0
830

Мексико и краят на света

azahariev

Мексико е центърът на света. Или най-малкото така стоят нещата с онова Мексико, което е точка в населявания от нас, днешните, свят–вселена. Доказателствата за това (които не са от географски или космологичен порядък, както сами разбирате) са всеобщо достъпни – те са разпръснати и в интернет, и в пресата. Намират се и в умовете, и в битовете. Има ги както в образите, така и в електроните – субстанции на образите. Очакването на 21.12.2012 г. изстреля без аналог (сигурно защото епохата на аналоговите сигнали е вече безвъзвратно изживяна) имиджа на мексиканската държава и мексиканската демокрация нагоре, поставяйки ги с това на ново, и то несравнимо по-високо, ниво. Нещо като ластиците по панаирите в прахоляка на Гуадалахара, изтеглящи уплашените и викащи от прилив на щастие и възбуда хора към висините, преди да ги дръпнат силно надолу и да ги приземят. По подобен начин и предсказанията на маите екстраполираха колективните страхове–надежди на човечеството далеч отвъд границите на неговата стратосфера. За да ги строполят после (не се гневете на кощунствената транзитивна употреба на глагола, моля. Веднъж вкарани от нашите езикови водачи в езиковото ни право да случваме неща и събития, то значи можем и да ги струполясваме) в същата тази прах на Гуадалахара.

Вчерашният информационен пасат донесе и слуха, че приливът на туристи към бреговете на Канкун и страната (щата) на маите през следващите няколко седмици ще бъде рекорден. Стотици, стотици хиляди ще тръгнат към Юкатан, пришпорени от неутолимата жажда да преживеят и съпреживеят края на своето нещастно съществуване. Защо нещастно? Защото е било непълноценно, не става дума за абсолютен край, а за завършека на тази и началото на нова ера, която ще бъде век на… каквото си поискаме. Еонът на свободата и на абсолютното съзнание. Ето това, собствено, ще му е епохалното на предусетения и дълго предвкусван нов космически цикъл. Така че, не трябва да ни е страх от нищо, не бива да се отчайваме, а да чаем. „Не очаквам. Не очаквам – чака ме светът“, казваше Вапцаров.

Икономистите светкавично и своевременно пресметнаха, че поклонническото масово пътуване към Чичен Ица, където продънването на стария свят ще се усети най-силно, ще влее свежа кръв във вените на увехналия междувременно туризъм в региона, отглеждан иначе във вечнозелените бананови земи край Мексиканския залив, а оттам и в националния бюджет на Мексико. Шегувайки се – с лекотата, позволена само на спокойните за бъдещето на семейството си хора, президентът на Мексиканските щати побърза да успокои света с думите: „Не бойте се, единственото, което ще свърши на 21.12.2012 г., е моят мандат.“  Има тъга в тези думи, наистина, но тъга светла и карибска.

Казвам всички тези несъществени неща, а си мисля същевременно за онова, което ме развълнува истински през последните дни. Така се получи, че зачетох и прочетох „Силата и славата“ от Греъм Грийн точно по времето на всичките тези усилени самоподготовки и рейки-практики на човечеството за изпращането на вехтото му битие. И романът на Грийн разказва за Мексико. За едно историческо и конкретно Мексико – на  революцията от трийсетте години на ХХ в. и нейния радикализъм. В това ново Мексико няма място за миналото и за неговите котви и най-вече за Църквата,  храмовете са затворени и обърнати в казарми. Извършването на богослужение е деяние, преследвано безмилостно от властите. Извършителите на този род престъпления – свещениците, са изправени пред избора или да станат като другите, или да бъдат разстреляни.

Греъм Грийн ни потапя в мочурливата, влажна и жарка действителност на мексиканския югоизток, тресавище, в което са затънали и разбитите останки на местното духовенство. Изправени пред лицето на смъртта, те се свличат от достойнството си в лепкавата тиня на бавната тропическа река, която влачи гниещия живот към устието си, за да го предаде на морето. И ако падре Хосе чака срещата си с Твореца свит, сгърчен в ложето на жена си, докато в мрака летящите хлебарки прекършват шумно крилцата си в стъклата на лампите, то свещеникът от Консепсион бяга. Бяга от преследващите го полицаи из лабиринта от гори, блата и лишени от евхаристия села. В едно от тях са жената и дъщеричката му. Да, неговите!

Новото, освободено от Църквата и предразсъдъците, Мексико е страна, в която не се пие. Затова свещеникът – беглец ужасно трудно си намира бренди. А то му трябва, трябва му много. Но още по трудно за набавяне в света, обитаван от свещеника, е виното. Защото виното не е като другия алкохол, то е по-опасно. То се пресъществява.

В „Силата и славата“ Греъм Грийн е заснел деградацията и сриването на стария свят под натиска на една нова епоха. Естествено, това съвсем не е всичкото. Но това е, което ни подсеща за нашето настояще и за неговите очаквания. Чакат ни няколко седмици, през които ефирът ще жужи от приказки за предсказанието на маите и за времето, което ще се роди на 21 декември 2012 г. Сигурно ще видим множество кадри от зеления и влажен югоизток на Мексико. Ще чуем пророчества и интерпретации на пророчества, както и интерпретации на интерпретациите. Всичко това ще увеличи шума (някои ще кажат ентропията). Мен лично не това ме притеснява, защото ще отмине бързо. Страх ме е от нещо друго – от перспективата бъдещето ни да заприлича на просмукания от миризмата на гниеща материя щат от романа на Греъм Грийн „Силата и славата“. Защото това е страна, над която кръжат лешояди.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияКратка история на соцреализма
Следваща статияКръстът и Кремъл