Пътеписът от Хенри Дейвид Торо излиза за първи път на български 160 години след публикуването си  

Да бродиш сред дивата природа, е като да общуваш с Бог. Величието на сътворението поразява и възхищава. Това внушава американският писател и философ Хенри Дейвид Торо в своята книга „Мейнските гори“, която излиза за първи път на български 160 години след публикуването си през 1864 г. Трите автобиографични пътеписа в изданието, посветени на красивите гори на Мейн, завладяват читателя по много начини – с красивия си литературен език, с покоя и най-вече с възторга и благоговението на автора пред природата. А пламенният му протест срещу нейното опустошаване превръща „Мейнските гори“ в особено важен текст в наши дни.

„В гъстите елови и смърчо­ви гори няма къде дори димът от огъня да се провре. Елите и смърчовете са вечната нощ тук и всяко повалено дърво е просто перо, отскубнато от крилото на нощния гарван.“ Това описание е част от вълнуващото пътешествие – географско и литературно – из красивите гори на Мейн, на което ни повежда Торо. В този свой труд той не изневерява на блестящия си литературен изказ. Впечатлява и с вещината си на ботаник, орнитолог, зоолог и ихтиолог, описвайки различни дървесни видове, растения, птици, животни, риби.

Торо обикаля три пъти горите на Мейн, преди да завърши книгата си: през 1846, 1853 и 1857 г. Оттук са и трите ѝ части – „Катадин“, „Чезънкук“ и „Алегаш и Източният ръкав“, както и известните различия в тях – предвид сравнително големите интервали между пътешествията. Тази дълго писана книга отразява екоцентричното мислене на Торо, но и далеч по-важно – тя представя концепцията му за дивото като досег с първоестеството, със самото сътворено от природата и Бог. В своя послеслов преводачката Албена Бакрачева пояснява: „Тази абсолютно дива природа „оголва“ до крайност (сякаш го откроява върху гола ска­ла) големия въпрос „Кои сме ние? Какво сме ние?“ – смразяващо питане, когато се нами­раш в „контакт“/допир с голата „материя“ на връх Катадин“.

„Мейнските гори“ е третата книга на американския класик, която „Кръг“ издава след „Дивите ябълки“ и „Кейп Код“. Тя допълва творчеството на Торо у нас и обогатява представата ни за живота и личността му. Публи­кувани посмъртно съответно през 1864 и 1865 г., „Мейнските гори“ и „Кейп Код“ отразяват следуолдънския житей­ски и интелектуален опит на Торо. Ако неговият magnum opus „Уолдън, или живот в гората“ е духовната му автобиография, а „Кейп Код“ – неговият „океански“ наратив, то „Мейнските гори“ заслужава определението „горски“ наратив на Торо.

„Мейнските гори“,Хенри Дейвид Торо, превод и послеслов Албена Бакрачева, корица Кирил Златков, издателство „Кръг“, 2024 г.

Катàдин

На 31 август 1846 г. поех от Конкорд, Масачузетс, към Бангор и горите на Мейн, първом с влака, после с парахода, за да при­дружа мой роднина, зает в търговията с дървен материал, до един яз на Западния ръкав на Пенобскот, където мислеше да купува парцел. Предложих от това място, ко­ето се намира на стотина мили по реката над Бангор, на трийсет мили встрани от хултънския войнишки път и на пет мили от най-крайната дървена колиба, да напра­вим преход до Катàдин, втората най-висока планина в Нова Англия, на трийсетина мили оттук, както и до някои от езерата покрай Пенобскот – било само ние, било с каквато се случи компания. Не е обичайно да попаднеш на бивак толкова навътре в гората по това време на годината, когато дърводобивът е преустановен, но по щастливо стечение на обстоятелствата можах да се възползвам от помощта на група работници, наети да възстановяват щетите от голямото на­воднение тук през пролетта. До планината може да се стигне по-лесно и по-пряко на кон или пеша откъм североизточната страна, през Арустук и по течението на Уàсатакуак; само че така човек не вижда почти нищо от дивата природа и съвсем нищо от великата река и езерата наоколо, камо ли да разбере що е бато[1] и лодкарски живот. Извадих къс­мет и с годишното време, доколкото през лятото гъмжи от комари и всевъзможни мушици – или, както им казват индианци­те, „невидимки“, – които правят ходенето из горите почти невъзможно; сега обаче на­ближаваше краят на тяхното господство.

