Книгата е увод в проблематиката на интеркултурните взаимодействия. Целта й е да очертае профила на тази проблематика, чието значение все повече нараства в нашата епоха. Прочетете откъс от изследването.

Съвременният човек все по-отчетливо и драматично се освобождава от своята локална перспектива към света. А оттук и от лесното разграничение между това, което приема за свое, и онова, на което приписва чуждост. Книгата разисква меланжирането на културите, една уместна метафора за ставащото, когато различни култури се вплитат, свързват, усукват една в друга, влизайки в интензивни взаимодействия помежду си. И поставят човека пред императива да намира своето в чуждото и чуждото в своето.

Книгата е увод в проблематиката на интеркултурните взаимодействия. Целта й е да очертае профила на тази проблематика, чието значение нараства. Проучването е осъществено на теоретично, историческо и персонологично ниво – като философски анализ на теоретични проблеми. Първата част се гради от разбирането, че културата е многоединство – общочовешка по същността си, тя съществува като мрежа от локални реалности, които в хода на взаимодействията се сродяват и/или чуждеят помежду си. Във втората част се разглеждат т.нар. културни смесители, тоест исторически устойчивите „уредби” за взаимопроникване на културите: религиите; метисизацията – най-драматичният, но и най-плодоносещ културен синтез, при който между своето и чуждото има не поглъщане, а взаимно вграждане; акултурационните процеси, представляващи културната промяна, предизвикана от проникването на елементи от една култура в сферата на действие на друга култура;  пътешествията, които в по-далечни времена са били онзи транскултурен механизъм, без който е било немислимо нито взаимното опознаване на културите, нито самовглеждането им в своята особеност.

В увода авторът пише: „ Ако метафорично назовем интеркултурните  взаимодействия и техните резултати меланжиране на културите, трябва да кажем, че този процес, който е толкова явен, мощен и характерологичен за нашата епоха, всъщност е обозрим както назад, до дъното на историческото време, така и във всяко географско пространство. Но измеренията и далечината на последствията от тези взаимодействия и сблъсъци не са едномащабни в различните отрязъци на културната история. Културните контакти, които в миналото са носели епизодичен и съседски характер, в модерния свят получават универсален обхват и се превръщат в задължително условие за жизнеността на народите. В рамките на нашето съвремие културните взаимодействия добиват такива мащаби и форми на осъществяване, които по небивал начин правят тяхното присъствие насъщно и всекидневие за всички и за всеки.

Хосе Ортега-и-Гасет, философът с голям усет за културните промени, обръща внимание, далеч преди да се появи сегашното вторачване в глобализацията, че в съвременния свят всеки човек като че ли участва във всяка точка на земното кълбо. Той нарича този феномен „световен трафик”, „световно пътуване”…

Какъв е ресурсът на човека да разбира друга култура освен собствената? Този въпрос се разисква от Хорхе Луис Борхес, при когото интеркултурният меланж е и тема, и върхово творческо постижение. Писателят е посветил един от онези свои уникални разкази-разследвания-изследвания на затрудненията и бариерите пред погледа към „чуждото”. Действието на „Търсенето на Авероес” се разгръща в Ал-Андалус, емблематичната арабоислямска култура, осъществила се на територията на средновековна Испания… Прочитът на разказа подсказва, че писателят е оставил и една по-ведра поука: да опознаеш другото, означава да приемеш, че има нещо различно от твоето и като уважиш различното в него, да му потърсиш подходящия за него език.”

Лазар Копринаров е учен и дипломат, бил е посланик във Венецуела от 2001 до 2006. Завършил е философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, а след това Московския държавен университет.  Темата на дисертационния му труд е „Културата срещу крушението. Идеите на Ортега-и-Гасет за културата”. Днес ръководи катедрата по „Философски и политически науки” при Философския факултет на Югозападния университет.

„Меланжиране на културите”, Лазар Копринаров, изд. „Изток-Запад”, 2013г., 10 лв.

Карпентиер: по пътищата на земното царство

Епиграфът като литературна техника е нещо обичайно за творчеството на Алехо Карпентиер. Историческата повест „Царството тук на земята”, първото значимо литературно произведение на Карпентиер, започва с мото от „Странстванията на Персилен и Сихизмунда” на Сервантес. Отделните части на романа „Загубените следи” са въведени с текстове от Библията и от легендарните истории на индианците, както и от Шели и Кеведо. Кубинският писател използва епиграфа като начин да „сгъсти” литературната идея на творбата или да „отвори” пред читателя определен, предварително замислен интелектуален хоризонт. Въвеждащият цитат у Карпентиер е мисловно рамкиране на произведението, но и въвеждане на творбата в определен асоциативен кръг. А. Маркес Родригес определя ролята на епиграфите в наративната техника на Карпентиер като „ефикасен метод за „о-средяване”, за вписване на произведението или неговата част в нова среда[1].

