Театралното представление е това, което публиката вижда в относително завършен вид като текст, актьорска игра, сценография и звуково оформление, докато постановката е процесът по създаване на сценичната реалност. В долните редове ще разгледам един такъв процес, а именно „Наистина“ на италианската трупа DispensaBarzotti, чийто показ се състоя в Театрална работилница „Сфумато“.
Театралната компания гостува по-рано през 2018 г. на Малък сезон, по покана на ТР „Сфумато“. Участието им беше с визуалния спектакъл „Виктор“, вдъхновен от „Франкенщайн“ на Мери Шели[1]. Липсата на текст в представлението поставя акцент върху останалите елементи на театралния език като светлина, звук, сценография и актьорското тяло, които активно взаимодействаха без нито един от тях да вземе превес. Резултатът беше внимателно организиран спектакъл, което доведе и до номинация по време на фестивала.
Основателите на ТР „Сфумато“ – проф. Маргарита Младенова и проф. Иван Добчев, многократно са заявявали, че водещото в работата им е репетицията, търсенето, а не резултатът[2]. Този подход ги сродява с италианската трупа, която в поредица от ателиета и резидентски програми развива театралните си търсения[3].
Основата на театралния процес в случая е положена върху питането за магичното в реалността. Макар да липсва произнесено слово, представлението „Наистина“ е вдъхновено от текстове на Борхес, Калвино, Будзати. То започва с жест – завързване на обувките под звуците на детски гласове, които са някъде в далечината. Така публиката се подготвя да влезе в спомена, водена от носталгия по отминалото.
Движението на персонажа е винаги някъде между тъмното и светлото, миналото и настоящето, присъствието и отсъствието. Погледът към намиращото се там е този на детското любопитство с присъщата му чистота и невинност, които характеризират сценичното изпълнение. След нещо като спомен за игра сред листата, следва всекидневието, заринато в листи. И в двата случая движението е не само на намиращия се пред нас актьор (Франческо Наполи), но и невидимото, скрито движение на нечия сила (Роко Манфреди). Оставен сам, персонажът е неспособен да прехвърли нещо от реалността тук в имагинерното там, а движението в обратната посока му е неподвластно. Движението от-вън направлява персонажа, изправя стойката му, подава му работни листи и химикал, оправя косата му, но то взаимодейства и със света около видимия персонаж, като движи елементи на сценографията като есенни листа, нарове, ябълки, шкафче на чекмедже. В една от сцените виждаме действащата сила като актьор, който разиграва фокуси с появяване и изчезване на плодове. Дори актьорът да се представя пред нас, неговите движения остават скрити. Играта на привидности не само забавлява, но и подтиква към рефлексия за скритите сили и импулси, които ни движат в живеенето. Магията не е видяна като средство за преодоляване на екзистенциалното, а като същностна негова черта.
Посредством светлината се организира не само преходът между спомена и настоящето, но и присъщата за тях магичност. Тя не осветлява цялото пространство, а деликатно проявява скритото и откритото. Нейната функция не е само на помощно средство, но и на участваща в сценичната реалност – неподлежаща на контрола на персонажа или физическите закони. Тя сама свети и угасва.
Реалното и фантастичното са събрани в неделима цялост. В този контекст се е разпаднала естествената последователност на сюжетното време, което по-скоро чертае спираловидно движение между вътрешния свят на персонажа и този, който го заобикаля. Особено важен при паузите е ритъмът на музиката, който поддържа условната сценична реалност. Важно е да се отбележи, че използваните театрални похвати и тук, както при „Виктор“, не вземат главната роля. Дори да желаем да се фокусираме изцяло върху магическата роля на сценографията, изпълняваща функция отвъд тази на обектите с всекидневна роля, опитът ни би останал непълен, в случай че пропуснем останалите елементи. Доведени до крайна елегантност на изпълнението, те взаимно се допълват и подчертават вътрешната си символна структура.
Макар „Наистина“ да не е завършено театрално представление, сме свидетели на изключително конкретни творчески език и търсения. След показа публиката имаше възможност да отправи своите питания към екипа. Според думите на Иван Добчев тази среща е „нещо, което да те увлече в тайна – да поканиш публиката в процес, да види черновата, да види как творецът твори, как театърът се създава“. За Театралната работилница форматът на ателието е водещ като метод да се обозре невидимото отвъд видимото, да се открият законите, които го движат. Гостуването на DispensaBarzotti подчертава този принцип и може да послужи като пример за възможните отваряния на границите на родната ни театрална сцена.
[1] Янакиева, М. „Малък сезон 2018 – Инкубатор за алтернативно изкуство“
[2] Вандова, М., Вандов. Н. „Театрална работилница СФУМАТО 1989-2009“. Театрална работилница „Сфумато“, 2009, с.12.
[3] http://sfumato.info/news/очаквайте-премиера-на/6925
Христо Калоянов е роден през 1996 г. Завършил е Френската езикова гимназия във Варна. Студент в специалност „Културология“ в Софийския университет. Интересът му е насочен към алтернативните сценични пространства и технологизирането на театъра.
