Романът „Мелничарят, който виеше срещу Луната” (ИК „Колибри”) е написан от един от най-популярните финландски писатели Арто Паасилина, наричан „майстор на абсурдния хумор”. Прочетете откъс от книгата и интервю с автора.

Един ден Гунар Хутунен се появява изневиделица в едно финландско село, където купува местната мелница. Човекът мели зърното на съселяните си, отваря и дъскорезница, влюбва се в Санелма, младата съветничка към местния кръжок по зеленчукопроизводство… Човек като човек. Но с една странност – когато е обзет от много силни чувства, когато е ядосан или радостен, бесен или щастлив, Хутунен вие срещу Луната. Това си му е начинът да даде израз на душевното си състояние. И понеже една странност влече втора, и понеже повечето хора не понасят чуждото различие, не след дълго мелничарят е обявен за луд и става обект на (почти) всеобща ненавист. Така започват неприятностите му. Но те няма да ви разплачат. „Мелничарят, който виеше срещу Луната” е роман с нетипичен главен герой, написан с типичната жизнерадостна усмивка на един изключителен творец, спечелила му милиони почитатели по цял свят.

Романът е написан от един от най-популярните финландски писатели Арто Паасилина, наричан често „майстор на абсурдния хумор”. Роден е в камион в Китиля, финландска Лапландия, през 1942 г., когато родителите му бягат от германците. Името Паасилина на фински означава „каменна крепост” и е измислено от баща му, който се скарал с родителите си и си сменил фамилията. Още от тринайсетгодишна възраст Арто Паасилина упражнява различни занаяти като дърводелец, селскостопански работник, ловец. В последствие завършва Лапландското висше народно училище и става журналист. Работи като редактор в различни вестници и списания. Автор е на 34 романа, много от които са филмирани, а един дори е стигнал до сцената като мюзикъл. Произведенията му са преведени на 45 езика. Списъкът е дълъг: „Годината на дивия заек” (във френско-белгийско-българския филм по книгата „Заекът на Ватанен”, 2006 г., главната роля се изпълнява от Кристоф Ламбер), „Синът на бога на бурята”, „Гората на обесените лисици”, „Затворници на рая”, „Малки самоубийства между приятели” и др. Паасилина е автор и на сценарии за киното и телевизията. Издателство „Колибри” публикува в превод на български (от Ралица Петрунова) и най-известната му книга „Годината на дивия заек” (1975 г.).

Дълго време финландската критика не го забелязва, това се променя едва след като романите на Паасилина стават популярни извън страната, първо във Франция. Езикът им е директен, повлиян от неподправен и силен черен хумор. В продължение на дълъг период писателят публикува по един роман годишно, най-често през есента. Както казват в родината му, това го превръща в неизменна част от финландската есен като падащите листа. Ето какво казва писателят в едно интервю, публикувано в Deutsch-Finnische Rundschau през 2000 г.

Арто Паасилина:

Пиша на сериозни теми

Един критик казва: Арто Паасилина пише наистина толкова добре, че в три часа през нощта връщаш прочетената книга на лавицата и изпитваш мъка, понеже нямаш под ръка друга негова книга. На какво се дължи тази популярност?

Самите финландци вече не анализират моите книги, те просто ги четат. Та аз пиша на сериозни теми: за смъртта, залеза на света, за психично болни, мъчения, самоубийства. В романите ми читателят намира темите, опаковани в чувство за хумор. Това сигурно е една от причините книгите ми да се четат толкова много. Първоначално ги преведоха на френски, откъдето те стигнаха до Италия и после до Германия. Едва след това стигнаха и до Швеция. Вярвам, че французите харесват в романите ми философията, италианците – хумора, германците разбират какво се крие зад финския хумор, учудващо също и шведите.

Как се случи така, че журналистът Паасилина се превърна в писател?

Всички журналисти по света искат да пишат книги. Това е така. Заложено е в подсъзнанието. Когато списанията във Финландия поеха по посока на плиткото забавление, не исках повече да участвам. Наех една вила, взех си лодка, живях като моряк без вестници и написах за три месеца романа „Годината на дивия заек”. Наистина и преди това бях писал между другото, но това беше моят пробив и вече нямаше нужда да се връщам към старата професия. След това с хонорара си купих нова лодка. После отново имах нови лодки…

Героите във вашите книги често изпадат в необичайни, невероятни ситуации. Изживявали ли сте ги сам? Откъде ви идват идеите?

Помощното средство на писателя е неговото въображение, но в действителния живот има далеч повече шантави ситуации, отколкото в романите ми. Многократно съм описвал състояние, което наистина се е случвало след една-две години. Но моят принцип е да не пиша за това, което се случва в реалния живот, да използвам единствено моето въображение. Познавам хората и света и използвам писателските си способности. Опитвам се не само да пиша смешни романи, които да забавляват читателите, а и да предавам послание и да го правя с чувство за хумор, а не с мрачни описания на състояния, които вероятно никой няма да прочете.