Епиграфът на „Пролетно тайнство”, големият роман на Карпентиер, който той дописва в последните години на живота си, е извлечен от „Алиса в страната на чудесата”, взет е от диалога между Алиса и Котака:

„Би ли ми казал кой път да взема от тука?

Зависи накъде отиваш – отвърна Котака.

Все едно накъде… каза Алиса.

О, сигурно ще стигнеш – реши Котака, но трябва вървиш доста дълго…”[2]

„Пролетно тайнство” е творба за трудностите на творчеството, за спасението на изкуството от разяждащия го интелектуализъм, за невъзможността на художника да избяга от историята. Това е роман, чието действие се пренася от полесраженията под испанско небе в клубовете на кубистите в Париж, от Хавана с нейните балетни зали и социални баталии в политическия пейзаж на космополитния Ню Йорк. Романният свят е намерил в епиграфа за пътя своята достойна формула – архитектът Енрике и балерината Вера, кубинецът Енрике и рускинята Вера, които са героите на повествованието, следват един безкраен път, който ги подлага на всевъзможни изкушения и трудни изпитания, път, който натрупва в тях и художествен опит, който ще накара Вера да произнесе основополагащата за Карпентиер идея – че „кладенецът на красотата е един за целия свят”, че виталността на културата зависи от способностите й да съединява архаичното и съвременното,  да синтезира разнородни традиции, да сближава далечни светове.

Епиграфът за пътя, който въвежда „Пролетно тайнство”, има обаче и по-широка представителност. Би могло да се каже, че с него Карпентиер разголва душата на целия си литературен и житейски свят. Пътят е лайтмотив и в творчеството, и в биографията на Алехо Карпентиер. Както животът му, така и неговото творчество са структурирани от хронотопа на пътя. Карпентиер е роден в Куба. Но както пишат биографите му, той е „първият кубинец в рода си”. Баща му е французин, а майката – рускиня. Техните житейски пътища са се пресекли в Швейцария, а семейният роман ги е отвел в Латинска Америка. Карпентиер също отрано започва да сменя местожителството си – живее в Куба, но повече от половината на живота му минава във Франция и Венецуела. Той пише репортажи от Испанската гражданска война, но пътешества и из латиноамериканската селва. Работи в Хавана или Каракас, но не пропуска нито едно голямо интелектуална събитие в Европа. Той е „световен човек” – силно привързан към Латинска Америка, Карпентиер в същото време е и жител на планетата.

Пътищата се пресичат у Карпентиер не само в буквален, но и в преносен смисъл. Учил архитектура като баща си, получил солидно музикално образование, отрано с доказан литературен талант, Карпентиер е кореспондент още от юношеска възраст на множество списания и вестници в различни страни, по-късно влиза в кръга на сюрреалистите, издава списание за литературен обмен между Европа и Америка, приятел е на Андре Бретон и Артур Онегер, общува в Испания с Лорка, среща се в Бразилия със Стравински. Всичко това обяснява защо наричат Карпентиер „човек-мост между различните култури”.

Но не само Карпентиер е по пътищата. И героите на прозата му също са в постоянно движение, сюжетните събития се натрупват и свързват по друмища и пристанища, в диалозите се сплитат имена и реалии от далечни страни. Героят от романа „Загубените следи”, композитор, който се чувства творчески погубен от автоматизма на делника в големия град, от засухата на интелектуализма, предприема пътешествие срещу течението на Ориноко. Пътешествието му се превръща в пътуване към миналото. Колкото по-навътре навлиза в джунглата, толкова по-назад се оказва в културното време. Пътят се оказва време. И тъкмо опитът, добит от съжителството на архаиката и цивилизацията, го освобождава от предишната творческа безпомощност. Пътят като мост през времето прехвърля композитора от безсилието към творческия подем.

Пътуват едва ли не всички герои на Карпентиер – ако не в пространството, то във времето, а най-често и в двете посоки. Движи се назад, към извора на живота, героят от разказа „Пътуване към зародиша”. Пресича граници и морета Хуан от „Пътят на свети Яков”. А Колумб от „Арфата и сянката”, последния завършен роман на Картентиер, се изповядва, че човешкият дълг е да бъдем „плувци между две води, корабокрушенци между два свята.”

