Начало Идеи Актуално Между танца на опозициите
Актуално

Между танца на опозициите

1898

Правителството работи в условията на две опозиции. Едната – БСП, „Възраждане“ и ИТН, иска не толкова да го бутне, колкото да разшири електоралното си влияние. Базовата стратегическа манипулативна техника на ГЕРБ и ДПС е да изтъкват слабостта на ПП и на ДБ.

Още преди изборите на 2 октомври 2022 г. беше ясно, че в условията на външнополитическата и на вътрешнополитическата криза България се нуждае от редовно правителство. Тогава бе отбелязано, че стабилната формула е голяма коалиция, в която влизат първите две парламентарни сили. Динамиката на събитията произведе множество фрагментарни епизодични ситуации, предоставящи емпиричен материал за анализ на ефектите и на дефектите на формата, придобил популярните наименования „сглобка” и „некоалиция”. В началото тези наименования бяха натоварени с известен хумористичен заряд, ала употребата им постепенно започна да прилича на новоговор от Оруелов тип: т.нар. „некоалиция” излиза извън границите на институционалната норма; тя функционира без подписано коалиционно споразумение. Последствията от това са видими, но ПП и ДБ старателно си затварят очите. Бойко Борисов и лидиращите говорители на ГЕРБ във всички свои публични изяви подлагат на кръстосан огън правителството на акад. Денков. Нека да обърнем внимание само на думите на Борисов: според него има поне осем министри, които трябва да бъдат сменени при ротацията; Асен Василев е издънил бюджета (сценката с Десислава Атанасова беше нескопосан пример за дирижирана спонтанност). Появиха се подмятания, че ГЕРБ може да преобърне каруцата след местните избори. Тогава освободените коне ще се разбягат във всевъзможни посоки и едва ли някога ще се намери нещо, което да ги събере отново заедно. Създава се впечатлението, че само изоставането в законодателната дейност на парламента и международната обстановка обуславят отлагането на решението. Така правителството работи в условията на две опозиции. Едната опозиция се състои от БСП, „Възраждане” и ИТН, които искат не толкова да го бутнат точно сега, колкото да разширят електоралното си влияние. Всяка от тези три формации съзнава, че не е в състояние да управлява самостоятелно, но разполага с ресурса в близко бъдеще да се превърне в традиционен политически рекетьор. Другата опозиционна сила е ГЕРБ. Тактиката на Борисов е забележима от всички анализатори. Тази тактика е да подкрепя с гласовете си в НС действията на правителството и да отправя перманентни реторически атаки към властта. Далеч по-важна е неговата стратегия, която остава извън полезрението. Проектът ГЕРБ възникна като антисистемна популистка алтернатива с претенцията да заеме освободената ниша в дясното пространство. Борисов винаги е търсел взаимодействие с разнообразните десни формати („Синята коалиция”, Реформаторския блок, „Демократична България”) с две еднотипни цели – или да си осигури недостигащата парламентарна подкрепа за собствения си кабинет, или да ги обезсили и да подчертае колко са некадърни на фона на неговите управленски умения. Сега той обикаля страната и обяснява колко хубав е бил „моделът Борисов” – пътища, магистрали, детски градини, коледни добавки за пенсионерите, ковид добавки по време на кризата, финансова стабилност, бюджетни излишъци, работа за всички. В неговата визия „промяната”, извършена от служебните кабинети на Румен Радев и от редовните кабинети на Кирил Петков и на акад. Николай Денков, представлява антипод на доброто старо време, провал, разруха, катастрофа. Говори се, че тихото скърцане на уж безгласния елемент от сглобката е естествена част от предизборната кампания. Подобен тип твърдения издават дълбокото непознаване на нюха и на стила на Борисов. ГЕРБ се е окопал в структурите на местната власт и едва ли агитацията по места би постигнала някаква висока степен на мобилизация по посока към електоралната периферия. Партията продължава да следва обичайния си ритъм и да внушава, че тя е единственият източник на стабилността. А ПП има само 36 депутати, с които е овладяла държавното кормило и ще го изпусне, ако не се опира на патериците на ГЕРБ и на ДПС. Така базовата стратегическа манипулативна техника на двете „подкрепящи” формации е да изтъкват слабостта на ПП и на ДБ. Известно е каква е асиметрията между основата на конструкцията и подпорните стени. В този смисъл е доста наивна радостта от постигнатите успехи, демонстрирана от лидери като Кирил Петков и Христо Иванов. Те трябва да намерят удобно място, за да се промъкнат някъде между танца на опозициите, без да преминат в опозиция. Ситуацията не бива да се подценява, тъй като дансингът би могъл да се окаже подмолно хлъзгав.  

Резултатите на новото правителство подлежат на обективна оценка, която не зависи само от факторите на средата, а и от материала, който получаваме. Той може условно да се раздели на две части: едната включва  персоналните назначения, компромиси, отстъпки и сделки, а другата – конкретните управленски решения.

