„Калѝца. Историята на Райко Налбантина“, Любомир Калудов, издателство „Изток-Запад“, 2026 г.
Красивото и доброто са кодирани в името както на главната героиня Калѝца от едноименната книга, така и във фамилията на автора Любомир Калудов (ако се приеме, че етимологията отвежда към гръцката дума kalos). Красива, тъжна, но и стремяща се към равновесие и утеха е разказаната история. „Калѝца“ е част от трилогия, посветена на заселилите се в пограничните села на България тракийски бежанци в началото на миналия век. Първите две са „Големите и малките реки“ и „От змей злато“. И трите книги са отличават с ярки и запомнящи се образи, съзвучни на времепространството, което обитават; и трите са лишени от сълзлива сантименталност и еднопластовост на внушенията; и в трите един мъдър всевиждащ разказвач търси по-високия, невидим смисъл в страданието.
„Калѝца“ (с подзаглавие „Историята на Райко Налбантина“) е малка книжка, която в близкото минало литературните анализатори биха определили като повест – не само заради обема ѝ, а и поради редуването на детайлно пресъздадени и обобщено представени събития в сюжета. В свое интервю авторът определя жанрово книгата си като преливащи един в друг циклични разкази. Лично аз я възприех в контекста на скоро препрочетените „Бежанци“ на Весела Ляхова и „Тътени“ от сливенската трилогия на Цончо Родев. Същото – макар и много по-концентрирано и лаконично – многопластово повествование, чийто език звучи естествено и следва ритъма на едно отминало време и заедно с това е съзвучен на нещо несъзнавано, но познато на душите на съвременниците. Същото съпричастие към съдбите на различни по своя етнос, идеологическа и социална принадлежност хора; същото нежелание те да бъдат съдени.
Меко, заоблено е повествованието в „Калѝца“, както и оная част от планината, от която са тръгнали бежанците. В противовес на острите ножове, които прави Райко Налбантина, „меки и заоблени“ са и хората, по неволя прогонени в село Батово, до границата край Еврен баир. Две-три цигански семейства, задружни и работни, и няколко българи помагат на бежанското семейство да си построи нова къща, след като е оставило своя дом в село Булгаркьой, с широките дворове и зелените треви под светлото небе на Тракия. Носталгията по напуснатите родни земи прорязва цялото повествование. Но както споменах, историята се стреми към равновесие, а героите ѝ – към „изплуване“ от водовъртежите на бурните, противоречиви събития, към запазване на онова, заради което си струва да продължиш да живееш. И да се мъчиш.
Заради занаята си (с което е свързано и фамилното му име) Райко е еднакво търсен от всички онези, които смятат, че светът може да се уреди с оръжие: комитите, които се борят за Македония, селяните, които защитават Стамболийски, и другите, воюващи за „световната справедливост“. Но и еднакво преследван от победителите заради това, че е работил и за техните противници. Затова му се налага да напусне Тракия, така продължава и в новите земи, защото с това изхранва семейството си: „Който има занаят, лесно започва живот на друго място… Само ръце и акъл си трябват. Сръчен ли си, навсякъде ще се присадиш, корен ще пуснеш, къща ще изхраниш“. Не само ножове кове Райко: прави панти за врати, мотики, брадви, шини за каруци, ръжени за огнища, подковава коне. Но главно с оръжието са свързани обратите в съдбата му, затова и ще прокълне ножовете в края на живота си.
Драматичният разказ за безмилостните обстоятелства в живота на бежанците се уравновесява от топлия и мек език на Любомир Калудов. Думите звучат автентично, с привкус на старина и някак „прилягат“ естествено на героите. Без да прекалява с архаизми и диалектизми, авторът постига органично повествование, в което начинът на мислене на предците се вплита в речта на разказвача, прави я истинска и вдъхваща доверие. Сякаш разказва не наш съвременник, а пряк очевидец на събитията.
Съпричастието към героите, които не могат да прежалят изоставените бели къщи с широки дворове, изгубеното си детство или сила, е неотделимо от философското дистанциране. От позицията на изминалото столетие повествователят не взема страна, не дава предимство на никой от воюващите лагери, нито спестява страданията на потърпевшите: ножовете не са донесли нито жадуваната свобода, нито справедливост, нито единение. Напротив, рязали са от снагата на България, от целостта на семействата, от доверието и надеждите на хората.
И на социалните, и на екзистенциалните въпроси повествователят предлага не свои готови отговори, а размислите на хората, за които разказва. „На всички съм правил ножове, да се трепят едни други – разсъждава Райко Налбантина. – Така и не разбрах чия правда е най-истинска“. Дори и обобщенията в т.нар. авторова реч отразяват народното светоусещане, в което се оглеждат не само исторически, а и актуални истини: „Човек, като няма с кого да се кара – в чуждо село да се сбие, към комшията да метне тежки думи или в кръчмата да викне – тогава сам в къщата си създава ядове. Така се случи и с България. Мъжете не ходеха по войни, та взеха да се избиват едни други“. Това обобщение се отнася за двайсетте години на миналия век, за насилственото сваляне от власт на Александър Стамболийски, селския бунт и Септемврийското въстание, атентата в църквата „Света Неделя“, стотиците политически убийства.
„Калѝца“ – историята на едно семейство тракийски бежанци, е от онези книги, които улавят „нашта мъка ненаписана“ (по Вапцаров), останала извън фокуса на официалната история и официалните медии. Любомир Калудов съумява да дегероизира – разказвайки за един майстор на оръжие – хората на оръжието, на физическата и властова сила, заедно с техните идеологии и идеали. Истинските герои са не онези, които стрелят и колят (и на чиито имена понякога биват назовавани градове и села), а тези, които устояват, които дори пред лицето на настъпващата смърт мислят за прошката, за смисъла и за оставащите след тях. Калѝца намира красива, макар и нелека утеха извън утъпканите пътища на предците, а златото, за което е проливана кръв, се пречиства от щедростта и искреното разкаяние (мотив, познат и от предишната книга на автора).
Калѝца – име, чиято етимология може да се свърже както с българската дума „кал“, така и с гръцкото понятие за красиво и добро, успява да се измъкне от калта и да намери спасение в невидимия висок свят на молитвата.
Марта Радева е завършила българска филология в Шуменския университет „Константин Преславски“. Дълго време преподава български език и литература в Провадия, а през учебната 2014–2015 г. работи в град Била Церква, Украйна. Нейни разкази и есета са печелили отличия в национални литературни конкурси. „Човекът от последния вагон“ е първата ѝ самостоятелна книга (2024).