Какъв е читателският отклик, когато посягате към сериозна тема като самоубийствата?

Често съм се опитвал да изследвам така наречената народна болест на финландците – самоубийството, дали то е приемливо решение на проблемите в живота. Едва на третия път успях да представя другояче темата – в моя роман „Малки самоубийства между приятели”. Беше през 1990 г. и няколко години след излизането на книгата според статистиката случаите на самоубийства във Финландия бяха намалели с няколко стотин.

Значи се дължи на вас? Писателят като терапевт…

Не, разбира се, не. Тогава ходех  всяка есен за два-три месеца в Португалия, за да пиша. Но онази есен не можах да отпътувам, защото телефонът звънеше без прекъсване седмици наред. Читателите ми описваха своите житейски ситуации. Колкото повече книги се продаваха, толкова повече читатели се обаждаха. Изглежда бяха видели в мое лице терапевта на нацията. Историите им бяха толкова ужасяващи, че не посмях да напусна страната. Опитах се да успокоя хората. Мнозина направо казваха, че не са прибегнали до самоубийство, след като са прочели книгата. Аз самият бях изненадан какво въздействие може да има един роман, в единични случаи литературата има изключителна мощ.

Как и къде се появяват историите ви?     

В продължение на 15 години пътувах до Португалия, там се появиха девет романа. Сега имам селска къща във Финландия, където се оттеглям да работя, макар че ми се обаждат или ме посещават хора. За писане човек се нуждае от спокойствие. Като писател съм зависим от езика и ако го предам, ще изгубя моята родина. Когато живееш в чужбина, все някога се появява носталгия по родината, по майчиния език. Португалците са приятен народ, но бюрокрацията там е точно толкова ужасна, колкото и във Финландия.

Остава ли ви при това плътно планиране на работата време за други неща, за хоби например?

Имам даже много хобита. Страстно обичам да проектирам и строя къщи, вече са 9, не непременно големи, но винаги със сауна. Други хора колекционират марки, аз колекционирам сауни. Обичам да пътувам по море, макар че не владея чужди езици, и да чета, макар че съм писател.

„Мелничарят, който виеше срещу Луната”, Арто Паасилина, ИК „Колибри”, 2014 г., превод от фински Максим Стоев, 14 лв.

Мелничарят, който виеше срещу Луната

Възрастният полицай Портимо с чин констабъл бавно въртеше педалите на стария си велосипед. Докато се спускаше по хълма към мелницата, забе­ляза, че Хутунен се е захванал да я боядисва. Една­та й стена вече бе готова и мелничарят боядисваше другата, покачен върху стълба.

„Хутунен си е у дома, така че не съм бил напраз­но път“, помисли си мързеливо Портимо и подпря велосипеда си на небоядисаната стена.

– Гледам, че си се заловил да разкрасяваш мел­ницата – извика той на Хутунен, който заслиза по дървената стълба с кофичката в ръка.

Мъжете извадиха цигари и Хутунен предложи на госта огънче. После си помисли, че ще стане дума за Витаваара, да го вземат мътните и него, и проклетите му чували. След няколко дръпвания той попита дошлия:

– По служба ли идеш?

– Ти да не очакваш полицай без земя да ти дока­ра зърно? Идвам заради случката с Витаваара.

След като допушиха цигарите и поговориха за оцветяването на мелницата, полицаят пристъпи към изпълнение на служебните си задължения. Извади от портмонето си хартийка, която протег­на към Хутунен. Той прочете, че дължи на Вита­ваара стойността на петте чувала ечемик. Отиде в мелницата и се върна с молив и пари. Плати и се подписа. Цената не беше много висока, но все пак каза на Портимо:

– Ечемикът беше започнал да покълва и нямаше да е добра храна за свинете. Затова го изхвърлих в реката.

Полицаят Портимо преброи банкнотите и ги прибра заедно с хартията в портфейла си. После многозначително се изплю в реката.

– Когато моят началник разбра за случилото се с Витаваара, каза че си за затвора. Аз го успокоих и му рекох, че ще постигна споразумение между вас. Имай предвид, Кунари, че Витаваара по принцип е дошъл при тебе като доброжелател да говори за лудориите, които вършиш.

– Той самият е откачен.

– Той разказа на началника ми, че е ходил при доктор Ервинен и той се е съгласил да даде удосто­верение, че си ненормален. По принцип това е дос­татъчно да те затворят в лудницата в Оулу. На твое място бих се опитал да го давам по-кротко. Знае се и за историята с жената на Сипонен. И кантара на търговеца си хвърлил в кладенеца. За това е свиде­телствала съпругата на учителя, а Тервола казал, че кантарът вече не е същият. Клиентите вече не вярвали, че мери правилно, и непрекъснато оспор­вали цената

– Имаш ли бележка за това колко струва този шибан кантар? Ако имаш, давай да го платя.

