България – това съм аз, когато съм в Германия. Частица от една малка страна на Балканския полуостров, страна, за която толкова малко се знае на Запад. Един живот, изживян преди цяла една вечност, така ми се струва животът ми в България… И хвърлям поглед назад, за да се намеря…

„Вие… Вие… чуждестранна коконо, какво си въобразявате, а?“ Клошарката имаше хубави черти на лицето и аурата ѝ подсказваше едва доловим гланц от предишни времена. Седнала на пейка в парка, тя се припичаше на слънцето с притворени очи, във всяка ръка награбила куп найлонови торби, които явно съдържаха цялото ѝ имущество. Попречих на безгрижното ѝ занимание и тя беше като бясна. Петте еврa, които исках да ѝ дам, просто така, за здравето на децата ни, изглежда я засегнаха. Преди бях давала на един квартален просяк по пет марки за „Бог да прости“ баща ми и той винаги ме поставяше в неудобно положение, като искаше да ми целува ръката от благодарност. В България, страната, в която съм родена, е съвсем естествено да дадем по нещо за здраве или за душите на близките ни покойници. Нерядко с подобни „почерпки“ съм хвърляла немските ми колеги в забавно недоумение. Повече от 40 години живея в Германия, много по-дълго, отколкото съм живяла в България. Имам немски съпруг, майка съм на две „немски“ деца, плащам всички немски данъци, с изключение на църковния, понеже принадлежа към източноправославната църква; мисля, сънувам и пиша на немски, но отворя ли си устата – по акцента ме познават и ето на – „чуждестранна кокона“! Това не ми дава мира и става напоследък тема на безсънните ми нощи: коя съм всъщност? Една българка, която от десетилетия живее в Германия, или германка, някога преди много години e родена в България? Два-три пъти годишно посещавам Родината си, но когато по-дълго съм там, ме обзема един див копнеж по Германия, радост, че ще видя децата и съпруга си, Берлин и приятелите. А България? България – това съм аз, когато съм в Германия. Частица от една малка страна на Балканския полуостров, страна, за която толкова малко се знае на Запад. Един живот, изживян преди цяла една вечност, така ми се струва животът ми в България, или живот, изживяван от някой друг… И хвърлям поглед назад, за да се намеря…