Не беше необходимо да чакаме седем месеца след 2 октомври 2022 г., за да чуем записите, направени от Радостин Василев. Вотът на 2 април 2023 г. регистрира ръст на „Възраждане”, а ПП и ДБ тръгнаха надолу. Сега повечето от директорите на ОДП (областна дирекция на полицията, б.р.) са сменени, но въпросът съвсем не е дали „ще правим местните избори с наше МВР”. Имиджът на Бойко Борисов може би не е изпран, но е достатъчно излъскан, след като прокуратурата прекрати делото „Барселонагейт”. Интерес представляват твърденията на Иван Гешев пред ПИК, според които той е бил отстранен от длъжност като главен прокурор заради „работата по много дела, включително и по „Барселонагейт”. Разбира се, тези твърдения не могат да се докажат, но те хвърлят нова сянка на съмнение върху характера на некоалиционните взаимоотношения. Има достатъчно публично известна информация за политическото влияние на Борисов върху работата на настоящия състав на ВСС. Голяма част от съдебните кадровици са силно дискредитирани. Не изглежда твърде дълъг спирачният път между бомбата под колата на Гешев и поредната „бомба” в ПИК. Битката за овладяване на регулаторите и на Националната банка придоби грозни измерения. Назначението на Андрей Гюров за подуправител на БНБ беше връх на цинизма. То е изцяло политическо, доколкото се извърши директен трансфер на председателя на парламентарната група на управляващата партия на една позиция, от която зависи стабилността на финансовата система на цялата държава. Освен това при предишната номинация на Гюров за управител се очерта проблемът с неговата професионална квалификация. (Той е придобил докторска степен по финанси в Австрия, без да има диплома за магистърска степен. От гледна точка на българското законодателство, настоящият подуправител на БНБ е бакалавър и не отговаря на минималните специфични изисквания за заемане на длъжността.) Фокусът върху едно или друго име задълбочава персоналистичната тенденция в политическия дебат. Така се отклонява вниманието от централната тема: например ние не мислим конституционната реформа сама по себе си, а я мислим като реформата на Христо Иванов, прокарана с гласовете на Борисов и на Пеевски. Големият порок на замислените институционални промени обаче е, че те се правят или intuitu personae, или ad hoc. Сега новосформираното парламентарно мнозинство е взело на прицел президента Румен Радев. Пример за институционална реформа intuitu personae е предложението да се ограничат правомощията на държавния глава при назначението на ръководствата на специалните служби. Конкретно действие ad hoc е инициираната конституционна промяна на процедурата за назначаване на служебно правителство. Тази промяна започва малко след края на една политическа криза, която е продължила две години. Тя е повлияна от появилите се дефекти на институционалния модел. Тоест тя не е замислена преди това, никой не се е сетил, че можем да стигнем дотук и трябва да се намери някакъв изход. И понеже Радев злоупотребява с власт чрез служебните си кабинети, трябва да ограничим правомощията му. Но ако утре „нашият човек” бъде избран за президент, пак ли ще променяме Конституцията? Законопроектите се пишат прибързано. Разбира се, дежурният отговор на подобен тип критики е, че не бива повече да чакаме страните, представляващи порочното статукво, да вадят нови аргументи в негова защита, прикрити под формата на задълбочени експертни анализи и на привличане на мнения от научните среди. Появяват се и гласове, че Конституцията не е свещена крава и подлежи на поправки. Това е така, но тя не е и крава, която трябва да бъде принесена в жертва от политиците, които намират обяснение на неспособността си да заемат своето достойно място в профанното пространство във вярата в поличбите на съдбата и в случайни знамения. Сгрешена е самата посока в подхода към чл. 99. Служебното правителство се назначава, когато НС не успее да избере редовно. А сега няма нито едно предложение, което да улесни процедурата по формиране на редовен кабинет и да ѝ придаде императивен характер. Причините са конюнктурни и отново са продукт на персонални и на политически предубеждения. Едно класическо решение за изход от кризата би било кабинетът да не се избира от парламента, а президентът да назначава с указ състава на МС, излъчен от първата политическа сила. Тук пречката е в тяснопартийните пристрастия, които изместват дългосрочното стратегическо мислене. Днес ГЕРБ е на първо място, но утре може и да не е. Последните години бяха достатъчно динамични и турбулентни. Този отделно взет пример отново показва как, моделирайки промяната ad hoc, политиците не успяват да се превърнат в модератори при разрешаването на кризи. А за реформаторите в частност може да се каже, че те отново се препъват в танца на опозициите.  

Атанас Ждребев е доктор по политология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работи в Института за исторически изследвания към Българската академия на науките. Автор е на монографията „Популизмът като фактор за дисфункция на политическите институции в България (2001 - 2018)” и на сборника с публицистични публикации „Разпадането на политическата система в България”.

Свързани статии