Полицаят Портимо се разходи по брега до дъба. Хутунен го последва. Там Портимо се опита да разклати забитите в земята яки талпи, но те не под­дадоха.

– Добре си стегнал мелницата. В такъв добър вид тя никога не е била, освен когато беше нова, разбира се – похвали го той. – Добре помня кога я построиха, беше през деветстотин и втора, а аз бях на шест години. Много зърно се смели тук. Но и тя пострада през войната. Добре е, че я ремонтира, та не трябва да се ходи до Кеми или Лиедекала, за да се смели брашно или за шинди.

Хутунен разпалено заобяснява, че има идея да направи нов улей, за да го използва за направата на гатер. Водата била достатъчно силна. Щял да монтира двустранно водно колело или да използва старото, но да увеличи мощта му чрез нови, по-го­леми лопати. Достатъчно било да укрепи брега. Но трябвало да внимава лопатите да не са прекалено дълги, защото можело да се случи нещастие. Мно­зина дърводелци са намерили смъртта си по тази причина.

Полицаят се загледа невярващо към мястото на бъдещия гатер.

Хутунен обясни:

– Достатъчни ще са шейсет каруци камъни и чакъл и ще стане гатер за чудо и приказ. Малко по-нагоре има достатъчно място, където да се склади­ра дървото.

– Аха, сега разбирам. Но няма да можеш едно­временно да бичиш трупи и да произвеждаш шин­ди.

– Разбира се, не и с едно и също водно колело.

Полицаят Портимо си представи бъдещия га­тер. Погледна благосклонно мелничаря в очите и сериозно каза:

– След като имаш такива планове, а виждам, че си стегнал добре мелницата, съветвам те като при­ятел да престанеш с щуротиите си. Ако те затворят в лудницата в Оулу, мелницата отново ще запустее и никой не знае кой ще дойде тук след тебе.

Хутунен кимна в знак на съгласие. Слязоха от бента, Портимо взе велосипеда си, яхна го и махна с ръка за довиждане. Хутунен си помисли, че това е най-свестният мъж в селото, нищо, че е полицай и че заедно със Санелма Каюрамьо са двамата най-приятелски настроени и разбиращи хора наоколо. На следващия ден имаше среща на острова със съветничката, ако не завалеше дъжд. По радиото синоптиците обещаваха хубаво време.

Хутунен са залови да боядисва. Ако работеше цяла нощ, на сутринта щеше да има червена мел­ница. Момичетата от хелзингското кабаре, дето но­сеше същото име, даваха представления по цялата страна, чак до Кеми и Рованиеми. Поличките им бяха толкова къси, че под тях се виждаха долните им гащи и жартиерите.

Беше удоволствие да се работи в светлата и топла лятна нощ. Въпреки че ръцете му се уморяваха, не му се спеше, защото си мислеше за две хубави неща: разкрасената мелница и утрешната среща със съветничката на острова. Така работи въоду­шевено до сутринта, когато утринната заря огря красивата мелница. Отнесе стълбата и остатъка от боята в бараката. Изкъпа се в реката и обиколи два пъти постройката, възхищавайки се на красотата, която бе сътворил.

В прекрасно настроение влезе вътре, хапна пар­че салам и изпи чаша мътеница. После се отправи към острова. Беше още ранна утрин. Уморен, Ху­тунен заспа под палатката с щастлива усмивка.

Събуди се, когато отвън се чу плах женски глас:

– Гунар… аз дойдох.

Сънен подаде глава от палатката и притегли свенливата съветничка в бялата, приятно ухаеща палатка. Жената беше напрегната, развълнува­на и объркано обясни, че не трябвало да идва, не бивало така да се срещат, че жената на Сипонен продължавала да лежи и имала намерение никога повече да не стане… колко е часът? Но пък времето е прекрасно.

Хутунен и съветничката към детския кръжок по зеленчукопроизводство седяха на меката постеля, гледаха се в очите и се държаха за ръцете. Мъжът се опита да я прегърне, но тя се отдръпна.

– Не дойдох заради това.

Той погали коляното й. Санелма Каюрамьо си помисли, че се намира в компанията на умствено непълноценен човек на самотно островче дълбоко в гората. Как бе поела този риск? Гунар Хутунен можеше да прави с нея каквото си поиска, без ни­кой да й се притече на помощ. Можеше да я удуши, дори да я изнасили… къде ли щеше да скрие тяло­то? Сигурно щеше да завърже камъни на краката й и да я потопи в потока. Само косите й щяха да се вият във водовъртежа. За късмет не си беше прави­ла студено къдрене. Ами ако изгори тялото й или го нареже на парчета и го зарови? Санелма Каюрамьо си представи белезите по шията, талията и бедрата си. Разтрепери се, но не толкова силно, че да измъкне ръката си от неговите.