КОРЕНИ

По майчина линия коренът на майка ми (Хафузови) е от Прилеп (Македония), а по бащина (Сарафови – родът на Кръстьо – артиста, и брат му Борис – революционера) – от Неврокопското село Гайтаниново. Всъщност дедите ни, будни българи, за да избегнат насилственото ислямизиране на доспатските българи в седемнадесети век, напускат с. Осеново и се заселват в с. Гайтаниново, където и до ден днешен няма един-единствен турчин. Прапрадядо ми Вълчо, богат търговец, дарява през 1839 г. 6000 гроша за издигането на храма „Св. Николай Чудотворец“, на чиято камбанария, дълбоко развълнувана, се качих през есента на 2020 г. Петър Жостов, далечен роднина, моя капка кръв, когото чувствам много близък, е неуморен труженик за възстановяването и реставрирането на тази и на старата черква – „Св. Георги“. Възхищавам му се! През 1856 г. дядо Вълчо от половината от къщата си прави училище, просъществувало до 1885 г., като наема най-добрия за времето си учител, Георги Стойков. Паметна плоча свидетелства и до днес за това. Студенти идват и търсят „Сарафовата къща“. Праща синовете си Коста и Петър, които впоследствие оставят следи в българската история, да учат в гръцката гимназия в Серес. Прадядо ми Коста остава в родовата къща. Брат му Петър става учител в съседното село Либяхово, днес Илинден. Там се жени за Сирма, дъщерята на архимандрит Харитон, по-късно и двамата са заточени шестнадесет години в Диарбекир. Дядо Коста е бил член на Вътрешно революционната организация на Левски, по-късно един от организаторите и участниците на Кресненско-Разложкото въстание 1878–1879 г., последвало решенията на Берлинския конгрес, оставил Македония извън границите на новообразуваното Княжество България. Освен революционер, дядо Коста е бил будител, учител, просветител, голям общественик и мирови съдия. Сътрудничил е на вестник „Македония“ на П. Р. Славейков, на в. „Право“ и др. Той е един от най-ревностните поборници за премахването на гръцкия език от нашето богослужение, както и за учредяването на Българска екзархия и един от организаторите на народния събор в с. Гайтаниново през 1869 г. Две години по-късно, през 1871 г., е сред 46-те делегати (на общата снимка под номер 46) като представител на Неврокопска област на Първия български църковно-народен събор в Цариград, продължил пет месеца (тогава е избран Първият български екзарх Антим I). Снимката документира присъствието на големи български личности като Добри Чинтулов, Сава Доброплодни, Драган Цанков, Иларион Макриополски, Марко Балабанов, Тодор Кусев (делегат от Прилеп, впоследствие Старозагорски митрополит Методий). С последния ме свързват роднински връзки от страна на баба ми Параскева, чието име нося. Моите роднини Радка и Алекси Кусеви са основатели на родовата фондация „Методий Кусев“, около която са обединени 200 семейства, пръснати по цял свят. През есента на 2018 г. с помощта на Светия синод те бяха организирали екскурзия до Прилеп в чест на 180 г. от рождението на дядо Методий, която остави много дълбоки впечатления у всички участници и у немския зет Михаел Мау. Усети той гордостта ни от нашата история, чувство, от което са лишени следвоенните поколения в Германия. Впечатляваща беше почитта и преклонението на прилепчани към личността и делото на този техен син. Той става прототип на Лазар Глаушев от „Железният светилник“ на Димитър Талев. В романа е описана реална случка на бунт, който Кусев вдига в младежките си години срещу гръцките свещеници в Прилеп. Неуморим поборник за политическа и духовна свобода, общественик, будител, интелектуалец, той приема монашеството и става митрополит на Старозагорската епархия. Исторически предания говорят за приемането на християнството от княз Борис I Михаил в Загорието през 865 г. в черквата св. Теодор Тирон. Старозагорци се гордеят с тяхната история. И точно тук Митрополит Методий Кусев през 1895 г. започва със залесяването на едно огромно голо бърдо, днес Аязмото. Монасите от съседните манастири, редом с него, на гръб са носили ведра с вода, за да поливат борчетата и другите фиданки. Днес градът на липите се радва на този парк, който носи името на създателя си (по комунистическо време преименуван в „Парк В. И. Ленин“). Много семейни спомени-легенди се носят за дядо Методий. За да опази насажденията, нощем с джепане ги е бранил от тръгналите на паша човек и говедо. Когато цар Фердинанд показва апетитите си към Аязмото за евентуално построяване на резиденция в него, дядо Методий успява с хитрост да го разубеди и въпреки това да запазят добри отношения.

