„Моят Марчело“, Франция/Италия, реж. Кристоф Оноре, с участието на Киара Мастрояни, Катрин Деньов, Фабрис Лукини
В извънконкурсната програма на 32-ото издание на МФФ „Любовта е лудост“ във Варна публиката за първи път видя филма на Кристоф Оноре „Моят Марчело“, който бе сред претендентите тази година за Златната палма в Кан. Кристоф Оноре обича да си играе с мащабите – поставя оперни произведения, работи на театралната сцена, но киното остава запазена територия за страстта му да съчетава интимното с мюзикъла, преобразявайки ги в нова реалност на ръба на експеримента. В „Моят Марчело“ той работи с дъщерята на Марчело Мастрояни и Катрин Деньов за седми път. Приятели са от 18 години и Киара дължи най-престижните си кинонагради на възможността да изгражда заедно с Оноре образи на жени, които пътуват към себе си, осъзнавайки, че силата им е именно в крехкостта, в съмнението и преодоляването на кризите на идентичността.
На 52 години Киара Мастрояни показва изключителен темперамент и органичност, превъплъщавайки се в своя баща. Сюжетът на филма ни въвежда в света на реални случки и герои, тук всеки играе себе си, но по-интересното е, че историите са на ръба между реалност и фантазия. Актрисата Киара Мастрояни участва в кастинг на режисьорката Никол Гарсия и си партнира с френския актьор Фабрис Лукини. Неудовлетворена от забележката на режисьорката, че е вкарала повече емоции и драматичност в стилистиката на Деньов, вместо лекотата на Марчело, Киара решава да бъде Марчело.
Катрин посреща с удивление преображението на Киара, скрила косите си в перука и бомбе, преоблечена в черен костюм, тя наподобява Марчело от славните времена на „Осем и половина“. Актьорът Мелвил Пупо, чиято биография се свързва с фамилия Мастрояни заради старо семейно приятелство, остро критикува Киара, а Фабрис Лукини приема новата ѝ същност с любопитството на дете, което винаги е изпитвало възхита от чудовищния талант на Марчело.
Призраците от миналото, а в случая призракът на бащата са тема, присъстваща в пиесата на Оноре Ciel de Nantes („Небето на Нант“), в която играе Киара. Тя помага на Оноре при разработването на сценария на „Моят Марчело“ – подобно на нея Оноре загубва баща си рано. В пиесата, както и във филма, героите се опитват да пресътворят себе си, защото загубата на близък човек винаги ни въвлича в темата за смисъла на живота. По време на репетиции Кристоф подтиква Киара и Катрин да възстановят и разиграят различни ситуации от миналото, когато Марчело е бил до тях. Така се получават прекрасните епизоди в стария апартамент на Катрин Деньов, историите за любовта на Марчело към кучетата – присъствието на кучета актьори във филма е знаково за перипетиите на новия Марчело. „Моят Марчело“ не е биографичен филм, а красиво заснета фентъзи приказка за избора да намерим себе си, в която Киара е енигматичен хибрид между момче и мъж, чийто италиански с френски акцент внася нотка на забава в драматичността на персонажа.
Киара като Марчело обсебва екрана, чрез играта ѝ откриваме дързостта, с която се разбиват клишетата за Марчело Мастрояни. Всеки кадър от „Моят Марчело“ е знаков, защото чрез Киара зрителят преживява и надгражда емоциите си от филмите с участието на баща ѝ. Така се усеща красотата на старите черно-бели филми, чиито безспорни качества са трудно постижими в наши дни. Съвременното кино все по-често ни предлага образи, в които интимността, наличието на сантименталност не се вписват в идеята за печеливша индустрия. Ето защо филми като „Моят Марчело“ изискват друга форма на възприятие – на любов към историите, разказани с нежност, с отношение към човешките слабости, грешки и съмнения.
Някои европейски критици определиха авантюрата на Киара във филма като безсмислена драг инсинуация с блудкав сюжет, изпълнен с носталгия по миналото и невротичен бунт на децата, които не са в състояние да достигнат таланта на своите родители. Може би критиката има основание в определени аспекти, но е добре да се види „Моят Марчело“, за да се осъзнае: изпитанието да си в обувките на някой друг си заслужава всяка екранна минута заради шанса да отключиш сетивата си, без да се цензурираш, и да разкажеш своята история, премълчавана с години.
В „Бели нощи“ (1957) на Лукино Висконти животът е безкрайно очакване на невъзможната любов – една жена стои до мост и вярва, че обещаната среща ще се състои – всеки ден тя е там. В „Моят Марчело“ мостът вече не е преграда за очакванията, мостът е преход към различното живеене, към желанието да се отиде отвъд познатото.
„Моят Марчело“ е сюрреалистично пътуване отвъд конвенциите, поетично зрелище, изследващо идеята за деликатната същност на артиста.
