Разговор с мултиинструменталиста и композитор Ейвинд Канг, който пристига в София за първи път, за да партнира на легендата на джаза Бил Фризел довечера в Зала „България“
Ейвинд Канг (род. 1971 г., Корвалис, Ореген) е изключително интересна фигура в съвременната американска авангардна музика. Известен най-вече като виолист, Канг свири още на виола д’аморе, туба, ирански сетар, кеманче, цигулка, баритонова китара и др. Като композитор определя себе си по-скоро като бавно работещ концептуалист със стъпка от година-две между произведенията си. През последните три десетилетия, освен че е автор на над 30 албума, участва в поне още два пъти по толкова албуми на артисти от величината на Джон Зорн, Лори Андерсън, Mr. Bungle, Secret Chiefs 3, Джо МакФий, Sun O))), Уейн Хорвиц, Скули Сверисон… Постоянен член на различни групи на Бил Фризел още от 90-те, Канг свири в дузина албуми на маестрото, включително Quartet от 1996 г. (необичайна комбинация за китара-виола-тромбон-тромпет с участието на покойните вече Рон Майлс и Къртис Фолкс), удостоения с Грами в категорията „Най-добър съвременен джаз албум“ за 2004 г. Unspeakable и съвсем новия In My Dreams (2026). От своя страна Фризел може да бъде чут в авторски албуми на Канг като The Story Of Iceland (2000) и Sonic Gnostic (2021).
През годините сред издателите на различни знакови албуми на Канг са Джон Зорн (Tzadik), Майк Патън (Ipecac), Стивън О‘Мали (Ideologic Organ) и Лео Фейгин (Leo Records). Работи често в дуо и със съпругата си – авангардната певица Джесика Кени – в различни творчески насоки и докосвайки се до различни традиции – от Близкия Изток, през Далечния Север до барока и минимализма. Ейвинд Канг е американец от исландско-корейски произход, син на писателката Кристяна Гунарс.
Г-н Канг, да започнем от множеството инструменти, с които животът и музиката са ви срещнали, и връзката ви с всеки от тях.
Имам различни търсения и до днес. Но виолата е чудесен инструмент, тя е домът ми. През последните 4–5 години свиря и на виола д’аморе. Обичам различните музикални инструменти, във всеки случай. Битува идеята, че композиторът първо си представя дадена музика, тоест тя се ражда в главата му, после той сяда и я нотира, за да могат да я изсвирят други хора… При мен обаче идеите често идват от инструментите като обекти, като „артефакти“. На някои от тези инструменти не свиря по „правилния“ начин. Някои от тях дори не познавам толкова добре, но съм любопитен. Те така и така съществуват и по един или друг начин съм стигнал до тях. Другата страна на нещата пък е звукозаписът. Доста наслагвания на линии правя, когато записвам. То е като при звуковите инженери, които си купуват множество микрофони. Аз пробвам същото с многото инструменти. Тубата е един от тези инструменти, а и контрабасът. Напоследък много свиря на контрабас.
Четох някъде, че сте започнали навремето с баскитара.
Започнах да импровизирам с баскитара. Преди това бях свирил дълго време класическа музика на цигулка. В онези ранни години това бяха инструментите ми. А днес се завръщам към баса, но повече за удоволствие в къщи. Не мога да кажа, че изнасям концерти на контрабас.
С Бил Фризел животът ви е срещнал на много млада възраст. Той разказа, че още при първата ви среща сте свирили само двамата. Какво е за вас това дуо?
Да, това беше в началото на 90-те. Той дойде, запознахме се и просто засвирихме. После още няколко пъти свирихме заедно и направихме демо – аз нямах много свои записи по онова време, а за него беше повече като изследване на възможностите – той пробваше някои нови композиции, които по-късно записахме в по-разширени формации. Добре си спомням всичко това, защото имам у дома копие от тези първи звукозаписни сесии с него и понякога си ги пускам… Дори още в онези години направихме няколко дуо концерта, защото имахме тази възможност – двамата живеехме в малки градчета около Сиатъл.
И вие, както и Бил, сте живели на доста места през годините. Сега в Лос Анджелис, Калифорния, но сте роден в Орегон, част от детските ви години са минали в Канада и Исландия… Откъде още да минем? През Италия?
В Италия така и не заживях, макар по едно време да свирех много в Болоня. Но се задържах там най-много за по месец-два, докато работех по различни музикални проекти. А в Исландия съм живял около две години в детството си, Исландия е важно за мен място, защото майка ми е исландка… Израснах обаче в Канада. Семейството ми – и по исландска, и по корейска линия – доста пътуваше, докато растях.
Можем ли да кажем, че тази мултикултурна среда е предопределила и интереса ви към далечните и не толкова добре познати на Запад култури и музикални традиции?
Да, сигурно. Но също така – как може въобще днес човек да се самоoпредели като част от западната култура? Това е напълно абсурно. Всички днес се смесваме, поне моята гледна точка е такава… В семейството ми, докато растях, дори езиците се смесваха. Даже се чувствах малко като чужденец, защото непрекъснато превключваха от език на език. И на датски дори се говореше у дома, защото едната ми баба беше датчанка. Аз съм един вид дете на диаспората… Но от всички тези езици говоря само малко исландски.
И тук стигаме до „превода“, връщайки се отново на начина на използване на музикалните инструменти. Спомням си албума ви с интерпретации на ашкеназките музикални композиции на Джон Зорн (21-вата част от проекта на Зорн Book Of Angels) с участието на корейски музиканти и традиционни струнни инструменти.