Почти всички роднини на майка ми по майчина линия, бежанци от все още поробената Македония, са се заселили след Освобождението на България зад гърба на Министерство на земеделието в близост до тогавашната гара Сердика. За всеки новодошъл роднините за една нощ са иззиждали по стая. Държавата го е толерирала. Така, без формите на днешната комуникация, от един комшулук в друг, скок-подскок по калдъръмените китни дворчета, научавахме светкавично всички новини. Майка ми израства там между трима братя-соколи: Константин (роден през 1912 г.), Вълчо (роден 1914 г.) и Страхил (роден 1923 г.), четвъртият – Александър, починал като дете. Вуйчо Вълчо е трябвало да бъде кръстен на загиналия ѝ като революционер девер Вълчо Костов Сарафов, което никак не се понравило на баба ми, но в онези времена тя е трябвало да се подчини на властната си свекърва Фота. Несъмнено никак не ѝ е било лесно на майка ми – сама сред трима братя. Но това я калява. Бог е знаел, че ще ѝ е необходимо и от малката крехка лястовица бе направил орлица. С баща ми – Николай Николчев (син на учители, роден на 10.2.1903 г. с „болярска кръв“) – нейната първа любов, се венчават в църквата „Св. Никола“ на ул. „Пиротска“ през 1934 г. По майка търновец, по баща според майка ни „музевир врачанин“, на което той винаги гордо отговаряше: „Враца, дето гарга не каца, понеже там няма мърша“, баща ни беше човек, който оставяше следи в съзнанието на хората с пословичното си великодушие и щедрост. Беше високообразован и много начетен. Разказваше, че баща му останал от малък без баща: в един ден били заклани на дръвника от турците баща му и дядо му, понеже имали бакалница и давали храна на комитите. Наричали се Бакалбашийски. От серт джинс. Баща ми е бил най-големият от трима братя. Средният, чичо Веселин, беше художник, най-малкият, Валентин, поет. Разказваха, че когато майка им, моята баба, се омъжила за дядо ми, върху плочите по покрива на съседната къща било пълно с тенджери и тигани, които нейният свекър в пристъп на гняв изхвърлял през прозореца. „Солено-пресолено-безсолно-горещо-студено-безвкусно“ е била трагикомичната ария на тази моя прабаба, невръстна станала майка, докато влезе в ролята, която ѝ била присъдена. Или когато веднъж, при пресипване на меда от тенекия в буркани, дядо ми счупил един буркан… Така го хванала щръклицата, изобщо не бил в състояние да обуздае гнева си, взел да тъпче в меда и го разнесъл по чергите, като обходил стаите на двата етажа. Горкото слугинче се видяло в чудо – кое по-напред, осите ли да гони, или да чисти. Чичовците ми на бърза ръка се скрили под масата, а баща ми, завалията – невинен изял пердаха, понеже не могъл да овладее смеха си от тази комична ситуация. Забавлявали са ме родовите анекдоти, както и този за кариерата на майка ми като артистка, завършила безславно преди да е започнала. Като страстно му издекламирала: „Чичо Кръстьо, искам да стана артистка“, отговорът на големия актьор бил: „Фоте, в нашия род може да има курвари, но курви не!“. Мен обаче повече ме вълнуваха другите семейни спомени, свързани с историята на рода ни, тези за революционната дейност на предците ми за освобождението от османското иго и не по-малко важната им будителска дейност, за борбата им срещу гръцкото духовно владичество. В дома ни, на пиедестал бяха Левски и Ботев и наред с тях Борис Сарафов. Захвърлил кариерата на високообразован царски офицер, за да стане революционер и наред с Даме Груев – един от организаторите и участниците в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. В Мелник има паметна плоча за дръзкото му завземане на конака с неговите комити. Бурни са били народоосвободителните борби. Времената са били заредени с динамит в буквалния смисъл на думата, породен и от разногласията и враждите във ВМОРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация), която се разделя, разпада и преорганизира. Границите между революция и тероризъм често са заличавани. На всяка среща революционерите са полагали оръжията си едно върху друго на масата. Когато след вечеря в дома на Борис Сарафов на „Осогово“ 36, той излиза да изпрати Иван Гарванов и Тодор Паница, последният вади бързо огнестрелните си оръжия и ги убива (на 28.11.1907 г.) в упор. Големият Симеон Радев пише: „Сарафов беше човек с могъщ темперамент, беше създаден да води хора и маси, беше надарен с рядка Божия дарба да се нрави със своята пленителна общителност, със жизнерадостта на своя дух, с тоя вид на смела и красива храброст, която личеше в него и неотразимо действаше на всички. „Човек со звезда“ казваха за него в Македония, т.е. човек, предопределен да командва. Това е най-вярното обяснение за популярността на Сарафова – популярност изключителна, която направи смъртта му всенароден траур и събра подир ковчега му цялата столица“.

Известно е, че Яне Сандански е поръчителят. Това ужасно двойно братоубийство поставя началото на серия убийства и атентати, плискат потоци кръв. Но понеже е бил с леви убеждения, а страната ни през 1944 г. става сателит на СССР, обяснимо е защо той е героят, а за Сарафов, Гарванов и други значими революционери в българското национално освободително движение не се знае почти нищо. Последните са били и „задгранични представители“, един вид Външни министри на Организацията. Отмъщението не закъснява, след няколко опита за атентат, през 1915 г. Сандански бива ликвидиран, а през 1925 г. във Виенския „Бург театър“, седнала в ложа зад Паница, облечена в македонска национална носия, Менча (Мелпомена) Кърничева го застрелва в същия момент, в който и на сцената се гърми и святка. Присъдата от 8 години тя не излежава – по здравословни причини. Австрия я експулсира. Година по-късно тя става съпруга на Иван (Ванче) Михайлов, водач на ВМРО, съратник на Сарафов.

През годините успях два пъти да посетя „Бург театър“ и всеки път ме побиваха тръпки, сякаш ток минаваше през цялото ми същество.

