0
1357

Между разума и интуицията

Даниъл Канеман за икономиката, клопките пред мисленето и трудно постижимото щастие

Даниъл Канеман

Можем да наблюдаваме живота само ретроспективно. Това, което в действителност преживяваме, не е толкова важно. От значение е при поглед назад да изглежда добре.

Кой взима по-добрите решения: интуицията или размисълът? Даниъл Канеман, първият психолог, получил Нобелова награда за икономика, отговаря: обмислените решения обикновено са най-добрите. Неговата книга „Мисленето” (изд. Изток-запад, превод от английски: Жана Ценова) е определяна като „научна автобиография в три части”. Изходната точка в изследванията му е констатацията, че хората мислят с две системи: първата репрезентира интуицията: реагира бързо и с помощта на несъзнателно заучени правила, чувства и прилики. Втората система е класическото мислене: бавно, но пък систематично и логическо. За жалост тази система е мързелива и най-често изостава от първата. А интуицията, твърди ученият, функционира добре само в стабилна околна среда, но ние живеем и взимаме решения при несигурни обстоятелства и тогава интуицията ни води до заблуди, като реагира на маловажни обстоятелства. Така например съдиите са по-снизходителни след хранене – нивото на кръвната захар се оказва определящо при взимането на решения. Още много подобни примери могат да се открият в книгата. Както сам споделя в предговора, Канеман си поставя за цел да повиши нашата способност да идентифицираме и разбираме грешките – наши и чужди, в оценките и изборите, като ни предлага по-богат и по-точен език, на който да ги обсъждаме. Авторът мотивира съществуването на две Аз – едно, което помни, и друго, изпитващо. В спомените епизодите се представят чрез един типичен момент, а тяхната продължителност не играе никаква роля.  Различаването на двете Аз се прилага в измерването на благополучието. Изводът: „онова, което прави изпитващото Аз щастливо, не е съвсем същото като онова, което удовлетворява помнещото Аз”. Въпросът е как двете Аз в едно тяло могат да постигнат щастието? В сп. Spiegel Даниъл Канеман разсъждава за вродените слабости на мисленето, измамните спомени и заблуждаващата интуицията.

Вие подробно се занимавате с клопките, в които човешкото мислене може да попадне. Един пример: в новата ви книга описвате колко лесно нараства готовността на хората да оставят пари за кафе в касичката…

… да, трябва само да се погрижите за подходяща картинка над касичката. Ако от стената гледат чифт очи, хората плащат двойно повече, отколкото при картина с цвете. Този, който се чувства наблюдаван, постъпва по-морално.

И това действа, дори когато не сме забелязали снимката на стената?

Тъкмо тогава. Феноменът се нарича прайминг: не знаем, че сме възприели определено дразнение, но може да се докаже, че въпреки това реагираме на него.

Това ще се хареса на хората от рекламата.

Разбира се, там праймингът е широко разпространен. Атрактивната жена на плаката автоматично насочва вашето внимание към името на продукта. И после, когато го откриете в супермаркета, той ви изглежда познат.

Не е ли много по-важна еротичната асоциация?

Със сигурност, съществуват и други, също несъзнателно въздействащи механизми. Но най-важният ефект е в това, че едно име ни става познато. Това, което е познато, ни изглежда добро. Еволюцията го е вкоренила дълбоко в нас. Нашите предци са научили: щом отново срещна нещо и то не ме изяде, мога да се чувствам по-сигурен. Затова обичаме познатото.

С тези средства може ли да се прави и политика?

Разбира се. Например може да се докаже, че всичко, което напомня на хората за тяхната смъртност, ги прави по-послушни.

Като разпятието над олтара?

Един пример. Дори има теория, която изучава страха от смъртта. Съществуват и други символи. Всичко, което се отнася до парите, например долари като скрийн сейвъри, кара хората да мислят повече за собствените си интереси, а не толкова за другите.

Очевидно праймингът работи в полза на десните сили.

По същия начин функционира и при другата страна. При един експеримент две групи участници трябва да играят една игра. При първата група тя се нарича „обществена”, при другата – „състезание”. В единия случай хората стават отзивчиви, в другия – егоистични. А играят една и съща игра.

Няма ли начин да се спасим от такива инсинуации?

Поне не е лесно. Проблемът е, че не забелязваме тези влияния.

Това е обезпокоително.

Не чак толкова. В края на краищата живеем от векове по този начин.

Но човек все пак иска да знае на каква основа взима решения.

Не зная, дали винаги искам да зная. Това много ще усложни нещата.

Във вашата книга казвате, че в такива случаи трябва да предоставим решенията на Система 1.

