Между моралното бездействие и циничното действие си оставаме зареяни ние най-често, след като се замислим дали и как да реагираме на някое политическо събитие. Защото усещаме, че позицията на „циничното действие“ е неморална, а пък позицията на „моралната чистота“ ни принуждава да бездействаме, защото „както и да реагираш, все ще се оцапаш“. Ние не искаме да бездействаме! Обаче в крайна сметка все пак го правим. Бездействаме, при това лишени дори от измамната гордост на „моралистите“: те поне бездействат, защото вярват, че правилно пазят „чистотата си“, а ние – просто защото сме объркани. И гледаме да се измъкнем от срама на тази обърканост под покривалото на разни полузапомнени сентенции от шаяка на Dans le doute, abstiens toi…
Това е объркването, което цари в момента у нас, в главите на всички, които искат правилно да реагират на предстоящите поредни избори. Наистина, голяма част от избирателите изобщо не му мислят, защото или ще гласуват „както каже Партията“, която и да е тя и каквото и да им каже, включително да гласуват за друга партия; или ще гласуват както им бъде платено; или няма да гласуват по разни неполитически причини. Това обаче само увеличава напрежението сред мислещите, защото прави отговорността им по-тежка.
Въз основа на опита можем да кажем какво е най-вероятно да се случи. За прегледност ще дадем еволюцията на „мислещите“ в логически поетапен ред – но да не забравяме, че на практика до самия акт на гласуване/негласуване съзнанието ще блуждае произволно и само с целенасочено усилие на волята може да се удържи на последния достигнат етап! Така че може да се случи в изборния ден да заседнем назад и примерно да не гласуваме, въпреки че вчера сме се самоубедили, че трябва и дори сме решили за кого.
Етап 1: морална реакция. „Тези, за които гласувах преди, многократно се отметнаха от думите си – това е неморално! Ако гласувам за неморални хора, самият аз ставам неморален! Ерго, няма да гласувам, защото всички излязоха неморални!“
По ред причини, с които няма да се занимаваме тук, тази първа морална реакция най-често е емоционална, не рационална. Поради което „на второ мислене“ самите ние преставаме да ѝ вярваме, занизват се неясни, но убедително прозвучаващи съждения като: „Ама нали то, политиката, е сериозна работа, с емоции не става…“ Затова оставяме емоциите и почваме да правим рационален анализ. Заедно с емоциите сме изоставили и морала, но това в този момент не ни прави впечатление.
Етап 2: рационален анализ. „Ако не гласувам, това ще засили позициите на хора, които (а) са готови да дадат България на Русия или за хора (б) – готови да продължат да крадат от всички ни. Аз не искам това. От друга страна, мога да гласувам и за други хора, които дори да не спечелят изборите, със сигурност ще влязат във властта – и до последно ще се борят против Русия; ако тези хора също крадат, това е голям политически минус, но е по-маловажен от националната катастрофа на едно връщане към Русия. Затова аз ще гласувам, и то за тях.“
Логично. Само че цинично. А ние искаме да сме логични, но не искаме да сме цинични!
Тук усещаме, че „нещо пак не е така“, обаче заглушаваме това автонесъгласие с възклицания от типа: „Ама то самата ситуация е цинична! Стига чистофайничества, да имаме куража да си изцапаме ръцете!“ – и под.
В резултат приемаме циничното действие, защото нали (пак викаме крилата фраза на помощ) tertium non datur… И пак се чувстваме като оня, дето пиел с отвращение, или другия, който имал мнение, но не бил съгласен с него.
Стигнахме дотук в резултат от полумислене: логика има, но тя се строи не върху цялото, а върху част от него. Който осъзнае това, стига до
Етап 3: разумна моралност. На Етап 2 изоставихме моралността, обявявайки я за емоционална – и тя наистина беше такава. Но сега, шибнати от недоволството от неприятния цинизъм, можем да се сетим, че подходът към моралността може да бъде и рационален. Рационалният морален подход ни води, примерно, до следното: „Политическият ни анализ е точен, и цената на тази точност беше да изключим емоционалната моралност. Но действието, което решихме да предприемем в резултата от този анализ, ни направи циници. Това се случи, защото се оставихме да действаме като автоматична функция от собствения ни политически анализ – а не като автономни личности. Грешката е, че се отъждествихме с политическия аналитик в нас – и единствено с него. Но нали в нас редом с политическия аналитик има и морален човек! Неправомерно е да го забравяме. Едно е да си мислим за политика, друго е да действаме политически. За разлика от една мисъл, в едно действие – във всяко мое действие – съм целият аз, защото изцяло аз съм отговорен за него. И за всяко политически грешно действие ще плащам аз целият, както и за всяко морално грешно“.
Поради което следва да направим така: вземаме резултата от политическия си рационален анализ и вместо да го реализираме автоматично, спираме се и се питаме: това е политически правилно – но морално ли е?“ И нямаме предварително правилен отговор.
