Размишленията, които ви предлагаме в рубриката „Мисли, следващи дните“, са повод да се изправим отново пред въпросите за човека и смисъла на живота, за времето, историята, изкуството, за онова, което е било и ще бъде и занапред предизвикателство за нашите съмнения и търсения. Това са мисли на философи, на писатели, на всички онези, които неуморно са търсили Истината. Те са пореден повод да се запитаме на свой ред кои сме и накъде отиваме. Мислите, които публикуваме днес, са от есета на Албер Камю, поместени в книгата му „Лято“.
***
Албер Камю
Няма любов към живота без отчаяние от живота.
***
Ако все още ме гризе някакъв страх, то той извира от чувството, че неуловимият миг се изплъзва между пръстите ми като перли живак. Оставете онези, които се мъчат да обърнат гръб на света. Аз не се оплаквам, понеже виждам как се раждам. Сега цялото ми царство се състои от този свят. Слънцето и сенките, топлината и студът, които идват от глъбините на ефира: нима мога да мисля за смъртта и за страданието на хората, когато всичко е изписано върху този прозорец, в който слънцето се излива цяло, за да срещне моята милост? Мога да кажа и ще кажа веднага: единственото, което си струва, е да бъдеш просто човек. Не, струва си единствено да бъдеш истински човек и това включва всичко: човечността и простотата. А кога бих могъл да бъда по-истински, отколкото когато съм се слял със света? Желанията ми са задоволени, преди още да са се породили. Ето я вечността, зная, че ще я намеря. Вече не искам да бъда щастлив, а просто да съм изпълнен с ясно съзнание.
***
Аз служа на света чрез всичките си действия, на хората – чрез цялото си състрадание и благодарност. Не искам да избирам между лицето и опакото на света и не харесвам, когато избират.
***
Човек живее с няколко свои представи. Не повече от две-три. Превратностите в живота и хората, които среща, го заставят да ги шлифова, да ги променя по малко. Нужни са десетина години, за да си изработи поне една собствена представа, за която си струва да се говори. Разбира се, това обезсърчава. Но тъй човек опознава красотата в лицето на света.
***
Винаги съм се учудвал, че колкото и да сме пълни с идеи по всички проблеми, представите ни за смъртта са крайно бедни. Тя или е добро, или зло. Или ме е страх от нея, или я призовавам (поне така се казва). Това доказва също, че простите неща си остават непонятни за нас. Що е синьо и какво можем да кажем за синьото?
***
В Алжир единството намира израз в слънцето и морето. То се чувства в сърцето чрез вкуса към плътта, в който се крие горчивината и величието му. Тук научих, че няма щастие извън човека, няма вечност вън от колелото на дните. Единствено тези преходни, но основни блага, тези относителни истини ме вълнуват. Останалото – „идеалите“ – душата ми не успява да разбере. Не че се правя на глупак, но просто не намирам смисъл в щастието на ангелите. Знам само, че това небе ще съществува и след мен. А какво друго може да бъде вечността, ако не онова, което ще продължи да съществува и след моята смърт? По този начин съвсем не искам да изразя самодоволството на човека пред неговата участ. Това е нещо различно. Не винаги е лесно да бъдеш човек, още по-малко чист човек. Но да бъдеш чист значи да се оттеглиш в онова кътче на душата си, в което чувстваш родството си със света, където биенето на кръвта ти се слива с пулса на обедното слънце.
***
От кутията на Пандора, в която гъмжели злините на човечеството, накрая гърците извадили надеждата, като най-ужасното зло. Едва ли има по-вълнуващ символ. Защото надеждата, колкото и невероятно да звучи, е равносилна на примирението. А да живееш, значи да не се примиряваш.