Да. Психолозите различават Система 1 и Система 2, които контролират нашите действия. Система 1 е отговорна за интуицията, тя произвежда неуморно намерения, впечатления и чувства. Система 2 отговаря за разума, самоконтрола и интелигентността.

Следователно за нашето съзнателно Аз?

Точно така. Система 2 съм аз, този ,който вярва, че взима решенията. В действителност влиянието на Система 1 е невероятно, но не го съзнавате. Вие сте в известна степен управлявани от някой друг, без да го забелязвате. Система 1 решава, дали един човек ви харесва, какви мисли и асоциации ви минават през главата, какви чувства изпитвате. Всичко това се случва автоматично, вие нямате контрол. И въпреки това се налага да основавате действията си на него.

Система 1 никога ли не спи?

Правилно. Система 1 не може да бъде изключена. Не можете да я спрете да върши своето. Система 2 обаче е мързелива, действа, само когато е нужно. Съзнателното мислене е трудна работа, затова рядко си го позволяваме. То потребява химически ресурси в мозъка, тялото изпада във възбуда, сърдечният ритъм се ускорява, потните жлези се задействат, зениците се разширяват…

…Нещо, което използвате за вашето изследване.

Да, обикновено зениците променят трайно големината си. Но когато дадеш на някого логическа задача, те се разширяват и остават учудващо стабилни. Странно обстоятелство, което се оказва много полезно за нас. Действително по зениците може да се измери – и то невероятно прецизно, мащабът на умственото напрежение. Най-прецизните измервания, които съм правил.

Изглежда сте свикнали да подценявате интуицията?

Не бих казал. Най-често интуицията функционира отлично, но е интересно да се изследва къде тя се затруднява… Прогнозите на борсовите специалисти например са практически без стойност. Който иска да влага пари, по-добре да избере индексните фондове, които без намесата на „надарени” специалисти възпроизвеждат само борсов индекс. От година на година техните резултати надвишават тези на средностатистическите фондове, управлявани от високоплатени специалисти. Въпреки това хората искат да влагат парите си там, където вярват, че някой разбира – колкото и малко вероятно да е според статистиката. Експертите са добри там, където нещата са предвидими. Борсовият свят не е такъв.

Всички тези скъпоструващи анализи и изчисления на експертите не струват абсолютно нищо? Нищо повече от това, просто да заложиш на индекса.

Експертите дори са по-лошият вариант от индекса, защото струват пари.

Следователно чисто шарлатанство?

По-сложно е, един шарлатанин знае какво предлага. Докато хората от Уолстрийт вярват в това, което правят. Те живеят с илюзията, че разбират….

Как реагира Уолстрийт на вашата книга?

Ох, мнозина бяха силно въодушевени или поне показаха интерес. Един, както чух, е раздал хиляда екземпляра на инвеститори. Но разбира се, много специалисти въпреки това не ми вярват. Или по-точно: те ми вярват, но не прилагат това, което казвам, върху себе си – защото смятат, че могат да вярват на собствената си преценка.

Прекалено ли вярваме на експертите?

Да вземем за пример лекарите, те често са за предпочитане, когато става дума за краткосрочни прогнози, но са много зле, когато трябва да кажат в какво състояние ще е един пациент след пет или десет години. И не правят разлика. В това е трудността.

По какво се познава дали една прогноза си струва?

Когато една прогноза е направена с голямо самочувствие, това не казва нищо за нейната правилност – по-скоро трябва да ни направи подозрителни. Когато става дума за прогнози, алгоритмите често са по-добри.

Защо трябва да вярваме?

Защото са го показали стотици изследвания. Там, където имаме достатъчно информация, за да изградим алгоритъм, той е по-добър от повечето хора.

Не е особено ласкаво за човешкия разсъдък.

Понякога и компютърните модели са безполезни. Курсът на акциите е еднакво непредсказуем и от компютър, и от човек. И политическата ситуация след 20 години не подлежи на прогноза, светът е твърде сложен. Но компютърните модели са добри там, където до известна степен има закономерности. Човешката преценка има слабости: зависи от обстоятелствата и настроенията. Дайте на един рентгенолог два пъти една и съща рентгенова снимка и ще получите различни интерпретации. При един алгоритъм това не се случва.

В последната част от книгата ви занимава защо не можем да се доверим на спомените. Твърдите например, че когато един човек е страдал, впоследствие му е все едно колко дълго са продължили болките. Това звучи доста абсурдно.   

Резултатите при пациентите са еднозначни. На тях им е ясно, че болките са продължили различно, следователно не става въпрос за слабост на паметта, техните спомени са коректни. Как те оценяват преживяното – няма нищо общо с продължителността.

Защо?

