Разговор със Сиверт Хойем, един от водещите вокалисти на световната алтернативна рок сцена, дни преди да завърши първото си изцяло солово турне с две дати в България (София и Пловдив на 14 и 15 март)
Сиверт Хойем (род. 1976 г., Сортланд, Норвегия) и като фронтмен на легендарната група Madrugada, и като солов артист е феномен на съвременната сцена. Музиката му, в която през годините могат да бъдат изброени (в различна конфигурация и съотношение) базисни жанрови сходства с алтернативния рок, инди рока, пост-пънка, дакруейва, северния фолк, американата и готик блуса, все пак си остава наджанрова и разпознаваема от първия изсвирен тон и първата изпята строфа, така, както е с песните на най-големите от поколението преди него – Ник Кейв, Робърт Смит, Марк Ланеган, Андрю Елдрич, Дейвид Юджийн Едуардс… да не изброяваме нататък.
Madrugada преустановиха съществуването си почти в зората на новото хилядолетие след няколко удивителни албума от края на 90-те до първите години на века и ранната смърт на първия си китарист и съосновател Роберт Бурьос през 2007 г. и се завърнаха в обновен състав и турнета в разпродадени зали в цяла Европа малко преди пандемията. През 2022 г. дори издадоха албум – Chimes of Midnight, който дава заявка за един следващ етап от историята на групата. А паралелно с това Сиверт Хойем не е преставал да прави музика. Автор е на седем солови албума от 2003 г. до днес, като последният от тях – Dancing Headlights – излезе през февруари тази година, няколко седмици преди Сиверт да се отправи на първото си изцяло солово турне (сам с китара и без група). Турнето започна от Фарьорските острови на 28 февруари и ще завърши в София и Пловдив тази седмица (на 14 и 15 март), като поканата идва от радиофестивала „Аларма Пънк Джаз“ на БНР.
Разговаряме със Сиверт малко след началото на турнето на Фарьорските острови, където той изнася концерт за първи път, както ще бъде и в България.
Да, Фарьорските острови са едно от онези места, където навярно трябваше да сме изсвирили песните от предишния албум, защото много им подхождат. Говорили сме си за концерт с песните от On An Island на Фарьорските остови, което така и не се случи, но най-накрая стигнахме там, макар и с друга програма. Мястото напомня по нещо на северната част на Норвегия, откъдето съм, но от друга страна, е напълно различно. Има си свое трептене. Много специално място.
Тъкмо гледах краткия видеозапис, който ти пусна от първия ден от турнето. Никога не съм бил на Фарьорските острови, но съм имал възможност да слушам тамошна музика – и фолклорна, но и съвременна – и за толкова малко място впечатлението ми е, че имат доста богата музикална сцена…
Да, така изглежда. Хората там наистина много се интересуват от музика. Имат фолклорни традиции, които са различни от скандинавските и напомнят повече на британските – с всички тези фолк балади, с песните, които хората пеят, когато се събират заедно. Много очарователно място. Наистина ми допадна.
Може би е мястото, където да запишете втора част на албума On An island…
Кой знае, кой знае. Имаше планове за втори такъв албум, записан сред природата, но точно в момента чувствам, че ми се прави нещо друго. Но да видим – нека тази идея се навърта наоколо за следващи моменти.
Моето усещане за твоята музика е, че сякаш много неща протичат едновременно. Dancing Headlights излезе само година след On An iIsland, като едновременно с това ти започна това изцяло солово турне. Някои от песните от новия албум се появиха и в солов вариант от онзи концерт – „На живо на тенис корта“, не знам дали това ще е и паралено създаден нов концертен албум…
Не, няма да се превърне в албум. Не знам, ще видим. Може да го издадем като бутлег, но няма конкретен план за това. Тези песни бяха снимани и записани за социалните медии основно, за да насочим вниманието към турнето…
Е, аз просто отбелязвам, че това са няколко съвсем различни измерения на твоята музика, отделни линии, които текат едновременно и понякога се пресичат…
Истина е, да. Причината да предприема това изцяло солово турне е, защото бях свирил на турнета с Madrugada години наред, а после и с групата под мое име с албума On An Island миналата година… И след като бях свирил почти навсякъде през последните години, някак си не ми мина това желание. Обичам да пътувам и това ме поддържа. Ta, запитах се, „Какво още?“ и си отговорих: „Мога да пробвам да попътувам и сам“… И мисля, че записите от тенис корта и това турне, на което съм в момента, някак са свързани. Но също така съм планирал и турне с групата с новите песни – през лятото и през втората половина от годината.