Защото въпросът е: в тази ситуация кое ми е по-важно – моралната правота или политическата правилност? Трябва да направим избор. Той няма да бъде морален избор, защото поставя приложението на самата моралност под въпрос. Съзнавайки това, ние обаче не осъждаме този избор предварително като аморален, неморален, циничен и пр. Можем да го наречем човешки избор, човешки по предимство, защото (нали всъщност) такива избори и изборчета изпъстрят цялата тъкан на нашето всекидневие. Моралното ли ми е по-важно – да остана на нископлатена, но интересна работа, защото го дължа на себе си, или материалното – да отида на неинтересна, но високоплатена работа, защото го дължа на себе си? Да дам ли помощ за бежанци от Украйна, защото съм солидарен с тях, или да не давам, защото шефът е путиноид и има кой да му донесе? Нали в такива случаи привично решаваме ad hoc? И го правим без да се питаме дали сме морални – напротив, приемаме, че именно защото сме морални, имаме такива дилеми; и избираме в дилемата и действаме – или осъзнато се въздържаме от действие (което в този контекст също е действие). А не оставаме зареяни в бездействието.
Да обобщя: правим морален анализ на ситуацията (а не се носим на вълната на моралната емоция) и заключаваме коя наша реакция ще бъде морално правилна. Успоредно правим „политически анализ“ (тук става дума за личната ни „политика“) и определяме коя наша реакция ще бъде политически правилна. След това се питаме: в тази ситуация кой избор ме прави повече аз – моралният или политическият? И действаме според отговора. И никакви лутания и реения.
Защо обаче във всекидневието обикновено се оправяме, а при политическите избори най-често се объркваме? Имам някои отговори, но за тях – не тук. За да подчертая обаче, че в политиката объркването се случва и на други, при това постоянно – един пример… от войната в Близкия изток. Нищо че става дума не за мирни лични избори, а за всекидневно убиване на всекидневието – схемата на обърканото мислене е една и съща.
Съединените щати неизменно заявяват, че моралът за тях е важен. Морално е за тях да осъждат (в заявленията на президента Байдън) действията на Израел в Газа и новата „ограничена операция“ – нахлуването в Ливан. (Апропо, израелците успешно се учат на публични лъжи от Брежневия СССР, нарекъл своята дългогодишна агресивна война за съветска диктатура над Афганистан действия на „ограничен контингент съветски военнослужещи, изпълняващи интернационалния си дълг“; както и от Путинова Русия, кръстила пък своята дългогодишна война за руска диктатура над Украйна „специална военна операция“.) За САЩ е също така морално (според думите и действията на военния министър на Байдън) да подкрепят правото на една независима държава – Израел – да се защити от арабски геноцид. Очевидно за Щатите моралният анализ спада към емоционалното, а политическите, и оттам военните избори, се правят „чисто рационално“. Което ги срива морално в цинизма. Което те не искат, защото са, казахме, морални…
Чрез същия конфликт можем да илюстрираме и обратния пример: оценка на политическо събитие чисто морално-емоционално, с пълно изключване на рационалния анализ. Тук изходното политическо събитие е създаването на държавата Израел на територията на местното население (което в хода на битките си против Израел постепенно придобива национална идентичност и днес с основание го наричаме „палестинци“). На изходното събитие мнозинството от това население, както и околните арабски държави, незабавно реагира с геноцидния лозунг „Евреите в морето!“. Три поколения по-късно за „Хамас“ и „Хизбула“ не се е променило нищо, защото Израел съществува – следователно трябва да бъде унищожен! В областта на разума не може да бъде оправдан такъв лозунг (левичарските идеологеми като „борба за свобода“ са лъжи за наивници, използвани от циници). Така че това е лозунг –морална повеля, чисто емоционална, вън и независимо от реалността. Такива морални повели, в които се споменава само целта, а средствата са „както дойде“ и евентуалните загуби не се калкулират, са изключително опасни, „когато овладеят масите“, защото не може да им се противопостави никакъв разумен аргумент (да споменем само комунизма). Преди година „Хамас“ тръгна да унищожава Израел с ясното съзнание, че в отговор Израел може да тръгне да унищожава и „Хамас“, и народа му – но пред моралното цунами прегради няма! С което геноцидните типове от „Хамас“ дадоха картбланш на геноцидните типове от Израел. И неефективният опит за геноцид над израелците продължи с много по-ефективни, несвършващи година вече действия на геноцид над палестинците. Дали Нетаняху и Ко няма да се поддадат на изкушението да се откажат и те напълно от рационалния анализ и да видят „морална повеля“ в един опит за геноцид и над иранците? Да използват т.нар. от циниците „прозорче на възможностите“, докато те имат ядрени бомби, а Иран – още не?
Едно уточнение: историческа случайност е, че антиизраелците са избрали да оправдават въжделения геноцид чрез исляма. Геноцидът не може да бъде религиозна война. (Комунистите и без Бог воюваха успешно срещу народите си.) В случая една религия може да се окаже дори пречка – току-виж някой свят човек се противопоставил на верска основа на председателя на хамасовския революционен комитет!
„Рационалната моралност“, която се предлага тук като изход от объркаността от битието към яснота, родена от осъзнатата нееднозначност на това наше битие и върховенството на Избора, който Господ отказа на Своите Ангели, но дарува на нас – не е някакво философско-религиозно тайнство. (И приложената на това място лексика е самоиронична.) Става дума просто да не абдикираме от морална отговорност в цинизъм само защото нещата ни изглеждат прекалено сложни, поради което избираме прости, „технически“ решения. Дай Боже повече българи да решат, че в изборната ситуация въобразената картина на бъдещия им живот е по-важна от образа в моралния им ретровизьор. Дай Боже и повече евреи и американци да си припомнят, че т.нар. „окончателно решение“ на т.нар „еврейски въпрос“ също беше чисто техническо решение, взето от водач, воден от „чисто морални“ повели без връзка с реалността, и изпълнено от хора, свели себе си до автоматични циници.