Катадин, което на индиански означава „най-високата земя“, за пръв път е изкачен от бял човек през 1804 г. После са го изкач­вали професор Дж. У. Бейли[2] от Уест Пойнт през 1836 г., д-р Чарлс Т. Джаксън[3], геологът, през 1837 г. и двама млади люде от Бостън през 1845. Всички те са оставили сведения за своите експедиции. Откак аз бях там, още двама-трима предприеха това пътешест­вие и разказаха своите истории. Освен посо­чените обаче на пръсти се броят тези, та дори и сред дърварите и ловците, които са изкачвали планината, и ще мине още много време, преди потокът на туристическата мода да се обърне насам. Планинската площ на щата Мейн почва от Белите планини и се простира на сто и шейсет мили на северо­изток до устието на река Арустук, а на широчина е около шейсет мили. Дивата ѝ част, където почти не е стъпвал човешки крак, е далеч по-обширната. Така че само няколко часа път нататък отвежда любознателния до вековни гори, според всички сведения на­вярно по-интересни от онези, които би ви­дял, ако пропътува хиляда мили на запад.

Сутринта на следващия ден, вторник, първи септември, с един приятел поехме с талига „нагоре“ по реката, като очаква­хме идната вечер при Матауамкийг да ни застигнат още двама бангорци, които бяха решили да се включат в планинския преход. И двамата носехме раници, пълни с дрехи и други необходими неща, а другарят ми беше взел и пушка.

На десетина мили от Бангор прекосихме градовете Стилуотър и Олдтаун, построени край водопадите на Пенобскот; тия водопади предоставят основната тяга, по­средством която мейнските гори се превръ­щат в дървен материал. Дъскорезниците се издигат досами реката; в тях кипи неспирна дейност през цялата година; така зеленото някога дърво, отдавна станало бяло – не бих казал като мокър сняг, а бяло като мокър ствол, – става чисто и просто дървен мате­риал. Мистър Дърворезач се разпорежда кое да отиде за едноинчови или двуинчови дъски, кое за триинчови талпи и тъй решава съдба­та на безчетни повалени гори. През това гру­бо стоманено решето неспирно биват про­карвани островръхите мейнски гори – чак от Катадин, Чезънкук и устието на Сейнт Джон, – за да излязат във вид на дъски, греди, талпи, летви, които могат да се товарят и още, и още да се режат, додето стигнат раз­мера, угоден на хората. Представете си само как е изглеждал белият бор на брега на Чезън­кук, как клоните му са шумолели под напора на ветрове от четирите посоки и всяка една игличка е потрепвала на слънцето, и как изглежда той сега – продаден примерно на Но­воанглийската кибритена компания! Проче­тох, че през 1837 г. е имало двеста и петдесет дъскорезници по Пенобскот и притоците над Бангор, повечето съсредоточени в този именно периметър, които произвеждали двеста милиона кубика дървен материал го­дишно. Към това трябва да се добавят и тру­пите, пристигащи по Кенебек, Андрюскòгин, Сако, Пасамакуоди и други още реки. Нищо чудно, че постоянно чуваме за кораби, при­клещвани далеч от брега за седмица и повече от плаващи откъм мейнските гори трупи. Като че мисията на хората тук – подобно на безчетни усърдни демони – е колкото се може по-бързо да изкарат гората вън от все­ки затънтен бобров яз и планински рид.

В Олдтаун се отбихме в една лодкарска ра­ботилница. Това тук, край река Пенобскот, е процъфтяващ занаят. Разгледахме част от лодките. Батото представлява лек и добре оформен плавателен съд, пригоден да преминава през каменисти речни бързеи, а също и да бъде пренасян през дълги разстоя­ния на рамо, дълго е от двайсет до трийсет фута и е само четири – четири и половина фута широко, остро е в двата края като кану, но дъното в предната част е по-ши­роко, до седем-осем фута, така че възможно най-гладко да се плъзга по водата над камъ­ните. Това са много леки лодки, само с по две странични дъски, най-често скрепени с ня­колко леки колена от клен или друго твърдо дърво, а отвътре са целите от най-фин бял бор, голяма част от който отива на вятъра поради специфичната им форма, тъй като дъното се прави съвсем плоско, не само на­пречно, но и надлъжно. Случва се понякога поради прекомерна употреба някое бато да се „поизкоруби“ и тогава лодкарят го обръ­ща наопаки и налага тежести от двата края, за да го изправи. Казаха ни, че лодките из­карвали до две години, често и едно плаване по камъните им стигало, а цената им била между четиринайсет и шестнайсет долара.

Имаше нещо свежо и неистово музикално за моя слух в самото название на това кану на бледоликите, нещо, което ми напомняше за Шарлевоа[4] и канадските вояжори[5]. Батото е съчетание между кану и лодка – лодката на търговците на кожи.