Спомням си концерта ви с Madrugada през пролетта на 2019 г. в Солун. Залата се пръскаше по шевовете, а за да стигне до нея, човек трябваше да смени три градски автобуса и да пропътува сигурно 10 км от центъра… И накрая ме упътиха едни млади момичета на възраст сигурно 17–18, които казаха: „А, и ние сме за Madrugada“ – деца, родени със сигурност след албума Industrial Silence от 1999 г., ако не след преустановяването на дейността на групата…
Да, това беше едно от наистина удовлетвояващите неща, когато събрах бандата отново. Защото всички чувствахме, че докато ни е нямало, музиката на Madrugada се е разпространила сред още и още хора, в това число и сред младото поколение. А пък хората, които бяха открили групата още в края на 90-те и началото на новия век, не бяха ни забравили. Така че, бандата беше пораснала и можехме да се гордеем с нея.
Madrugada има едно особено качество – и тук ще направя връзка и със соловата ти музика. Дори за това турне ние избрахме концертни зали, макар и не много големи, а не клубове, за да имаме по-специална атмосфера. Но от концерта, на който бях в Солун преди шест години, помня едно особено усещане на интимност… Макар в залата да имаше 20 000 души или повече, не беше като стадионен концерт. Дори с толкова много хора, събрани на едно място, музиката говореше сякаш лично на всеки отделен човек в публиката.
О, наистина се радвам да го чуя. С Madrugada сме свирили на някои наистина големи места, но нашата музика сякаш никога не е била като за стадиони. Тя носи точно тази интимност, за която говориш, макар да може да бъде и доста грандиозна… Като едновременно с това в нея има много динамика и ние се опитваме да я запазим. На онова турне през 2019 г. имахме някои доста големи концерти, но не искахме да удряме публиката по главата с музиката си като с чук. Искахме да представим музиката такава, каквато е – от много тиха до доста наситена с китари с дисторжън, но запазвайки и нейната крехкост. Това е едно от ключовите и въобще от чудесните качества на тази група, смятам.
А текстовете? Тук мога да прокарам една основна линия – в Madrugada те сякаш са по-минималистични, репетативни, рокендрол, удрящи право в целта, докато в соловите ти песни са по-комплексни – понякога наративни, друг път по-философски.
Прав си, предполагам, защото Madrugada е група, в която трябва да има място за всеки от музикантите, така че остава по-малко пространство за дълги текстове. В Madrugada аз не съм единственият човек, който трябва да сияе на сцената. Въпреки че и тук фокусът е върху класическото песенно звучене, в групата има повече място за инструментални пасажи, с които градим атмосферата на самите песни. Така че по-завъртяните и дълги текстове са характерни по-скоро за соловите ми албуми. Tам клоня повече към фолк и кънтри традицията – не непрекъснато, но често. Така че със сигурност тук има повече такива „фолклорни“ моменти, а знаем, че във фолклорната традиция текстовете винаги са били централни. Писането на тези текстове за соловите ми песни също отнема повече от времето ми, отколкото писането на текстове за Madrugada.
Можем ли да кажем, че в новия албум Dancing Headlights една от основните теми е тази за отминаващото време? Поне такова впечатление оставят у мен някои от текстовете.
Така е, определено тази тема се прокрадва в текстовете ми от известно време – в соловите ми албуми, но и донякъде в последния албум на Madrugada (Chimes at Midnight от 2022 г., б.а.). Догодина ставам на 50 – може би това е една от причините, но също така и времената, в които живеем и които се променят толкова бързо. Много от тези неща ги има в новия ми албум… Навярно съм малко разочарован от посоката, в която светът е поел. Дори не „малко“, а изключително силно разочарован се чувствам. И това също го има в Dancing Headlights.
Ти обаче изразяваш това разочарование по много личен, иносказателен, поетичен начин, не чрез някакъв директен социален протест.
Не, не бих го и направил. Музиката ми е доста интроспективна и винаги говори от позицията на личното изживяване. Не съм политически певец, определено. Разбира се, чета новините, имам си своите мнения и притеснения, но не се опитвам да налагам вижданията си на други хора. Мисля, че музиката е обединяваща сила в нашата култура (дори и това да е абсолютното клише) и бих искал да допринасям именно за това. Прекалено много други неща има, които да ни разделят в наши дни.
