Убедителна, въздействаща, фотогенична, увлекателна, почти привлекателна… депресия. „Истинският Люин Дейвис” потвърждава рецептата „Коен”. Премиера за България: 24 януари 2014 г.
Убедителна, въздействаща, фотогенична, увлекателна, почти привлекателна… депресия. Какъв парадокс! А може би не, когато става дума за Джоуел и Итън Коен. Освен, че прескача от жанр в жанр с всеки следващ проект, неизменно съхранявайки усета си за ирония (на съдбата), американският творчески дует е известен и с това, че е еднакво умел във всеки разказвачески стил, с който се заеме. „Истинският Люин Дейвис” потвърждава рецептата „Коен”.
1961 г., Ню Йорк. Певецът с китара Люин Дейвис е решил да превърне в препитание страстта си по „фолка” (американски, а не балкански все пак; може би има и по-подходящо наименование за съответния стил, но такъв е преводът във филма). Няколко години по-рано той се е докоснал до успеха на музикалния подиум като част от дует, но партньорът му е мъртъв и Люин се опитва да започне отначало, дълбоко убеден, че светът подценява таланта му. Преследването на успеха го води от клубовете на Гринич Вилидж към Чикаго и после обратно към Ню Йорк, оцелявайки благодарение на дребни ангажименти и щедростта на приятелите си (с която често злоупотребява) или на непознати, срещнати случайно на улицата…
Братя Коен притежават таланта да пренасят публиката си в епохата, в която се развива историята им – в случая Ню Йорк от 60-те години и усещането за пълно разпознаване на средата не се дължи само на декорите, костюмите или осветлението, а също и на вниманието към стотиците грижливо подбрани детайли, пресъздаващи един свят на ръба на хиперреализма и хронично погрешния избор.
Меланхолично и крайно изобретателно, като превръщането на една котка в метафора за (не)успеха на Люин (всичко, до което се докосне му се изплъзва). Отвъд реализма братя Коен остават верни на мрачните краски в своите истории, независимо дали става дума за гангстери и наемни убийци, обикновени граждани или самотни каубои. Но това не променя ефикасността на тънката ирония, ту цинично кикотлива, ту самоубийствена.
Носител на Голямата награда на журито в Кан ’13, този разказ за оцеляването, оставя обичайното количество отворени врати и незавършени второстепенни истории, което може да подразни част от публиката, но е традиционна съставка от киното на братя Коен. По-рядко срещано при тях е усещането, че нищо не се случва, но що се отнася до последния им филм, то е малко измамно, защото желанието за „случване”, което предпазва от самоубийство главния герой, сякаш лавинообразно предизвиква рухването на всяка негова житейска (професионална или лична) опция.
Някъде между биографичното кино и тъжно-смешното намигване към културата на битниците (и Боб Дилън), пропит с музика и мечти за признание, „Истинският Люин Дейвис” умело се люшка между рефлексията върху една „преживяна” епоха (дори когато става дума за автоцитатност) и съпричастността към този хроничен неудачник. Самият Люин, едновременно арогантен и артистично непримирим спрямо всеки компромис, е обречен на живот без надежда, в който поетичната му душа все пак продължава да се надява. Далеч от лековата комедия, филмът все пак не пропуска да предостави възможност на Джоуел и Итън Коен за ново нарушаване на жанровите граници и те за пореден път ни убеждават в несравнимото си умение да „менажират” черния хумор с привкус на сюрреализъм.
Следваме по петите Люин, който се бори с ежедневието, едновременно за да оцелее и за да отстоява правото си да живее за своята страст – музиката, и въпреки драматичните перипетии често-често се усмихваме, което обаче не променя факта на съчувствие към злощастната съдба на Люин и не намалява нейното ниво на екранна достоверност.
Между депресивната комедия и филм „по пътя” Люин Дейвис е персонаж, който може да бъде провъзгласен за наследник на Бартън Финк, а одисеята му – едновременно музикална и вътрешно изстрадана – ни смигва в посока Одисей от „О, братко, къде си?”
Едновременно безмилостни и нежни като грижовни родители, братя Коен проследяват лутанията на Люин, пропити с безнадежден хумор, горчивина и илюзия за „непоносимата лекота на битието”. Още един чешит в Коеновата галерия антигерои, певецът неудачник е открил отлично екранно покритие в лицето на Оскар Айзък, който превъплъщава цялата мрачност на неразбрания творец, съчетана с щипка наивна надежда.
Диалозите се отличават със забележителен финес, дори в обидите, които героинята на Кери Мълиган отправя към Люин. Британската актриса дръзко разчупва амплоато на „доброто невинно момиче”. В компанията на неузнаваемия Джъстин Тимбърлейк и неочакваното макар и обичайно присъствие (за филмите на братя Коен) на Джон Гудман, може да се каже, че „новобранецът” Оскар Айзък попада в отбрано обкръжение. Заслуга за това има, разбира се, всепризнатото умение на режисьорския тандем в прецизната работа с актьорите. Дори когато става дума за котка!
„Истинският Люин Дейвис” може да ви докара депресия само ако не знаете кои са Джоуел и Итън Коен или хронично не харесвате работата им. В противен случай сигурно сте наясно, че „противоотровата” е в допълнителна доза от същата „отрова”.