СРЕЩАТА МИ С ИВАН МИХАЙЛОВ

„На Параскева от чичо Ванчо“ – едно посвещение в спомените му от 10 май 1985 г. ми напомня за срещата ми с Ванче Михайлов в Рим същата пролет. Майка ми участваше активно в живота на Македонския дом на „Пиротска“, тогава „Жданов“, близо до Халите в София. Като чу предното лято, че възнамеряваме да посетим за Великден приятелката ми Вили в Италия, тя ми каза, че непременно трябва да опитам да се срещна с Иван Михайлов. Тя бе взела адреса му, който се пазеше в голяма тайна. Знаех кой е той и малко се притеснявах от срещата ни, по-скоро не вярвах да се състои и това сякаш ме успокояваше. Месец преди пътуването ни му изпратих писмо, с което се представих – дъщеря на племенница на Борис Сарафов, омъжена в Берлин и желаеща среща-разговор. Важно бе да спомена от кого имаме адреса му. Писах и от кога до кога и на какъв адрес ще отседнем в Рим и телефонния номер на моята приятелка. Качихме децата ни на самолета за София, където при майка ми трябваше да опознават българските нрави, традиции и да учат езика на майка си. Съпругът ми и аз взехме самолета за Рим. Седмицата, прекарана там, беше прекрасна. Много късно лягане. Отспиване. Музеи. Разходки. Излети. Кулинарни вълшебства. Смях… За разлика от българската женска метаморфоза, при която всяко момиче бива отгледано от една-две баби (при разведени родители – до четири!), после идва майчинството и децата се предават за отглеждане на следващото поколение от две-три баби… и така, поглеж, това девойче, докато се усети, и само става баба, аз в далечна Германия на никого не можех да разчитам и ние отгледахме децата си сами. Това седмица-две без тях беше голям лукс, глътка свобода, но и болка, понеже непрекъснато ги мислех. И така, в една прекрасна пролетна вечер на терасата на моята приятелка в Рим телефонът иззвъня и тя каза, че търсят мен. Помислих, че се шегува, понеже я чух да говори на италиански. На телефона беше македонка, която ми каза, че съм била написала писмо до еди-кого си и той би се срещнал с мен, на обществено, оживено място, ресторант, кафе, но не частно. Аз вече не хранех надежда и сега изведнъж силно се развълнувах. Понеже след два дни трябваше да пътуваме от гара Рим-Термини за София, за да празнуваме с децата и майка ми православния Великден, предложих да се срещнем там някъде. Предложението ми бе одобрено и жената ми каза името на заведението в самата гара. Бях избрала приключенския вариант с влака, понеже като западно-берлинчанин, ползващ с кола само транзитния коридор през ГДР, Михаел никога не се беше качвал на влак! Заведението се оказа огромно, пълно с гъмжащ народ, тръгнал за някъде или току-що пристигнал от някъде. В момента, в който седнахме на една маса, казах на мъжа ми, че не виждам шанс да се намерим… но се разпознахме веднага. Беше феноменално, понеже нямах никакво понятие как изглежда този човек, знаех само, че е много възрастен, наближаваше деветдесетте. Беше изрядно облечен: костюм, папийонка, манто, черно таке, очила, слаб, сух, леко приведен. Плътно до него се движеха мъж и жена, може би около петдесетте (те се оттеглиха деликатно на друга маса по време на разговора ни). Бях много развълнувана. Не ми се бе случвало да загубя ума и дума, но сега… Михайлов стопи леда като взе да ми разправя, че отказал на Тодор Живков аудиенция, „ама ето нá, радвам се да се срещна с теб…“ Последва смях. И заговорихме, сякаш е вуйчото от Мексико, сякаш сме много близки, въпреки че не сме се виждали много отдавна. Прескочи учтивата форма, за мен той трябваше веднага да е само „чичо Ванчо“. Беше много жизнен, с бистър ум и прекрасно чувство за хумор, а годините изобщо не му личаха. Видях влага в очите му, тембърът на гласа му се промени, когато стана дума за Борис Сарафов и за отдавна отминалите времена. Повечето неща знаех и от майка ми и от нашата родова хроника. Бях отраснала с тях, но сега седях до извора. Каза, че такъв човек се ражда веднъж на сто години. Човек с формат, човек с мисия, роден дипломат… че смъртта му, едва 35-годишен, е била нелепа и непрежалима загуба за тяхната кауза, че цяла Македония е страдала, че погребението му е било подобаващо на държавен глава… Говори за незаслужената слава на Сандански, за събитието във виенския „Бург театър“, за Менча. Беше скромен, не говореше за себе си. Интересуваше го живота в България. Попита ме дали биха ме интересували неговите спомени, там всичко било описано подробно, той би ми ги изпратил в Берлин. Както и направи. Каза ми, че комунистите са издали нова Енциклопедия България и изяви желание да притежава четвърти том, в който е упоменат. С удоволствие изпълних желанието му и му го изпратих от Берлин. За моя голяма изненада след получаването на пратката той лично ми благодари по телефона. Той се чувстваше българин. Попитах го би ли се снимал с мен. „Мдаа, но това ще е много голямо изключение, да знаеш.“ Както се вижда от писмото му, той се самоиронизира, относно красотата си. За жалост, при последното ни преместване през 1986 г. изчезнаха важни писма, снимки и документи, между които и неговите. Съхранените две писма бяха в един от четирите тежки тома със спомените му… Двата часа, които имахме до тръгването на влака за София минаха мигновено. Дойде до перона; сбогувахме се с прегръдка; през отворения прозорец на купето протегнах ръка за сбогом; той я пое; влакът потегли и аз се уплаших за него, понеже той, с необичайна за възрастта си пъргавина, взе да подтичва! Помоли ме да поздравя майка България и да кажа на всички, че се чувства добре и работи над спомените си. Точно това бяха последните му думи. Беше трогателно, двамата осъзнавахме, че никога повече няма да се видим…

