1
2394

Между казано и неказано

Self brainwashing, изложба на Михаил Михайлов, Галерия +359, 28 май–26 юни 2021 г.

Self brainwashing, изложба на Михаил Михайлов, съвместна реализация и кураторска работа Донка Мишинева и Ханес Андерле, Галерия +359, до 26 юни 2021 г.

Проектът Self brainwashing на Михаил Михайлов е един от редките случаи, в които Водната кула в софийския квартал „Лозенец“ – едно сложно пространство, изискващо да бъде „опитомено“ от експозиционните инсталации – се превръща в рамка, едва задържаща съдържанието на изложбата. Смесицата от елементи – видеа, обекти, звукова инсталация и пърформанс – конструират деликатния баланс между казано и неказано. В спираловидно развиващия се интериор на кулата са подредени бели обекти, поставени на специални конструкции или столове, геометрични форми, съчетани с намерени предмети, почистващата част от четки, чиито черни косми разсичат като нож белотата. Семантиката на косматите повърхности, прикрепени към архитектурните детайли или като част от обектите, е свързана с почистване и заличаване на следите от човешка дейност и изминаващото време, отлагащо разнообразни свидетелства за стареене и разпад в пространството. Това е темата на виртуозно изпълнените рисунки, експонирани като част от цялостната инсталация, изобразяващи не много забележимия боклук, който винаги съпътства човешкото съществуване. Зрителят попада в интериора на Водната кула – отдавна сменил функцията си за съхранение на вода – превърнат в свят, съществуващ извън времето. Разпознаваемите детайли от този свят създават илюзия за разбирането на възходящо развиващ се наратив, следващ нивата в кулата, но всеки пореден етаж само поставя нови въпроси, без да загатва отговори. Защитните медицински костюми, с които Михаил прави пърформанси от началото на своята кариера, са осигурени за всички желаещи да се слеят с белотата на интериора. Лицата на хората в тях са другият контрапункт, който смущава спокойствието на застиналите в странни пози предмети. В този смисъл те могат да бъдат обобщени като цветни многоточия в преобладаващата липса на цвят в пространството. Основната част от скулптурните форми са създадени от такива костюми, натъпкани с намерени обекти, скрити в бялата материя и лишени от заложените в тяхното производство функции. Тяхното предишно предназначение, както и дискурсът към тялото в неговата социална репрезентация, свързана с непрестанното човешко желание да го фиксира в калъпите на моделите за красота и съвършенство, нямат никакво място в тази среда на неопределеното. Посетителите, които използват костюмите и превърнатите в самостоятелна инсталация защитни шапки, се унифицират и стават част от застиналата белота, самите те изгубени в облекло, създадено да защитава човешкото тяло, а не да го крие.

Пърформансът при откриването на изложбата отново е свързан с идеята за скриване и заличаване – фигурата на автора, облечен в бял защитен костюм, входът и част от двора на галерията постепенно са потопени в бяла материя от уред, изстрелващ големи количества ефирна бяла пяна, а тя за известно време създава затруднение на хората, които не са в защитни облекла, да видят изложбата. Това препятствие, както и необходимостта да бъде преминато със защитен костюм слагат началото на развиващата се в кулата история. Пяната, изчезваща сравнително бързо, под която пейзажът отново започва да се разкрива, е в началото на Self brainwashing акта, който трябва да изпитат посетителите. Нейната ефирност и нетрайност са в основата на въпроса за стабилността на възприятията, за свързаността им с индивидуалния опит и знание, трудно справящи се с все по-осезателния бърз ход на времето, което сменя гледките и гледните точки. Първото видео, поставено до входа на сградата, е метафора на това движение на мисълта в контекста на създадения от Михаил Михайлов свят. Легнал на скейтборд, художникът непрестанно се върти около дърво, заобиколено от дървена пейка. Действие без начало и без край, като визуална илюстрация на ехото, което с микрофони и гласовете на публиката озвучава изложбата чрез специфичната акустика на кръглото пространство. Подчертаната триизмерност на обектите губи смисъл, защото тя само създава илюзията за функционалност и приложимост на форма, която може да бъде интерпретирана по различни начини според нагласата на гледащия. Последното видео, поставено в тъмния резервоар, намиращ се в сърцевината на кулата, представя мъчителното движение на художника в тесния проход между две стени, които накрая го притискат и принуждават да започне отначало. Така нестабилността на перцепцията е визуализирана в цикличността на индивидуалното усилие, с което се свързва осмислянето и назоваването на детайлите от битието с точните им имена.

