Филмът „Шърли: представа за реалност” обединява 13 картини на Едуард Хопър. Те са обособени като част от житейски път и са „предоставени” на една жена, актрисата Шърли.

Преди „Шърли: представа за реалност” познавах художника Едуард Хопър само по име и не знаех в каква изобразителна стилистика ще ме отведе филмът на Густав Дойч. По време на „Шърли” любопитствах, както всички, които не са виждали произведенията на Хопър, в кой точно миг от 13-те сцени се съдържа безвремието на живописната творба. След края на прожекцията конкретността на картините вече беше без значение, както и информацията от типа: Хопър е американски художник, работил през ХХ век, определят го като реалист и натуралист, и т.н. Остана само любопитството към режисьорското въображение, родило този проект, и към ефекта от симбиозата кино – живопис.

ОТСТРАНЕНИЕТО

„Шърли: представа за реалност” е филм, който те оставя емоционално безразличен, поне що се отнася до съдбата на „персонажите” и хода на сюжета. Дали режисьорът Густав Дойч е търсил умишлено подобно въздействие, е трудно да се прецени. В зависимост от естетическата настройка на зрителя студенината и дистанцираността на (не)случващото се на екрана може да постигне отстранение с елемент на отегчение или отстранение с нотки на експериментално въодушевление. И в двата случая е трудно да се говори за „Шърли” като за киноразказ, което не променя статута му на артефакт.

ИСТОРИЯТА

„Шърли: представа за реалност” обединява 13 картини на Едуард Хопър. Те са обособени като част от житейски път и са „предоставени” на една жена, актрисата Шърли. Преминавайки от картина в картина, тя ни разказва/представя трийсет и няколко години от живота си, отразен на фона на факти от американската и световната история от началото на 30-те години до 1963 г. Най-общо казано, история има, но къде поради фрагментарност, къде благодарение на задкадровия глас и поощряването на лирически отклонения и философски разсъждения за живота и света, нишката твърде често се губи. Да, досещаме се за какво става въпрос, но по-скоро го интерпретираме, отколкото разбираме.

ВЪОБРАЖЕНИЕТО

Густав Дойч признава, че най-много го впечатлява способността на Едуард Хопър да събужда въображението. Той избира определени картини на художника и в известен смисъл ги „дорисува”. Обаче… зрителят не винаги стига до интерпретацията на Дойч, забулена от твърде малко информация и твърде много съзерцание (логично, когато става дума за произведение на изобразителното изкуство). И тогава му остава да разчита единствено на собственото си вдъхновение в един акт на неподвижност, пропит от аскетизъм и делнична поезия.

Казват, че картините на Хопър са пропити от меланхолия. Е, поне, Густав Дойч със сигурност е избрал да ги погледне от този ъгъл. Филмът му прелива от меланхолия и в известен смисъл дори злоупотребява с нея. Човек би си помислил, че тя все пак е предпоставка за преодоляване на безразличието, но когато следиш дадена история и ти е трудно да откриеш друго чувство в нея освен всеобхватна „мирова скръб”, силата на емоцията постепенно изтлява в привикването.

ТЕАТРАЛНОСТТА

„Шърли” е статичен филм с минимално движение (гледната точка на камерата се променя в една-единствена сцена, имаме вътрешнокадрово движение в 4 сцени и неизменните 3 крупности на снимания обект, които монтажно се редуват във всяка една от 13-те кинокартини). Това само по себе си е предпоставка за усещане за театралност, но да не забравяме, че тук все пак става дума за „реплика” към живописта и неподвижността е от различен порядък – с други думи не се нуждае от обосноваване. Разбира се, театралността може да се търси и по линия на актьорската професия на Шърли, за която сякаш се подразбира склонност към самонаблюдение и позиране.

ДА НАРИСУВАШ ФИЛМ

Картините на Едуард Хопър отразяват реалността на всекидневието, но неизменно съдържат един или повече елементи на неизвестност, които ги правят подходящи за интерпретация и вплитане в история. Проблемът (за зрителя) е, че Густав Дойч не се е задоволил с възможността да използва нетрадиционното формално решение за предаването на ясно различима (и разбираема) фабула. Напластяването на думи, паузи, погледи и многозначителни жестове надгражда метафоричен смисъл, който би могъл да се окаже труден за проследяване дори при един изцяло реалистичен и кинематографичен наративен подход. Ще възразите, че може би Дойч не е искал да разкаже сюжет, а само да го маркира. Но защо тогава непрекъснато обяснява, че „разказва история”?!

ДА ЗАСНЕМЕШ КАРТИНА

Визуалното въображение на „Шърли: представа за реалност” не подлежи на съмнение. „Оживяването” на картините (зрителят би го разпознал дори и да не знае, че става дума за живописни табла) е изключително умело в предаването на цветовете и „вдъхване” на 3D  живот на всеки елемент от платното, в това число и на светлината. На моменти изображението на екрана напомня анимационна стилистика, която прелива от рисувателна техника в игрално кино и обратното – наистина оригинално решение. Само да не беше взискателността на Смисъла, чието изплъзване навява усещане за самоцелност…

ЗАД КАДЪР

Диалогът в този филм е монолог и той остава изцяло като глас зад кадър. Персонажите на Дойч не говорят – Шърли интерпретира своята и чуждата мисъл. Това е хем странно, доколкото засилва нереалността на нарисуваната реалност, хем някак логично. Но пространството „зад кадър” е натоварено и с друго значение във филма, отвъд информационното послание на думите. Подобно на древногръцкия театър извън сцената остават основните събития от житейския път на Шърли, както „загадките” от картините на Хопър, приковали вниманието на присъстващите в „кадър”. „Зад кадър” се случва всъщност цялата кинофабула и ако имате достатъчно вдъхновение да я „възстановите”, може би „Шърли: представа за реалност” ще ви се стори по-малко без(раз)личен.