Писмо от Иван Михайлов от 10 май 1985 г.
Бележка към писмото на Иван Михайлов от 10 май 1985 г.

10 май 1985 година
Мила Параскева,

Да се обърна към тебе с прилагателното „драга“, не би отговаряло точно на чувството, което събуди у мене така неочакваната среща. Като ми каза, че си племенница на Борис Сарафов, бързо изплува пред очите ми онова, което познавам за Сарафови. Като да видях пред мене Злата и Кръстю. И докато говорех с тебе, спомних си и как бързах с баща ми, в 1907 година, към мястото, където се чакаше Борис да държи реч. Запознанството ми с теб е мило събитие в моето емигрантство.

Четох с интерес за прекарването ви в България. Благодаря ти за книгата, която си ми изпратила. До този момент не е получена. Но по-тежките пакети обикновено по-късно пристигат, поне тук. Не пропускай да ми явиш колко си платила за тая книга.

Благодаря ти за писмото и снимката. Не съм обърнал внимание колко съм бил красив. Ако съм спрял по-рано вниманието ми върху това, сигурно нямаше да се фотографирам. Бих постъпил, значи, като мнозинството на жените.

Книгите в тия два-три дни ще ти бъдат изпратени. Ти си образована и проницателна, а и пряма. Та затова смятам, че обективно ще ми кажеш кои са по-важните недостатъци на тия книги. С благодарност бих си взел бележка. Искрено казано, не вярвам да имаш време, а и търпение да прочетеш всичко (и чуждите цитати) в тия книги. A всъщност, макар да се повтаря нещо за даден въпрос, доста би се запознал с македонския въпрос оня, който прочете тия книги (главно са за робството на Македония под християните сърби и гърци). За турския режим да се чете Хр. Силянов.

На лицето, което можа да видиш тук, предадох поздравите ти; благодарят всички и чрез мене пожелават всяко добро за тебе, съпруга ти и на децата ви. Същото е моето сърдечно пожелание. (Става дума за трогателно загрижените за него и придружаващи го македонци – мъж и жена, пазеха го като зеницата на очите си. Те седяха по време на двучасовия ни разговор, който мина неусетно, на съседна маса в заведението. Бел. ПН-М).

Прилагам бележка относно адреса.

Когато успяваш да намериш свободно време, обаждай се; ще се радвам. Желая здраве и добрини и на майка ти и другите твои близки.

Здравей! Твой чичо: Ванчо

(Бележката отстрани вляво: В писмата ми аз обикновено се подписвам със стария ми псевдоним Радко).

БЕЛЕЖКА (към писмото му от 10 май 1985 г.)

Адресът, който имаш, изостави. Чрез него повече се бавят писмата, докато стигнат до мене.

ЗАПАЗИ САМО ЗА ТЕБЕ

Signora PINA GARITANO
via Evandro 24/24
Roma – Italia

ТАКА СЕ НАДПИСВА ГОРНИЯ ПЛИК, но не се пише никога моето име, а само така, както виждаш адреса по-горе с латински букви.

А като подател ти можеш да слагаш твоя адрес на другата страна на плика, както е правилото.

