Съвместната изложба на Радослав Нинов и Уил Нарби е подредена в галерия „Ракурси“ в София до 20 юли 2017 г.
Уил Нарби и Радослав Нинов се познават от времето на следването си в университета Голдсмитс в Лондон, където едно от любимите им занимания били срещите, които организирали, за да водят дискусии за живописта. Участвали са заедно в групови изложби и преди, но това е първата, в която са само двамата.
В София не са чести такива „приятелски“, не просто съвместни изложби. Приятелски, защото възникват от споделянето и циркулацията на мисли, а не защото куратор или някой друг е решил, че има специална взаимовръзка между работата на двамата. Това, което на пръв поглед ги обединява като художници, е, че и двамата действат смело, уверено и целенасочено. Но как се разбира, че това, което правят, не са просто опити? Как се познава, че не става дума за опипване на почвата на живописта на сляпо?
И двамата правят онази живопис, която те кара да мислиш за пърформанс. Тя не прикрива жестове и движения на тялото. Абстрактна е, но в никакъв случай не е автоматична, дори напротив – флиртува с фигуративното. Тази живопис демонстрира предварително взетото решение да стане точно по този начин – има идея и план за действие, но няма сценарий. При Уил Нарби простите изразни средства и простите материали не се изчерпват само с липсата на грунд и нелогичната връзка между маркер или тиксо направо върху платно за „истинска“ живопис. И в триизмерните му работи логиката е близка – почти абстрактни композиции, пробиви, прорези или деформации, несъвместими обекти и живописни фрагменти – без значение дали ще отговарят на схващането за култивирана скулптура. Евтините елементи като например колажираните пластмасови панделки не просто струват малко, те са „евтини“ в естетически и в декоративен смисъл. Но въпреки това се вижда ясно, че работите са култивирани. Най-вече заради ясно видимото под повърхността умение, подобно на умението да се облечеш елегантно с малко пари. Както и от логичната последователност във формата при всяка следваща работа.
При Радослав Нинов също става дума за добре овладяна живописна техника, но за него това не означава, че платното и боята трябва да бъдат възвеличавани. Може би това е една от причините от известно време живописта му да започва да придобива триизмерна форма. Освен това – не толкова отскоро – неговите работи, които се колебаят между чистата абстракция и намеците за фигуративност, играят и с текста. Заглавията му доскоро само загатваха поетична форма. Сега са по-категорично написани и изглежда, че може по-нататък да се развият в цели абзаци. Не се знае със сигурност, но в тях вече се чете началото на някаква история и имат формата на обръщение: „Сега, докъдето бях стигнал, скъпа… говорех ти за ония вкаменени камъни – милиони, милиони години преди Христофор Колумб да открие земята – та се блъснах в един, на кораба Луизиана към вкъщи“.
Минали са по-малко от две години, откакто той и жена му идват от Лондон, но за това време Нинов получава две награди, прави две самостоятелни изложби и освен настоящата, е организирал и една съвместна изложба на цялата си приятелска група от университета Голдсмитс[1].
Именно подобни съвместни изложби имат отношение към споделянето и обмяната на мисли, както е било в техните студентски дискусии. Да, живописването е вид диалог, както пише в текста към изложбата. Защото циркулиращата информация, директно или не, рефлектира в произведенията. Както рефлектират прочетените текстове, изгледаните филми и чутата музика. Само че разликата при разговорите е в това, че усвоеното не просто постъпва и засяда в съзнанието, а трябва да бъде наново преработено и артикулирано, за да може да стигне до другия. И усилието, което се изисква за това, изглежда отключва художествен потенциал.
[1] „Нагоре от реката“, Уилям Нарби, Радослав Нинов, Гайни Нурсапина, Емили Пейръ Смит, Ейми Стийл и Лиъм Хюз, Центърът за съвременно изкуство „Баня „Старинна“, Пловдив, 2017 г.