Стийв Джобс“ (2015), „Социална мрежа“ (2010), „Войната на Чарли Уилсън“ (2007), „Доблестни мъже“ (1992), както и тв сериала „Западното крило“. И може би изпипаният му сценарий „Да бъдеш Рикардо“ щеше да спечели, ако вместо него на режисьорския стол беше седнал някой от класата на Дани Бойл, Дейвид Финчър или коментираният в ранен етап на проекта Дейвид О. Ръсел. За да не се получи този твърде интелектуален филм, който през половината от времето ни кара да се чувстваме глупави, тъй като не успяваме да следим верижното „завързване“ и „развързване“ на шегите…

Кралят на „говоренето в движение“ се заема с кралицата на слапстик комедията (наричана още „физическа“). Хем „по действителни събития“, хем не съвсем, но блестящ, макар и повече рационален, отколкото вълнуващ киноразказ, който изважда от забвение модерната и сложна личност на голямата Люсил Бол – едно от най-популярните лица на американската телевизия, „Да бъдеш Рикардо“ е сто процента Арън Соркин. За незапознатите, Люсил е в основата на създаването на ситкома в началото на 50-те години, с един нов за времето си формат и сериал – „Обичам Люси“, където тя всяка седмица се превъплъщава в образа на нахакана домакиня и разсмива цяла Америка в компанията на съпруга си, в живота и на екрана, Деси Арнас.

„Да бъдеш Рикардо“, Photo Glen Wilson © Amazon Content Services LLC

Преоткривайки любимите си теми, Соркин се заема да представи сложните механизми, които задвижват машината „Люсил Бол“. Изкуството на комедията, усетът за бурлеска, могъществото на една актриса, превърнала се в продуцент на сериал, по който всички си падат, създаването на звездна двойка като образ на перфектната Америка – всичко това събрано в един наситен и изобретателен филм, който непрекъснато пречупва безупречния образ на героинята си между екранната илюзия и реалността. Сценаристът режисьор структурира проучването си, изхождайки от едно зрънце пясък, което „задавя“ машината. Една луда седмица между личните и професионални тревоги на любимката на Америка, когато слухът, че Люсил е член на комунистическата партия, се опитва да опетни идеала за американската жена (годината е 1952 и сенатската комисия за разследване на антиамериканска дейност е във вихъра си). Малко пропукване върху портрета, нарастващо по протежение на филма до голяма пукнатина, разбива „стъклото“, през което всяка седмица публиката наблюдава и си фантазира живота на Люсил. Лъкатушейки умело между задкулисието и светлината на снимачната площадка, миналото, настоящето и бъдещето, „Да бъдеш Рикардо“ улавя механиката на творческия акт в един епизод от ситком, маниакалната прецизност на гега, но също и жестоката му обратна страна, смесвайки истината и измислицата, интервюто и реконструкцията.

Филмът ни представя Люсил Бол в капана на тройно предизвикателство. От една страна е кризата във връзката ѝ, от друга, обвинението в медиите, че е член на комунистическата партия, а от трета – неочакваната бременност. Фабулата като цяло е обгърната в мрежата на различни времеви измерения: настоящето, началото на 50-те и периода от запознанството ѝ с Деси Арнас през 1940 г. до раздялата ѝ с филмовата компания RKO две-три години по-късно. А режисурата смесва псевдодокументалното присъствие на интервюираните сценаристи, всекидневието на Люсил и Деси в цвят и заснетите черно-бели сцени от ситуационната комедия за идеалното семейство на Люси и Рики Рикардо.

„Обичам Люси“ е не само един от най-популярните комедийни сериали в историята на американската телевизия, но също и произведение, което дефинира кодовете на ситкома чрез персонажа на жена, отстояваща своята независимост. Възползвайки се от силата на метафорите, която предоставя драматургичната схема „филм във филма“, Арън Соркин поставя в центъра на наративната архитектура образа, създаден от Никол Кидман (Златен глобус и номинация за Оскар). Макар и по-възрастната от необходимото за ролята, Кидман пресъздава Люсил със своя неподражаем медитативен подход, нюансирайки всяко действие, поглед и дръзка шега в стила, характерен за оригинала си. До нея Деси Арнас на Хавиер Бардем (номинации за Златен глобус и Оскар за главна мъжка роля) е не по-малко убедителен като латино чаровник с отличен професионален нюх.

„Да бъдеш Рикардо“

„Да бъдеш Рикардо“ разклонява сюжетните линии, наслагва истории, персонажи и теми, и на моменти е твърде натоварен със смисъл, макар че в интелигентната му конструкция илюзията за хаос е по-скоро привидност. Малко затормозяваща зрителското възприятие с безкрайните диалози и неочаквани пристъпи на хладна рационалност, отвъд многотемието и логореята на реални и фиктивни персонажи, творбата на Арън Соркин си има своите силни моменти, триумфиращи в една финална сцена, пресъздадена с трагична елегантност: как да продължим да бъдем Рикардо, когато животът на Арнас експлодира.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статия„Войната в Украйна е престъпление“
Следваща статияДиаболичната война на Путин в Украйна