…Love vs. The World, ако трябва да използваме собствените ти думи. Ако се концентрираме върху тази песен и поезията в нея, навярно моите асоциации са леко подтикнати в тази насока, защото ти си от Норвегия, но се сещам за „Бийтълс“. Не за „Норвежка гора“ на „Бийтълс“, а за романа „Бийтълс“ на Ларш Собю Кристенсен (преведен у нас, както и останалите му книги, от Анюта Качева, б.а.). Атмосферата в песента по нещо ми напомня за тази книга.
О, наистина ли? Аз се познавам с него добре, защото той е приятел на родителите ми и често го виждах, докато растях. Той е от Осло, но имаше къща в малкото градче на Север, откъдето съм. Тук с неудобство ще си призная, че точно „Бийтълс“ не съм чел, но съм чел няколко други негови книги и определено мога да се идентифицирам с неговия глас и атмосферата на романите му. Той е наистина велик човек. И голям меломан също така.
С кои други книги асоциираш песните си? И въобще как другите изкуства влияят върху създаването на музиката ти?
Опитвам се да чета колкото е възможно повече, но обикновено не успявам в степента, в която би ми се искало заради децата, всекидневието и всичко останало. Един от любимите ми писатели е Кормак Маккарти. Обичам поетичността в писането му. Природата в неговите романи е почти действащо лице и това създава специфичната атмосфера в книгите му. Същото настроение откривам и в ранните романи на Кнут Хамсун „Пан“ и „Виктория“, които са писани там, откъдето съм и аз. И в тях природата играе централна роля и има цели поетични пасажи: нещо, предполагам, много авангардно за онова време (90-те години на XIX век, б.а.) – да съчетаваш проза и поезия по такъв начин. Да, поезията и прозата, съдържаща поезия, винаги са били важни за мен. Филмите, странно, не чак толкова. Вкусовете ми за филми са доста примитивни, трябва да призная.
Но пък поезията ти в песните е доста кинематографична. Ще цитирам тук една любима за мен картина от заглавната песен в албума Dancing Headlights: All cats are grey when darkness falls („Всички котки са сиви, когато падне мрак“)…
Да, нощна птица съм. И смятам, че онези състояния, в които изпадаш нощем, докато шофираш и нощните светлини се нижат покрай теб, са много свойствени за песните ми. Или пък когато наблюдаваш градските светлини нощем отдалеч… Такива неща. Тези настроения се опитвам да „нарисувам“ с думите си и да предам на хората. Чувствам уюта и сигурността, които нощта дава. И песента Dancing Headlights я усещам точно като такава, която би звучала точно на място, докато шофираш нощем през града.
Тази конкретно песен започва с океански вълни. Можем ли да кажем, че това е естественият преход между предишния албум On An Island, записан сред природата, и този, който е доста по-урбанистичен?
Всъщност не. Тези вълни бяха добавени от тонрежисьора, докато смесваше албума. За мен тази песен е тъкмо противоположното на албума On An Island с градското си усещане. Но като чух версията с вълните, ми хареса и решихме да я оставим така. По този начин – с тези вълни – решихме, че звучи естествено албумът да започне с тази песен. Иначе не беше планирано да е първа. Понякога съвпаденията те водят.
Тоест различните видове тишина – тази сред природата и другата, „индустриалната“, в Dancing Headlights най-накрая се срещат?
Хм, навярно. Навремето с Madrugada определено не бихме записали албум като On An Island. Всички сме от Севера и всички бяхме страшно въодушевени да отидем в „големия град“, за да правим музика. Е, Осло не е толкова голям град, но за нас беше голям. Бяхме очаровани от всичко „градско“ и фокусът ни не падаше особено много върху природата. Искахме да избягаме от Северна Норвегия. Бяхме щастливи, че сме в Осло, и искахме да отидем в Лондон, Берлин, Ню Йорк, Лос Анджелис…
Такъв е бил и духът на времето. Но може би пък след десет години със сегашната Madrugada ще отидете на Север, за да запишете албум сред природата…
Кой знае. Защо не?… Не съм особено сигурен, засега сме в почивка с групата, за да решим как да продължим.
Но нещата и тук се преплитат, нали? Имам предвид участието на Като Салса (Като Томасен), който е основен китарист в соловите ти албум, а и в „преродената“ Madrugada десет години след смъртта на оригиналния ви китарист Роберт Бурьос. Интересното е, че ние тук в България открихме музиката му с един албум на Cato Salsa Experience, в който той свири съвсем друга музика – психеделик рок с фрий джаз заедно с Джо МакФий и The Thing. Mожем ли да кажем, че той е музикантът, с когото най-дълго си работил?
