Да бъдеш или да не бъдеш… Шекспир. Това не е въпросът. След столетия спорове и спекулации кой е написал пиесите; дали е мъж, или жена; съществувал ли е изобщо човек с такова име, или става дума за творчески псевдоним, зад който са се подслонили няколко автори, в това число и аристократи; откраднати ли са идеите, или само заимствани сюжетите (и/или персонажите)… едва ли сме по-близо до отговора на загадката. Добрата новина е, че „Хамнет“ е филм на Клои Жао и (следователно) се вълнува от самоличността на Уилям Шекспир точно толкова, колко от дублетната форма на името от заглавието – с продължителност един встъпителен надпис. Още по-добрата новина е, че това не е историята на принц Хамлет, нито биографичен филм около написването на трагедията. И при все това, всяка прилика с (предполагаемо) действителни лица и събития не е случайна…

Животът като намерение. Пасторал

Забравете за Шекспир. Първата част на „Хамнет“ не мисли за него и не го познава. Това е историята на Агнес – не съвсем млада жена, живееща в единение с природата, дори когато трябва да се съобразява с предразсъдъците на хората. Тя среща Уил – съвсем млад мъж, учител на братята ѝ, човек на думите, нейна пълна противоположност. Харесват се, защото семействата им няма да го одобрят? Може би, но се пристрастяват един към друг, защото всеки е това, което липсва на другия. Бъдещето им обаче е обречено на житейско еднообразие. Поне що се отнася до Агнес в Стратфорд на Ейвън (на сто мили североизточно от Лондон), в края на епохата на Тюдорите (разбирайте XVI век). В знак на съчувствие писателката Маги О’Фарел ѝ „позволява“ да представи своята гледна точка в романа „Хамнет“ от 2020 г., чиято екранизация е едноименният филм. Агнес е добър разказвач, много интуитивен, без нужда от излишни думи. Но също и жена, която веднъж прекъснала връзката си с думите (т.е. с Уил), започва да пропада, поне като състояние на духа, и да губи почва под краката си.

Животът като изкупление. Елегия

А Уил не може да остане в Стратфорд на Ейвън, защото трябва да изкарва пари, но не притежава умения за семейния бизнес – това не е неговият свят. Съпругата му го пуска да следва предопределението си, защото разбира, може би по-добре от него, естеството на творческата му непригодност. Така Уил все по-често изчезва от картинката и Агнес продължава да разказва тяхната история сама. С децата. Въпреки твърдението на Маги О’Фарел, че е написала романа си, за да „даде глас“ на малкия Хамнет, поне що се отнася до киноадаптацията, той си остава предимно катализатор на атавистичния страх на една майка, че ще изгуби детето си (освен в краткия момент, когато разменя живота си за този на своята близначка).

Също като Агнес ние не знаем какво прави Уил, когато го няма вкъщи. Не защото Маги О’Фарел се опитва да реабилитира образа на една съпруга, която в повечето изследвания е нарочена за воденичния камък на шията на своя мъж творец. Просто това все още е историята на Агнес от Стратфорд на Ейвън, майка, която се грижи децата ѝ да не забравят баща си. И въпреки тройния женски отпечатък (на О’Фарел, на Клои Жао и на самата Агнес, в превъзходното изпълнение на ирландката Джеси Бъкли), „Хамнет“ не се превръща във феминистки филм. Защото, ако съществува някакъв елемент на противопоставяне между женската и мъжката енергия в този сюжет, той е по-скоро на метафорично ниво – между стихийната сила на природата и умиротворението на творческия акт.

Животът като изкуство. Трагедия

Агнес и Уил понасят скръбта по различен начин. Но именно тя ги събира отново. В Лондон, където той за пръв път е Уил Шекспир и е открил начин да трансформира чувството си за вина, превръщайки страданието в креативна сила. В поетичен жест творецът повтаря невъзможната „размяна“ на своя син, нагърбвайки се с ролята на духа на покойния крал на Дания – краят на едно съществуване прелива в безсмъртието на изкуството. Катарзисно преживяване или форма на бягство, възприятието е въпрос на избор. И няма значение дали тази идея наистина е вложена в пиесата и дали е възможно върху „Хамлет“ да се проектира личен прочит на авторовата драма. Това изпитва Агнес, когато гледа премиерата на съпруга си, нейното усещане се запечатва в интерпретацията, която екранизацията на Клои Жао предоставя като бонус към прочита на познатото ни днес Шекспирово произведение. Уговорките спират с промяната на буквата (в името).

Благодарение на Агнес „Хамнет“ балансира между почти осезаемата духовност и постоянното завръщане към конкретиката на земята (между гравитацията и калта), а смъртта се превръща във вездесъща сила, която не е антипод на живота, просто негова съставна част. Изоставяйки съзерцателната грация на ранните си творби, Клои Жао се насочва към по-директен и осъзнат лиризъм, създавайки възвишен филм за изцелението на душата, своеобразна алегория, която надхвърля сантименталните нотки на сюжета. Наистина въздействащо кино, сдържано и вдъхновяващо, „Хамнет“ пленява със своята семпла режисура и често суров реализъм, изпълнен с човечност и автентичност.