Всяко преживяване получава оценка в паметта: добра, лоша, още по-лоша. И тя не зависи от продължителността. Само две неща са от значение: върховите моменти – най-лошите и най-добрите. И какъв е краят… Това може да послужи при лечение на пациенти с психически травми. Моят съвет е: не ги извеждайте далеч от мястото на преживяното, за да ги лекувате. По-скоро направете всичко възможно да се почувстват по-добре на същото място. Споменът за това, което им се е случило там, няма да е толкова лош.

Защото представата е свързана с мястото?

Не, когато ги отведеш от мястото, за тях епизодът свършва и точно тогава тяхната оценка се запечатва в паметта.

Но едно лошо преживяване може да се връща отново и отново като на кино.

Така е, няма две мнения. Но това, което накрая оценявате и от което в бъдеще ще се страхувате, е точно този особено интензивен момент, а не целият епизод. Подобно е и при животните.

Това означава, че споменът формира и очакванията за бъдещето?

Доказва го и един малък експеримент, който понякога предлагам: представи си, че организираш пътуване през ваканцията и накрая получаваш медикамент, който заличава спомените ти. Всички снимки също са изтрити. Ще направиш ли същото пътуване? Или друго, което не е толкова уморително? Някои хора отговарят, че в такъв случай няма да пътуват. Предпочитат да се лишат от удоволствието, въпреки че то няма да бъде докоснато от последвалото го изтриване. Защото не преживяването в реално време има значение, а споменът за него.

Защо трябва да си представяме живота си като колекция от спомени на епизоди и истории?

Защото това е всичко, което ни остава от живота. Годините минават и вие оставате само с вашите истории. Затова хората вярват, че спомените са невероятно важни. Те преувеличават стойността им.

Когато мислите как сте написали книгата, сигурно си спомняте колко е продължил процесът.

О, да, мога да върна тези четири години като филм пред вътрешния ми поглед, но за съжаление преди всичко си спомням лошото.

По друг начин ли оценявате това време, след като книгата постигна толкова голям успех?

Със сигурност, това заличи болката. Ако книгата нямаше успех, тези години щяха да ми изглеждат още по-лоши. Очевидно това, което по-късно се случва, променя със задна дата историята. Помнещото Аз определя нашия живот. Още когато планираме нещо, една ваканция или друго начинание, предвкусваме спомените, които очакваме. Изпитващото Аз, което за целта трябва да изтърпи доста, няма думата. Още повече: това, което за изпитващото Аз е наслада, може при един поглед назад напълно да се обезцени. Някой ни беше разказал, че слушал чудесна симфония, но съвсем на финала прозвучал ужасно фалшив тон и разрушил цялото преживяване. Не е ли странно? В действителност преживяването на симфонията до този тон в края е било недокоснато – разрушен е споменът за него.

Това не се ли отнася за целия живот? Не е ли важен единствено краят?

В известен смисъл. Можем да наблюдаваме живота само ретроспективно. Това, което в действителност преживяваме, не е толкова важно. От значение е при поглед назад да изглежда добре. Правен е експеримент, при който участниците трябва да оценят живота на една фиктивна жена, за която знаят само, че е живяла много щастливо, но е загинала при злополука. Учудващо, но при оценките няма никакво значение дали е загинала на 30 или на 60 години. Или си представете един учен, направил някакво важно откритие, – щастлив и преуспял човек. Но след смъртта му се оказва, че откритието му е заблуда. Това разваля цялата история, въпреки че в живота на учения нищо не се е променило. Но ще изпитате съжаление.

Помнещото Аз според вас е толкова доминантно, че сякаш е заробило изпитващото Аз.

Всъщност аз го наричам тирания, тя е с различна сила в различните култури. Будистът например подчертава опита, живота в мига, настоящето. Християнинът оценява според това дали накрая ще отиде в рая.

Читателите на вашата книга симпатизират на бедното изпитващо Аз, което трябва да води нашия живот.

Това е намерението ми. Хората трябва да видят, че има друг начин на възприемане на нещата. За мен това е и утеха. Ние със съпругата ми имаме лоша памет и когато отиваме на театър, то не е заради по-късните спомени, а за да се насладим на представлението. Но много хора минават през живота, колекционирайки особени моменти както други хора изкуство.

Казват, че единствено това богатство те прави щастлив.

Трябва да различаваме доволството от щастието. Когато някой пита хората дали са щастливи, трябва да знае, че отговорът ще е различен според настроението. Институтът Галъп години наред анкетира хиляда американци, между другото ги пита и за тяхното благосъстояние. Към най-учудващите резултати е този, че когато в първия въпрос на интервюто става дума за политика, хората веднага започват да се чувстват по-малко щастливи.

Превод от немски: Людмила Димова