Това е проект на Зорн, посветен на преосмислянето и възстановянето на връзката му с неговата собствена еврейска културна идентичност, и аз го чувствам като близък до моя собствен процес на преоткриване на корейските ми корени. Разбира се, това си е мой път към тях, бидейки самият аз чужденец – различен тип кореец от диаспората. Така че трябваше да открия каква е собствената ми връзка с тази част от моята културна идентичност… И тук е каламбурът, изходната точка: реших да не се задълбочавам прекалено много в еврейската музика, въпреки че сама по себе си тя е доста интересна, а да открия собствен музикален език, за да комуникирам с нея.
Бил Фризел спомена, че когато сте само двамата, сте абсолютно свободни в избора си какво да изсвирите във всеки следващ момент. Но нека поставя въпроса така: каква е основната разлика, когато вие свирите негови пиеси и когато той е поканен да свири в някой ваш албум?
Труден въпрос. Много повече съм свирил негова музика, отколкото моя, в която той има участие. А с него свиря толкова много, защото той самият свири непрекъснато – стилът му на живот си е такъв. И често ме кани. Това, което е важно при работата ни заедно, не са конкретните пиеси, които той композира… Да, и те също са важни, но по-важен е процесът на работа с него и също така опитите ми да разгадая какво за него е успешен концерт. Това се опитвам да науча от него през годините, вече повече от 30, защото той винаги е пълен с изненади. Не съм стигнал до никакви заключения – само до въпроси, но мисля, че той обича предизвикателствата. Например, когато свирим в трио с Руди (барабаниста Руди Ройстън, б.а.), ние нямаме бас в групата и се опитваме да покриваме ролята на баса по други начини: аз например свиря много пицикато на виолата… Но истинското предизвикателство в случая е как да постигнем нещата, без този контрабас да е необходим. Мисля, че Бил е развил звука си много в тази посока, работейки в триото с Пол Мотиян и Джо Ловано… Но чувствам и че нещата никога не са линеарни и той никога не се подготвя да се изправи пред ситуация, която вече е отиграл, а винаги търси предизвикателството да изсвири нещо, което никога не е свирил преди. Това са, смятам, методът и целта му – поне видяно от музикална гледна точка.
Когато свирите с него в различни проекти, коя страна или черта на вашата собствена музикална идентичност се свързва най-добре с това, което създавате заедно?
Мисля, че поемам повече рискове. Това е така, защото и той го позволява. Ако нещо не се получи добре, той не се вманиачава по това да го оправи. Но и когато нещо е сработило по наистина прекрасен и невероятен начин, Бил не прави рецепта от него. Не го свири по същия вече изпробван начин на следващата вечер, защото това са концерти на живо и последното нещо, което би искал, е да повтори днес това, което вчера е впечатлило публиката. В даден контекст това би сработило, но не и при Бил, защото не това го интересува. С какво аз допринасям за общата ни музика? Може би с факта, че не се опитвам да се правя на гений или на велик композитор, а мисля как да се свържа – със звука, с музиката, с хората, с които свиря. За мен много важен е контекстът. От гледна точка на аранжиментите, при работата ми със Зорн много по-важни бяха мисълта и разбирането за жанровете, докато излизайки да свиря с Бил, не разчитам на това. Да, вземам със себе си и тези идеи, концепции и умения, но по-скоро никога не се стига до използването им. Не настоявам, че нещо трябва да звучи точно така на всяка цена. Всеки от проектите, в които съм свирил с Бил, има собствено звучене, което го отличава от другия, и не следваме някакъв модел кое как трябва да звучи. Както беше и на концертите, от които произлезе новият албум In My Dreams – и до ден днешен не знаем в какъв жанр е тази музика.
Какво е за вас този албум?
Не съм слушал издадения запис достатъчно, но за мен сякаш процесът е по-важен. Тази програма продължава да се развива и променя – ето, в последните седмици имахме три или четири концерта – и всеки от тях е движение в някаква посока. Нещо неочаквано и ново припламва между нас тримата в струнното трио – Джени, Ханк и мен – и продължаваме да откриваме нови възможности. Свирим заедно от толкова дълго време и си имаме звучене, различно от това на всяка друга група. От една страна, сякаш тази група се състои от две напълно различни трио формации – класическо струнно трио и джаз трио за китара-бас-барабани. Но от друга, ние тримата заедно с басиста Томас сме и струнен квартет. Ханк понякога свири по доста перкусионен начин на челото и с барабаниста Руди, с когото са доста близки, звучат като един инструмент. Джени и аз сме развили през годините разни наши си начини да се допълваме на цигулката и виолата. Всички възможности и комбинации са налице… Отделно от това, всеки от нас е свирил години наред с Бил и има специална музикална връзка с него. С всеки от нас Бил би могъл да има невероятно дуо.
А интересите ви в областта на микротоналната музика намират ли място в дуото ви с Бил Фризел?
Според мен музиката въобще е микротонална и микротоналната музика трябва да се нарича просто „тонална“, ха-ха. А в друг един смисъл и Бил е доста микротонален, но не в общоприетия смисъл: струните на китарата му са настроени по западния начин, но с отместването на грифа в пространството или с леко преопъване на струните той често постига същия ефект. Той е „интуитивно микротонален“, нека го кажем по този начин.
Ейвинд Канг пристига за първи път в България в специално дуо с легендата на американския джаз Бил Фризел. Концертът, който се организира от „Аларма Пънк Джаз“, е днес (понеделник, 20 април 2026 г.) от 21 часа в Зала „България“ и е включен в честванията на 75-ата годишнина на гениалния музикант. Вратите отварят час по-рано, в 20 часа, а билети има онлайн в системите на EpayGo и Eventim и физически в EasyPay, на касата на Зала „България“ и в Дюкян Меломан.