С ферибота минахме покрай Индианския остров. Като вече го загърбвахме, забелязах един нисък, опърпан индианец, приличен на перачка – те често имат отчаяното изражение на момиче, което плаче за разлятото мляко, – тъкмо пристигнал „от високото“ на реката, да изтегля кануто си близо до една бакалница в Олдтаун и грабнал вързоп кожи в едната ръка и празна или полупразна бъчонка в другата, да забързва по брега. Кар­тината бе достойна за корица на История­та на индианците, сиреч историята на тях­ното изтребление. До 1837 г. бяха останали триста шейсет и двама души от племето пенобскот. Островът изглеждаше вече съв­сем запустял, макар да забелязах и няколко нови къщи сред многото порутени, като че племето все още имаше намерения за живот; но като цяло постройките имаха съв­сем опърпан, занемарен и безрадостен вид, само бараки и сайванти, не домове, дори не индиански домове, а наместо домове, под­слон от немай-къде, защото индианският живот е domi aut militiae, у дома или на война, или вече по-скоро venatus, сиреч на лов, предимно на лов. Единствената по-спретна­та постройка бе църквата, само че не бяха я правили абенаки[6], а римокатолици. За кана­дци те може да стават, но не и за индианци. А някога са били могъщо племе. Сега са се захванали с политика. Помислих си, че гледка­та на вигвами, паууау танци и измъчван на кол пленник би вдъхвала повече уважение.

Слязохме в Милфорд и оттам поехме с та­лига по източния бряг на Пенобскот, като почти през цялото време виждахме реката и островите в нея, всичките населени от индианци чак до Никатау, при устието на Източния ръкав. Тия острови са целите об­расли с гори и казват, че почвата там била далеч по-добра от тази по бреговете. Река­та се стелеше плитка и камениста, насича­на от бързеи, вълниста и искряща на слънце­то. Спряхме за малко, за да погледаме един ястреб рибар, който се спусна от голяма височина право като стрела, но уви, изпусна плячката. Движехме се по хултънския път, по който някога военни части марширува­ли към Марс Хил[7], който, както стана ясно, съвсем не е Марсово поле. Това е основният и едва ли не единствен път по тези места, толкова прав и добре поддържан, колкото и всеки друг. Навсякъде личаха следи от голя­мото наводнение – тук килната къща, там друга, намираща се не на мястото си, а къде­то са я намерили в деня след наводнението, трета пък дотолкова прогизнала, че сякаш още се нуждаеше от проветряване и сушене, по целия път пръснати изпотрошени греди, някои от които явно части от мостове. Прекосихме Сънкийз – навяващо лято[8] инди­анско название, – Оламън, Пасадънкег и дру­ги някои притоци, които на картата сто­ят далеч по-впечатляващо, отколкото тук по пътя. В Пасадънкег не открихме нищо друго освен подсказваното от самото му название[9] – разпалени до мозъка на костите си политикани, бели имам предвид, нетър­пеливи да узнаят кой е по-вероятният по­бедител в изборите; хора, които говореха забързано, със сподавен глас и някаква престорена искреност, на която нямаше как да се устои, едва смогващи да се представят, по един от всяка страна на талигата, силе­щи се да кажат много с малко думи, понеже виждат как припряно удряш камшика, и ви­наги смогващи да кажат малко с много думи. Местни активисти, които, изглежда, вечно организират събрания – и за победи, и за за­губи; все едно кого избрали, кого неизбрали. Един такъв, напълно непознат, изскочи от сумрака и направо подплаши коня с разпале­ните си изявления, които ставаха толкова по-тържествено позитивни, колкото по-малко причини за позитивност имаше. Тъй че Пасадънкег не изглеждаше като на карта­та. По залез-слънце отбихме от крайречния път за по-кратко и спряхме да пренощуваме в Енфийлд. И това място, както повечето именувани места по пътя, беше откроено с име, което – посред безименната и неусвоена пустош – беше равносилно на оразличава­не без различаване, ако питате мене. Все пак тук, край най-старата заселническа къща в района, се натъкнахме на чудесна овощна градина от здрави и вече в зряла възраст ябълкови дървета, целите отрупани в плод, само че див и по-скоро неизползваем, защото явно не се полагаха никакви грижи. И така е по цялото протежение на реката. Би било добра идея, а също и жест към тукашните заселници, ако напролет някое момче от Масачузетс дойде тук с пълна кола присадки и нужните пособия.

[1] Лека, плоскодънна речна лодка.
[2] Джейкъб Уитман Бейли (1811–1857) – американски естество­изпитател, пионер в микроскопските изследвания.
[3] Чарлс Томас Джаксън (1805–1880) – американски лекар и учен геолог.
[4] Пиер Франсоа Ксавие дьо Шарлевоа (1682–1761) – френски йе­зуит, пътешественик и историк, често смятан за първия историк на Нова Франция (1534–1763); неговото име носи провинция в Квебек.
[5] Френскоезични канадски търговци на кожи през XVIII и XIX в.
[6] Или уабанаки – индианско племе, населявало североизточ­ните територии на Канада и САЩ. Торо говори за онези от тях, които са приели римокатолицизма.
[7] Планина в Мейн. Наречена е на името на атинския Ареопаг (Хълмът на Арес, бога на войната, в римската митология Марс) от британски военен свещеник през 1790 г.; според пре­данието именно на Ареопага апостол Павел представил на атиняните християнството.
[8] Торо прави алюзия със „слънце“ на английски.
[9] Индианска дума, означаваща „бързей над каменисто дъно“.