Белият цвят, преобладаващ в тази изложба инсталация, символ на наивността и липсата на опит, е прорязан от черните линии на четките и конструкциите, които поддържат белите обекти, но тук черното не рамкира, а говори за трансформация, преобръщане на познатите модели на идентичност и смисъл. Наблюдателят е увлечен в един наратив, който предизвиква да бъде разгадан, но всъщност подчинява зрителя на собствената си логика и го повежда по една безкрайна спирала между вечно търкалящия се скейтборд и затварящия се проход. Това е визуално описание на онова състояние, което Морис Мерло­­-Понти разглежда като действителност, корелативна на мисълта и въображаемото, основополагащо за съдържанието на изкуството. То се постига, когато забравим критериите за верификация на видяното и съсредоточим гледането не чрез „тайната власт на нашите очи“, а чрез „мисъл за виждане, но мисъл, която не търси упражняването, доказателството, пълнотата, а разчита много на самата себе си и се мисли само наполовина“. Това е моментът, в който можем да се опитаме да уловим онази дълбока същностна характеристика на нещата, която е трудно подвластна на думите. В този смисъл детайлите от изложбата не разчитат на своите физически характеристики, те се „стопяват“ подобно на нетрайната пяна при откриването на изложбата, тяхната същност може да бъде изразена като „наполовина мислени мисловни обекти, на полуобекти или фантоми, които нямат никаква консистентност, никакво собствено място, изчезващи при слънцето на мисълта, подобно на сутрешните изпарения, които са помежду мисълта и това, което тя мисли – само тънки пластове на немислено“[1]. Това „немислено“ е архитектурата, която държи в едно постоянно напрежение всички тези неназовими обекти и ги обединява в консистентна маса, която едновременно съществува и не съществува, защото се намира на границата между мисълта и невъзможността тя да бъде облечена в думи.

Mихаил Михайлов е роден през 1978 г. във Велико Търново, живее и работи във Виена и Париж. Учи във Факултета по визуални изкуства в Търново (1999–2004) и история на изкуството във Виенския университет (2002–2007). През 2006–2009 г. работи в сътрудничество с артистичната група Gelitin. През 2007 г. участва в Лятната академия „Ситуация и спектакъл“ в Центъра на Пол Клий, Берн (лектор Серит Серит Уин Евънс). Освен няколко специализации и награди, той печели наградата Drawing Now, Париж, 2018, Австрийската държавна стипендия за визуално изкуство през 2017 г. и Австрийската награда за графика/Долна Австрия, 2015 г.

[1] Морис Мерло­­-Понти, „Видимото и невидимото“, издателство „Критика и хуманизъм“, превод Стилиян Деянов.

1 коментар

  1. Тънката пътечка, която заобикаля изригващите кратери, съсипващи последните остатъци от някакво уважение към културните ценности, постепенно се губи под масиви от вулканична пепел: „В този смисъл детайлите от изложбата не разчитат на своите физически характеристики, те се „стопяват“ подобно на нетрайната пяна при откриването на изложбата, тяхната същност може да бъде изразена като „наполовина мислени мисловни обекти, на полуобекти или фантоми, които нямат никаква консистентност, никакво собствено място, изчезващи при слънцето на мисълта, подобно на сутрешните изпарения, които са помежду мисълта и това, което тя мисли – само тънки пластове на немислено“