***
Единствено истината има значение. А аз наричам истина всичко, което не умира. И ние неволно извличаме скрита поука от мисълта, че само художниците могат да утолят глада ни в това отношение. Защото те имат привилегията да се считат поети на тялото. Защото те работят в прекрасната и безплодна област, наречена настояще. А настоящето се представя в един жест. Те не рисуват усмивки или скрито целомъдрие, съжаление или очакване, а едно лице от кости и топла кръв. От тези сковани във вечни линии лица те са изгонили завинаги проклятието на духа: с цената на надеждата. Защото тялото не знае надежда. То познава единствено пулсирането на собствената си кръв. Както в „Бичуването“ на Пиеро делла Франческа, където в току-що измития двор осъденият Христос и палачът с дебелите ръце и крака учудващо излъчват еднакво безучастие. Това е, защото тази присъда няма последствия и нейната поука остава в рамките на платното. Как би могъл да се вълнува онзи, за когото няма утре? Безизходицата и величието на човека без надежди, вечното настояще – именно това благоразумните теолози наричат ад. А адът, както всички знаем, е също страдащата плът. На тази плът се спират тосканците, не на нейната съдба. Няма пророчески картини. И не в музеите трябва да търсим основания за надежди.
***
Най-противният материализъм не е този, в който вярваме, а онзи, който се стреми да наложи мъртвите си идеи върху живата действителност и да отклони към стерилни митове настойчивото ни, проницателно внимание, което иначе обръщаме към нашата неумолима преходност.
***
Но какво е щастието освен хармонията между дадено същество и съществуванието, което то води? А каква по-законна хармония може да свърже човека с живота, освен двойното съзнание за неговото желание да пребъде, от една страна, и съдбата му на смъртен, от друга? От него човек научава поне да не разчита на нищо и да гледа на настоящето като на единствената истина, дадена ни „като връх на всичко“.
***
Няма вече пустиня. Няма оазиси. Но нуждата от тях се чувства. За да разбере света, човек трябва понякога да се отвърне от него; за да служи по-добре на хората – да се отдалечи за малко от тях. Но къде да намери самотата, която би му дала сили, свободното дишане, в което кристализира духът и избуява дързостта? Останали са големите градове. Но на тях им липсват още редица условия.
Градовете, които ни предлага Европа, са твърде препълнени с шепота на миналото. В тях опитното ухо може да долови плясъка на криле, пулса на душите. Човек чува вихрушката на вековете, революциите, славата. Спомня си, че Западът е израснал сред крясъци. Това не му носи желания покой.
***
Неизменността на света открай време въздейства върху човека по два противоположни начина: едновременно го отчайва и вълнува. Светът повтаря едно и също, като отначало буди интерес, после отегчава, а накрая, сякаш на инат, отнася всичко със себе си. Но той винаги има право.
***
А искаме само едно: никога вече да не свеждаме глава пред сабята, никога да не оправдаваме силата, която не се поставя в служба на духа.
***
Не вярвам достатъчно на разума, за да приема прогреса, нито която и да е друга философия на историята. Вярвам само, че хората напредват по отношение на съзнанието, което имат за своята съдба. Ние не сме победили участта си и затова я опознаваме още по-добре. Знаем, че се намираме в противоречие, но същевременно трябва или да отречем това противоречие, или да направим необходимото, за да го смекчим. Задачата ни като хора е да намерим няколко формули, които да уталожат безкрайния страх на свободните души. Трябва да закърпим скъсаното, да направим правдата възможна в този тъй явно несправедлив свят, да придадем отново смисъл на щастието за народите, отровени от нещастията на века. Естествено тази задача е свръх човешките сили. Но свръхчовешки наричаме онези задачи, които хората могат да изпълнят само в много дълъг срок – това е всичко.
***
… трябва да знаем какво искаме, да останем твърдо на страната на духа, дори ако, за да ни спечели, силата приеме образа на някаква идея или на комфорта. Първото условие е да не се отчайваме. Да не се вслушваме много в онези, които крещят, че идва краят на света. Цивилизациите не умират лесно и дори и ако този свят е обречен да рухне, това ще стане след други светове. Вярно е, че живеем в трагична епоха. Но много хора бъркат трагичното с отчаянието. „Трагичното, казваше Лорънс, трябва да бъде нещо като ритник по нещастието“. Ето една здрава мисъл, която може да се приложи незабавно. В днешно време има много неща, които заслужават такъв ритник.
