За изложбата на Красимир Терзиев „Между миналото което е на път да се случи и бъдещето което вече е било”, подредена до 20 май 2015 г. в Художествената галерия в Добрич.

„Жената е с дълга светлокестенява коса, зеленикави очи и изразително лице. Амбициозна, но някак дълбоко меланхолична. Мъжът е с добро телосложение, мургав, с прическа на футболист от 30-те, леко празен поглед. Между тях е 10-годишното им дете, не си спомням как точно изглеждаше, но беше съвършено като кукла, със сигурност продукт на онези стартъпи, които предлагаха хайтек методи за „снабдяване с перфектно дете”, преди ония случай с … Както и да е, и без това всички тук изглеждат абсолютно еднакви с тези скапани скафандри. Само аз съм по-готин, със син ръкав, но това няма никакво значение, защото и без това изглеждам прекалено малък в отраженията.

Ох, писна ми от тези пътувания до Луната и развълнуваните богаташчета, и техните спомени. Май вече трябва сериозно да се захвана с авторска фотография, и то на Земята. В ХХ век. Направо ще взема да стана един ученик на Мирослав Тихи. Откога се каня да пробвам пинхола.”

Това биха били мислите в главата на заснелия през 2056 г. фотографията „Семейство” от изложбата на Красимир Терзиев в Художествената галерия в Добрич.

Да, градът е Добрич. Красимир Терзиев е роден тук през 1969 г. И макар че първото му самостоятелно представяне в родния град изглежда някак закъсняло (на фона на богатата му биография), публиката тук вече се е срещала с негови работи. В първата изложба в Пространство за съвременно изкуство „Килиите” (2005, ХГ Добрич) беше експонирана неговата работа „Let’s Dance. Дрехи за колективен живот”, а в рамките на изложбата „Какво става? – 20 години по-късно” (2010, ХГ Добрич) бе прожектиран филмът му „Битките на Троя” (2005). И ето, отново екипът на Художествената галерия показва смелост и доста добро ниво на експониране, въпреки обичайните материални затруднения.

Изложбата „Между миналото което е на път да се случи и бъдещето което вече е било” е разположена в две зали на основния етаж. Между тях стената е с огромни кафяви стъклени витрини, което създава усещане за едно общо пространство, особено когато се намираш в по-голямата тъмна зала. В нея се прожектират две видеа, а в ъгъла тихо се е сгушил скелетът на улично куче от Първото българско царство или не, заглавието е „Опитомяване. Първите пет хиляди години” (2014). Това е доста по-рано.

Не бих се замислил за датировката, ако в другия край на залата не „вървеше” знаменателното двуканално видео „Един филм” (2004). Всеки, интересуващ се от съвременно визуално изкуство в България, би трябвало да е виждал поне веднъж тази работа (най-малкото в интернет), но все пак нека я опиша: действието се развива на слънчева тясна улица без дървета, с олющени сгради, в които никой не влиза. Тълпа от около 50 души. Стоят прави, говорят си. Някои от тях пият нещо топло от пластмасови чашки, смеят се, чакат. Тук има римски войник, дребен буржоа, мома в носия, дъщеря на болярин, нацистки офицер, православен свещеник… Всички чакат, но единственото, което става, е, че действието бавно се превръща в бездействие, а илюзията за памет и историческа коректност се размива настойчиво…

Преди обаче съвсем да съм се отнесъл, бивам привлечен от странен пресечен шум от съседната зала, остъкления атриум. Там има десетина работи – на стените и на два подиума. Шумът идва от стар телевизор, разположен на земята под ъгъл от 45 градуса, така, че квадратните рамки от стъкления таван да се отразяват идеално в екрана. Едва ли това е нарочно, но аз неволно започнах да се опитвам, местейки се, да напасна линиите на отразената рамка с мрежата, образувана от фугите на плочника от вътрешния двор на ВИАС (изображението от телевизора, което се появява от време на време), където са били снимките. Това е най-новото видео на Красимир Терзиев и се казва „Между флешбек и Déjà-vu” (2015). Две камери се наблюдават упорито. Едната обаче е стационарна и „вперена” право в небесата. Втората се рее някак си самотно във въздуха и се опитва през цялото време да стои в зрителната ос на трикракия си събеседник, стоящ точно в центъра на двора. В този случай дронът с камера (от англ. drone – търтей, безделник) е активната страна. Той се движи, мига, пърха, полага усилия. Нямаше обаче да го забележа, ако не беше вглъбената в своята си гледна точка „долна” камера.