Фабулирането чрез хронотопа на пътя не е някаква художествена новост, открита от Карпентиер. В изкуството на словото пътят е трайна повествователна схема. Руският мислител М. Бахтин, който е изследвал сюжетната роля на пътя в историята на романа, го разкрива като конструктивен принцип в античния авантюрен и в средновековния рицарски роман. Пътят организира сюжета в испанския плутовски роман. На него Дон Кихот върши подвизите си, пътят „връзва” събитията в романи на Дефо и Филдинг, на Гьоте и Новалис, на Пушкин и Гогол. Голямата обхватност и мноплановост на този хронотоп идва от факта, че пътят е мястото, където се срещат, сблъскват, сплитат хора и съдби, които иначе не биха влезли в досег помежду си. По думите на Бахтин: „тук могат случайно да се срещнат тези, които нормално са разединени от социалната йерархия и от пространствената далечина, тук могат да възникнат какви ли не контрасти, […] тук времето като че ли се влива в пространството и тече по него…”[3]

Карпентиер, един изключително ерудиран интелектуалец, следва тази богата и дълготрайна литературна традиция, като й придава и нови значения. Чилийският литературовед Карлос Сантандер изтъква, че сюжетната доминанта на пътя у кубинския писател е следствие от разбирането му за човешката раздвоеност. Сантандер пише: „Човекът пътува между двата свои собствени полюси, които в Карпентиеровите романи са пространствено обективирани.”[4]

Макар и проницателно, това наблюдение не изчерпва обяснението. Карпентиеровата проза е не толкова психологическа, колкото културфилософска. За кубинския писател индивидуалните характери са по-малко интересни от културните типове. Героите на Карпентиер често са лишени от психологическа плътност и индивидуална неповторимост, но са повече от богати на разсъждения за миналото и съдбата на културата. Затова ще бъде по-близо до истината, ако доминантата на пътя се обясни не толкова с антропологическите, колкото с културфилософските разбирания на Карпентиер.

В лекция, изнесена в самия край на живота му, Карпентиер определя културата като умения, „позволяващи на човека да установява връзки през времето и пространството между две сходни или аналогични реалности, като обяснява едната от тях с помощта на сходството й с другата, дори и втората да е съществувала много векове преди това”[5]. Културата според Карпентиер е умение да се свързва далечното, да се намират сходствата, да се осъществява безпрепятствено движение по вертикалата на времето и хоризонталата на пространството. Тъкмо затова в творчеството на Карпентиер пътят и пътуването играят централна роля – като метафори или сюжетни „апарати” за движение във времето и пространството, като свръзка между близкото и далечното, между своето и чуждото.

Според Карпентиер една култура е жизнена и богата, ако умее да поддържа многообразието в себе си. Колкото една култура е по-способна да обвързва и използва разнородни начала, колкото по-далечен във времето и пространството е обхватът й, толкова по-жизнена и силна е тя. Степента на диалогичност бележи степента на виталност на културата. Тази забележителна идея намира художествената си проекция в повестта „Бароков концерт”. В основата на повествованието е заложен историческият факт, че през 1773 г. се създава операта „Монтесума”, която представя завоюването на Мексико от испанските конкистадори. Сюжетът на Карпентиер е безхитростен, но преизпълнен с фантастични асоциации, с невъобразими скокове във времето. Богат мексиканец и неговият слуга, негърът Филомено, се отправят към Европа, убедени в нейните културни предимства. След като остават разочаровани от Мадрид и Барселона, те попадат във Венеция. Въвлечени във водовъртежа и феерията на карнавала, мексиканецът и кубинският негър срещат Вивалди, Хендел и Скарлати. Научил за трагичната участ на последния индиански император, Вивалди, който счита античните сюжети за изчерпани, се въодушевява от новата сюжетна материя и създава операта „Монтесума”. След едно нощно музициране, при което Филомено заразява Вивалди и Хендел с виталността на негърския ритъм, групата попада на венецианско гробище. В духа на карнавалната свобода Карпентиер прекъсва логиката на времето и героите срещат върху една от надгробните плочи името на Игор Стравински. Появата на това име в обсега на сюжета не е случайно. Стравински, композиторът на балета „Пролетно тайнство”, вдъхновителят на едноименния роман на Карпентиер, е негов музикален кумир заради способността да сплита в едно архаика и авангард, да съчетава традиции, принадлежащи на далечни един на друг народи. В този епизод се появява и друга асоциативна верига, разрушаваща логиката на времето. Филомено, който е слушал Луис Армстронг, се включва в сцената с джазово изпълнение. Епизодът се превръща в музикално състезание между Филомено, Хендел, Вивалди и Скарлати. За Карпентиер концертът на културите е немислим без жизнената сила и импровизаторския талант на африканското участие.

Повестта „Бароков концерт” разкрива срещата на културите, дошли по различни земни пътища. В нея Карпентиер художествено защитава онази културфилософска идея, до която стига в края на живота си, но до която се е движил с цялото си предишно творчество – идеята, че световната култура ще има добро бъдеще, ако съумее да въвлече в единно действие повече и различни духовни потоци, ако направи съучастници в културния процес всички народи и всички времена на културата. Ако не престава да се движи по пътищата на цялото земно царство.