***
Нашият свят е отровен от нещастия и изглежда, че това му харесва. Той е отдаден цял на онова зло, което Ницше наричаше „тромав дух“. Нека не му подаваме ръка. Напразно би било да оплакваме духа; трябва да се хванем на работа за него.
***
Но къде са победните духовни добродетели? Същият този Ницше ги изброява като смъртни врагове на „тромавия дух“. Според него това са силата на характера, насладата, „космическото чувство“, класическото щастие, непреклонната гордост, студената въздържаност на мъдреца. Тези добродетели са необходими днес повече от всякога и всеки може да си избере онези от тях, които му подхождат. Нека под товара на идейната си ангажираност в никакъв случай не забравяме силата на характера. Не говоря за онази сила на характера по изборните трибуни, която се придружава от смръщени вежди и заплахи. А за тази, която издържа на морските бури чрез добродетелта на своята белота и жизнени сокове. Тя е силата, която след презимуването ще даде плод.
***
Понякога се съмнявам дали днешният човек може да бъде спасен. Но все още могат да бъдат спасени децата му, телом и духом. Възможно е да им се предоставят едновременно щастието и красотата. Ако все пак се примирим да живеем без красотата и свободата, която тя носи, митът за Прометей ще ни напомня, че всяко осакатяване на човека е само временно и че човек не допринася с нищо за хората, ако не им служи с всичко. Ако сме гладни едновременно за хляба и детелината и ако е вярно, че хлябът ни е по-необходим, нека се научим тогава да пазим поне спомена за детелината. И в най-тъмното кътче на историята, без да се откъсват от непосилната си човешка задача, прометеевците вечно ще се взират в земята и в неизтощимата трева. Сред божествените гръмотевици и светкавици окованият герой пази спокойната си вяра в човека. Затова той е по-твърд от скалата и по-търпелив от лешояда. По-важна от бунта остава вечната упоритост, която го осмисля. И удивителната воля да не отделяме и да не изключваме нищо, която винаги е помирявала и ще помирява оскърбеното човешко сърце с правото на света.
***
Древногръцката мисъл винаги се е градила върху идеята за предела. Тя не е довела нищо до крайност – нито свещеното, нито разума, защото не е отрекла нищо напълно – нито свещеното, нито разума. На всичко е отдала дължимото, постигайки равновесие между светлината и сянката. Нашата Европа, напротив, е дете на крайностите. Тя се е хвърлила в завоевание на всичко докрай. Отрича красотата, както отрича всичко, което не превъзнася. А макар и по различни начини, тя превъзнася само едно: бъдещето господство на разума. В лудостта си тя разширява граници, непокътнати от векове и затова понастоящем тъмните Еринии връхлитат върху нея и я разкъсват. Немезис е нащрек: богиня на мярката, а не на отмъщението. Наказва безмилостно всички, дръзнали да престъпят границите.
***
Ние сме обърнали гръб на природата; срамуваме се от красотата. Жалките ни трагедии носят миризмата на бюро, а стичащата се от тях кръв е с цвят на лепкаво мастило.
***
Историческата мисъл и творецът на изкуството – и двамата се стремят да пресъздадат света. Но по силата на своята природа художникът познава пределите си, които историческият ум не познава. Ето защо целта на последния е тиранията, докато стремежът на първия е свободата. Онези, които днес се борят за свобода едва на последно място воюват за свободата.
***
В признатото невежество, в отричането на фанатизма, съзнанието за пределите на света и човека, любимия образ и на края красотата – ето лагера, в който ще се присъединим към гърците. В известно отношение смисълът на историята на бъдещето не е този, който ни се струва. Той е в борбата между творчеството и инквизицията.
***
Разбира се, оптимизмът не ми е присъщ. Заедно с всички мои съвременници аз израснах под барабаните на Първата световна война и оттогава нашата история непрекъснато се пълни с убийства, неправди и насилия. Но истинският песимизъм се състои в това да преувеличаваш още повече съществуващата жестокост и нищета. Що се отнася до мене, аз никога не съм преставал да се боря срещу това безчестие и най-много мразя насилниците. В най-гъстия мрак на нашия нихилизъм винаги съм търсил дори едно единствено основание да надвия нихилизма.