Наблюдението като процес е важно и сигурно е още по-важно, ако води до диалог и разбиране.

Преди време един приятел се жалваше, че жена му рисувала много големи картини, които трябвало да пренасят насам-натам (дори бяха съобразили модела на новата си кола с размера на картините), да инвестират пари и време, а насреща няма голям финансов резултат, няма продажби. Отговорих му с една чужда мисъл, която бях чул наскоро по радиото: „Ами нищо, картините и самото рисуване поне й помагат да разбере света по-добре”. Останах изненадан колко добре и успокоително му повлияха моите думи и как му просветна. Това, което и мен самият ме въодушевява в работите на Красимир Терзиев, е устремеността да се фокусират върху фундаментални проблеми на обществото, да анализират света, процесите и пространствата около нас.

И да, това, което моделира и канализира социалното, но и личното битие на съвременния човек, са технологиите. Те променят личното самосъзнание, начините на общуване, опитват се да потвърдят недоказани научни теории, лекуват, пренастройват гени. Престъпността вече е кибер, а войната хибридна. Личната тайна и неприкосновеност са под въпрос. Някой си прави пистолет с купен от e-bay 3D принтер, а друг снима сватби от въздуха с уред, който е продукт на военна разработка.

Някои живеят в колиби и отглеждат стадата си, както дедите им са го правили преди 2-3 хиляди години, други държат в ръцете си смартфони, чиито екрани са „портали” към други светове и времена. Кои са по-защитени, по-ориентирани в пространството, във времето? Дали тези в африканската степ, чиито врагове са дивите зверове и съседното племе, или тези, които се озовават „На чисто”[1] в електронното пространство, където светът е с променена координатна система и някак пуст откъм минало. Tabula rasa? Чудя се и поглеждам към витрината между двете зали, където има малък „жокер”, даден от автора, – „Инструмент за увеличаване на пространството” (2010). Може би ако преместим скроловете, то в някой ъгъл ще открием отговора… Дали той е във фотографиите на натюрморти, включващи отражения на космически сцени, или в акварела в дъното, на който силует на тропическа палма е нарисуван на фона на планетата Земя.

Премествам скрола още малко, приближавам „изображението” и попадам на стар лаптоп със заглавие „Монумент на изтеклото време” (2013). Ето тук май ще намеря миналото. Отвореният екран на компютъра играе ролята на черна гранитна плоча, върху която по типичен за надгробната стилистика метод е изгравиран портретът на художника. Изглежда по-скоро като отражение, което се е появило, след като клавиатурата се е изтъркала безвъзвратно, RAM-ът е колабирал, а батерията е загубила и последната си здрава клетка. Точно до този „монумент” на откриването на изложбата размених няколко приказки с художника Тодор Балев, учител по рисуване, в чиято школа навремето много деца (сред които и самият Красимир Терзиев, някъде в началото на 80-те) се подготвяха за изпити в художествените гимназии и висшите училища. Говорехме си с господин Балев, че за съжаление при нас малко хора разбират съвременните визуални форми, но и за това, че няма как например с традиционна живопис или скулптура да направиш този „Монумент на изтеклото време” или адекватно да пресъздадеш идеята…

„Горе/долу” (2015) обаче е изящен черно-бял акварел. Изглежда причудливо, като корица от едновремешната научнофантастична поредица „Библиотека Галактика”. Работници са застанали до трап, в който спускат дебел кабел от огромна макара – типичен сюжет на неспирното окабеляване, от градското пространство и всекидневие. Черната дупка в земята се оказва всъщност не просто отнета земна маса, а космическо пространство, в което на другия край на кабела е закачен реещ се космонавт. Тази малка работа е поезия, хайку, което съдържа есенцията на иначе „мону-менталната”[2] изложба. Изложба, която ми помага да осъзная по-добре света, в който живея. Света „между”.

 Добрич, април, 2015