„Амарила не обича текила“ е силен поетически опит на територията на художествената проза, експериментиращ едновременно деликатно и решително с езика, с жанровите конвенции, с литературноисторическите традиции, с читателските нагласи.
Независимо от това, че романът на Топалджикова далеч не е безсюжетен, а напротив – дори в известен смисъл може да се мисли като авантюрен (в тъканта му са вплетени например такива извънредни моменти като впускане в хазартни игри или обир на банка), водещо за цялостното усещане е не сюжетното развитие, а самият темпоритъм, динамичното превключване между различни „предавки“, преливането между различни картини и внушения. В този смисъл „Амарила…“ е музикално изграден текст с изключително прецизни езикови и стилови настройки. Негова основна тема са паралелните светове, които възникват между сънищата и състоянието на будуване – пространствата на не винаги лесно установимото встъпване в съня и на също така неустойчивото състояние на оттегляне на съня. Както е само в най-добрите образци в интерпретацията на тази тема, и тук откриващите се в промеждутъците нови (неназовими) светове са прецизно балансирани и „изравнени“ като потенциални възможности в обхвата на фикционалното изграждане. Всеки един от централните персонажи – Амарила, Йоси и Стареца – може да се възприема като измислен или „изсънуван“ от някого от другите двама. Въпреки кристалната чистота и пластичността на нарисуваните картини, на читателя му е трудно да прецени в кой от световете се води повествованието и постепенно е доведен до внушението на една двойствена принадлежност на човешкото присъствие.
Какво е това отношение, което свързва персонажите в крехко, но винаги осезаемо присъствие? Валидните и актуалните в минали светове представи за любов и приятелство тук са налични като следи, но те далеч не изчерпват възможностите на диалогичното свързване, допълвано интензивно от книги, разговори и спомняне.
И така, „Амарила …“ е текст на стаена съзерцателност и овладяна меланхолност, разказ, навлизащ без усилия, без притеснения и без поза в „парцалената зона на живота“, която не само открива романтическото „двойно дъно“ на разпознаваемата действителност, но и възпитава в една заразителна виталност.