***
След като веднъж сме обикнали силно, животът минава във вечно търсене на този плам и светлина. Отричането на красотата и нейния спътник – насладата, извънредно полезната услуга, която ни оказва нещастието, всичко това изисква великодушие, което на мене ми липсва. Но в края на краищата нито една истина не важи, щом заради нея трябва да се изключват другите. Изолираната красота свършва в изкривена гримаса, самотната справедливост – с потисничество. Онзи, който иска да служи само на едно, като изключи всичко друго, не служи на нищо, нито дори на самия себе си и в крайна сметка става двойно повече слуга на неправдата. Идва ден, когато човек вече е толкова закоравял, че нищо не го учудва, всичко му е познато, животът му преминава в непрестанно повторение на едно и също. Това е времето на изгнанието, на пресушеното съществувание, на мъртвите души. За да заживеем отново, ни е нужно опрощение, себеотрицание или връщане към родината.
***
Сред воплите, в които живеем, любовта е невъзможна, а справедливостта – недостатъчна. Ето защо Европа ненавижда светлината и умее само да противопоставя неправдата сама на себе си. Но в Типаза разбрах отново, че за да не закоравее справедливостта като красив, но съсухрен и горчив плод, трябва да пазим в себе си невредима свежестта, извора на радост, да обичаме слънцето, което е неподвластно на неправдата, и да се върнем в боя с неговата овладяна светлина.
***
Посред зима най-сетне разбрах, че в мене има едно непобедимо лято.
***
Какво друго бих могъл да пожелая в тези трудни времена освен способността да не изключвам нищо, а да се науча да плета от бялата и черната нишка едно-единствено въже, опънато до скъсване? Мисля, че във всичко казано и сторено от мен дотук тези две сили личат добре дори когато се противопоставят. Не можех да се откажа от светлината, в която съм роден, нито да отричам ограниченията на своето време. Би било лесно да противопоставя тук на нежното име на Типаза други имена, по-красноречиви и по-жестоки: за днешните хора има един вътрешен път, който добре познавам, защото съм го извървял и в двете посоки – той води от възвишенията на духа до столиците на престъплението. Разбира се, човек винаги може да седне да си почива, да заспи на върха или да намери подслон сред престъпленията. Но ако се откажем от едната част на онова, което съществува, трябва да се откажем сами да съществуваме; да се откажем да живеем или обичаме другояче освен като съдници. Има една воля за живот, която не отхвърля нищо от живота – и тя е добродетелта, която почитам най-много от всичко на света. Понякога особено ми се иска да я притежавам. Тъй като малко са епохите като нашата, които изискват да се равняваме по най-голямото добро както и по най-голямото зло, бих желал нищо да не заобикалям и да запазя точен двойствения спомен. Да, има красота, има и унижени. Колкото и да е трудно, бих искал никога да не изменя нито на едното, нито на другото.
Албер Камю, „Лято“, превод Христина Кочемидова, Пенка и Венелин Пройкови, издателство „Г. Бакалов“, 1979 г.
Албер Камю (1913–1960) е френски писател, драматург, есеист и публицист, философ. Нобелов лауреат за литература (1957). Преведен е на десетки езици. На български са издадени книгите му „Чумата“, „Чужденецът. Падането“, „Лято“, „Чужденецът. Митът за Сизиф. Чумата. Падането“, „Изгнанието и царството“, „Първият човек“, „Опаката и лицевата страна“, „Есета“, „Щастливата смърт. Калигула. Недоразумението“, „Бесове“, „Манифест на журналистиката. Речи в Швеция“. За него, предизвикан от мисълта за смъртта му при автомобилна злополука, Уилям Фокнър бе написал: „И в мига, когато връхлиташе върху дървото, той продължаваше да търси и пита себе си. Не мисля, че в светкавицата на онзи миг е намерил отговора. Не мисля, че някой е в състояние да намери отговорите, вярвам само, че трябва винаги, непрекъснато да има някой крехък участник в човешкия абсурд, който да ги търси. Тези хора никога не са много по едно и също време. Но винаги има поне един някъде и това всякога ще е достатъчно, за да ни спаси всичките”.