Мисля, че да. Той е удивителен китарист. Двамата работим заедно от доста отдавна. Той свиреше понякога с Madrugada, още докато Роберт беше жив. А в соловите си албуми работя с него още от 2008–2009.
И тъй като отворихме думата за работа с други музиканти, колко често ти се случва да участваш в песните с хора, които харесваш – като Ане Брюн, Ledfoot, Satyricon?
Не много често, но с някои музиканти просто се случва много да си паснем като хора или да са ми толкова интересни като музика, че да не мога да устоя. Много блек метъл слушах навремето и когато Сигурд ми се обади да изляза на сцена като гост на Satyricon, веднага му отговорих: „Идеално, разбира се!“. Но с хора, които не познавам много добре, ми е по-скоро трудно да пиша и създавам музика заедно. Повече съм свикнал да пиша сам и да съм основният човек, около чиито идеи всички се обединяват. А това е различно от работата със съавтори, където трябва да сте равнопоставени. Та, не се случва често, но ми е приятно когато се получи. И обикновено нещо хубаво излиза накрая. За работата ми с Ledfood… просто аз пея на една от песните му (Wicked State of Mind, б.а.). Много обичам музиката на Тим (американския готик блус музикант Тим Скот МакКонъл, живеещ от години в Норвегия, б.а.) и дори си припомних тази песен преди няколко дни. Бях забравил за тая версия отпреди 15 години и установих, че тя звучи много приятно и днес.
Каква е главната разлика в усещането, когато излизаш съвсем сам на сцената – ти, само с гласа и китарата си (и цялото светлинно шоу, което също е музика, но в друго измерение)?
В момента се концентрирам основно върху това да не забравя даден текст или акорд. Съвсем сам без група свиря отскоро. Ако трябва да съм честен, още ме ужасява това. Но едновременно с това ми носи и радост. Едно от най-хубавите неща на този солов формат е чистата и първична енергия, която ми носи. Живея сигурен и защитен живот, в който не усещам особена опасност във всекидневието, така че тази „опасност“, която ми носи излизането сам на сцена, ми е необходима дори. От друга страна, имаш повече контрол върху ситуацията, върху темпото, върху динамиката, върху гласа… Веднъж овладян, този начин на представяне на музиката ми доста добре предава на публиката това, което аз чувствам на сцената. Съвсем нов стил на представяне придобиват песните. Може би докато стигна до България в края на турнето, няма да ми е станало прекалено комфортно в този формат, защото лекият дискомфорт също е необходим, държи те нащрек. А като говорим за чувството на опасност, съществува „опасност“ и „истинска опасност“, а аз съм някъде по средата – в „защитената опасна зона“, хаха.
Предполагам обаче, че всичките ти песни са родени по този начин – с китара в стаята ти, така че навярно сега ще чуем оригиналите им?
Да, така е. Всичките си песни съм написал по този начин. Нямам някакви технически трудности, защото и в групата свиря доста на китара. Но има и елемент на „преобразяване“ на песните. Това турне е обявено като „акустично“, просто за да го разгранича от соловите си турнета с група, но всъщност за някои песни използвам на сцената и електрическа китара с усилвател…
Е, „акустично“ може да означава и експериментиране с акустиката на залата…
Хаха, много политически коректен отговор. Ти си роден за политик.
Да питам ли кои песни ще изсвириш в София и Пловдив?
Покривам целия си репертоар. Ще изсвиря пет песни от новия албум и всичко останало е от предишните ми солови албуми. Включил съм няколко песни на Madrugada, няколко песни, писани от други хора. До края на турнето ще има някои промени в сетлиста спрямо първите концерти. Ще добавя някои песни, след като се почувствам достатъчно сигурен, че мога да експериментирам с тях.
А има ли песен в тази програма, която не е записвана досега нито от Madrugada, нито в соловите ти албуми и си съществува само така – за глас и китара? Песен, която не знаем.
Съвсем нова песен ли? Мислех си за една такава. Много си я харесвам, но никога не съм я свирил на концерт, само съм я подритвал през последните години. И да, защо да не я извадя от цилиндъра в някоя вечер? Бих се пробвал да го направя в България.
Концертите на Сиверт Хойем в България са на 14 март (петък) от 21 часа в „Пространство 108“ (залата на Федерацията на научно-техническите съюзи на „Раковска“ 108, 2 етаж) и на 15 март (събота) от 21 часа в Студио 1 на Радио Пловдив. Билети все още има в системата на EpayGo – София и Пловдив и на касите на ЕasyPay в цялата страна.