ОБАЧЕ, ПИСМОТО ТИ ПОСТАВЯЙ ВЪВ ВТОРИ ПЛИК, който трябва да е поставен в така адресирания плик. Върху този вътрешен и залепен плик нека се написват с латински букви само тези думи:

PER SIGNOR A. TURATO

Ако е писано или приложено нещо важно в писмото (известие, или някакъв документ и пр.) – писмото може да се дава и препоръчано. Доскоро бе време, когато аз с години пращах писмата си до приятели препоръчани. Сега, само от няколко месеци насам, пращам по-често писма непрепоръчани; но все пак и сега изпращам някои препоръчани.

–––––––––

Ако би била подадена телеграма за нещо, ще трябва в адреса до Пина да се добавят след нейното име веднага и думите ПЕР ТУРАТО, на латински също.

Значи, нийде в пощенските пратки моето име не се поставя.

* * *

Писмо от Иван Михайлов от 26 юли 1985 г.

26 юлий 1985 година
Мила Параскева,

Писмото ти стигна навреме, но ние ти отговаряме със закъснение. Хвала Богу, лоши причини няма никакви; но много залисии с дребни болести; гости; силни горещини; малки отсъствия; отговаряне на уж „по-бързи“ писма и пр. Често се смея на собствените ми „по-бързи“ писма и задължения. Всъщност, основно погледнато, нищо не е така бързо, че да не може да се отложи за някое време. Ето, президента в Америка… Сигурно безброй много бързи работи е имало пред него, за да ги свършва същите дни, в които го посрещна неочаквано опасна операция…

Като че ли най-добро е – даже в политиката – да се върви с формулата, която някога юначният Чернопеев каза за важния ни и оригинален теоретик на нашата борба при турския режим (Христо Матов): той е като кираджийски кон – бавно върви, но не спира. Многото бързане не е за препоръчване в нищо – нито в мислене, нито в действие. Някои критици казват, че сърбите са били бити от българите при Сливница и поради това, че са стреляли бързо-бързо, без да гледат много в мерника на пушката си; а обратно са постъпвали младите български войски. Знаеш, че сърбите имаха няколко генерали и армия от преди повече от половин столетие, а българите имаха войска от 6 години и само капитани.

Впуснах се малко в разговор, като да сме пак за кратко на гарата. Много поздрави на съпруга също и от познатите ви тук.

Здравей!

Ваш: Радко

* * *

С Пара, както всички се обръщаха към нея, ме запозна Анго Боянов на Петковден, 2009 г. в екологичното „Зелено кафе“ на бул. ,,Стамболийски“. Ела, имам среща с моя приятелка, състудентка на сестра ми, много интересна личност. За майка ѝ Фота пък да не ти говоря. Едни от най-забавните ни студентски компании ставаха в техния дом на пл. „Македония“.

Приятелката от студентките времена беше облечена в черно, всяка година прекарвала лятото със семейството си във Варна, където имали малка вила, но винаги оставала до Петковден, та в деня на светицата покровителка, нейна съименница Параскева, ходела на църква и след ден-два отлитала за Берлин. Изуми ме това тачене на православния празник.

Пара бе забавна, звънлива със звънливия си глас, витална, ведра, позитивна. Разменихме имейли и така се започна нашата кореспонденция и взаимното ни откриване. Писма от… до… които станаха повод и да напиша поемата „Пара – прищевки на перото“. Взрян във времето, в съдбата ѝ, в името ѝ, разчетох многослойни значения, които разсъбудиха заспали състояния и размисли, превърнаха се в пъстра и разносмислена игра.

А всичко започна от едно име, от една дума…

И в писмата, и в редките срещи тук, в България, тя ми разказваше за семейството си. Беше толкова неповторимо всичко от нейното преживяно, че я подкокоросах да го опише. Пазя писмата ѝ – спомените ѝ са на български, но с латиница.

Това лято тя ми изпрати от Варна една езикова бележка с питане къде може да я публикува. Казах ѝ къде и пътем се сетих за спомените ѝ. Питах я пази ли ги. Не само ги пазела, но и част от тях публикувала в Германия. Ами те тук ще са по-интересни, я ги огледай пак и ми ги прати.

Почти месец и нещо тя ги „оглежда“, редактира, затрупа ме с файлове, докато накрая ми прати победните думи, че „това е окончателно“!

Изчетох ги и се осмелявам да ги предложа с надежда да допаднат на читателите така, както допаднаха на мен. В архива си открих и няколко снимки на Пара и от Пара, които прилагам.

Марин Георгиев