Хутунен се взря в разтревожените й очи.

– Тази седмица боядисах мелницата в червено. Вчера идва полицаят Портимо и ме похвали.

Съветничката трепна. Каква работа имаше по­лицията с него?

Хутунен й разказа за случката с Витаваара и че е платил чувалите със зърно.

– Полицейският началник заповядал да платя покълналия ечемик на цената на пшеницата. Добре, че бяха само пет.

Жената се залови да налива разум в главата на Хутунен и го посъветва да отиде при доктор Ерви­нен. Не разбира ли Гунар, че е болен?

– Скъпи Гунар, душевното ти равновесие е застрашено. Умолявам те да поговориш с доктор Ер­винен.

– Той е само общопрактикуващ лекар и нищо не разбира от душевни заболявания. Самият той е ненормален – опита да се защити Хутунен.

– Отиди и го помоли да те лекува, защото не си като останалите човеци. В днешно време има ус­покоителни и докторът ще ти изпише. Ако нямаш пари, аз съм готова да ти заема.

– Неудобно ми е да отида и да му обяснявам за моите чудатости – каза тихо Хутунен и пусна ръ­ката й.

Тя го погледна нежно, погали го по косата и постави ръка върху високото му горещо чело. Мислеше си за това, че ако легне с този мъж, със сигурност ще роди дете. Ще забременее от първия път. Вярно е, че сега не беше подходящото време. Но кога ли пък имаше подходящо време за тако­ва нещо? Само веднъж да я докоснеше този едър мъж, и щеше да е готова. Момче. Коремът й щеше да започне да расте и до есента щеше да ѝ е вече трудно да кара велосипеда си. Щеше да загуби и работата си. Добре, че баща ѝ загина в Зимната война, защото нямаше да понесе този позор.

Съветничката към детския кръжок по зеленчу­копроизводство се отдаде на мечти за детенцето, което щеше да роди на мелничаря. Представи си, че ражда едро, тъмнокосо и дългоного момченце, поне метър дълго. Нямаше да смее да кърми такова ненормално бебе, чийто баща беше луд. То нямаше да бърбори като останалите бебета, а щеше да вие като татко си. Щеше и да скимти. Дрешките, които ставаха на другите деца, нямаше да са му по мярка и щеше да се наложи да му шие сама панталонки още от люлката. Още на петата годинка ще му по­никне брада и по време на сутрешната молитва в училище ще вие. В часа по зоология ще имитира поведението на всички известни зверове, учителят Танхумаки ще го гони по средата на урока и тя по­вече няма да посмее да ходи на кафе при съпруга­та на учителя. В края на деня детето на Хутунен ще обикаля селото и ще къса изборните плакати. И какво ли ще измислят вечерта с баща си? Ужас!

– Не, сега ще си тръгна. Изобщо не трябваше да идвам. Какво ще стане, ако някой ме види?

Хутунен постави ръката си на рамото й и тя не се възпротиви.

Нещо в този мъж внушаваше спокойствие и до­верие и Санелма Каюрамьо не искаше да си тръг­ва. Щеше й се да остане в прохладната бяла палат­ка целия ден и цялата нощ. Обикновено лудите я ужасяваха, но не и този луд. В Гунар имаше някак­ва привлекателност, която тя не можеше разумно да си обясни.

– Ще съжалявам ужасно, ако те хванат и затво­рят в лудницата в Оулу.

– Още не съм чак толкова луд.

Съветничката замълча. Според нея Гунар Хуту­нен беше напълно сбъркан и заслужаваше да бъде откаран в психиатрията. Беше се наслушала дос­татъчно за ненормалните му прояви. Защо не мо­жеше да бъде с този мъж съвсем насаме, така че никой да не ги вижда! Според нея лудостта му бе съвсем приемлива, дори забавна. Човекът просто правеше каквото му скимне! Селяните не го раз­бираха.

Санелма Каюрамьо си представи как се женят. Гунар ще я въведе в старата енорийска църква, където ще ги венчаят. Новата черква е прекалено голяма и мрачна. Най-подходящото време за сват­ба е по Архангеловден. За Еньовден няма да могат да приготвят сватбените си облекла. Гунар ще си купи черен костюм, с който по-късно да може да ходи на погребения, ако се наложи. Значи сватбата трябва да е на Архангеловден. Детето ще се роди следващата пролет. Пролетните бебета са прелест­ни, през лятото им приготвят зеленчукови сокчета, които са здравословна добавка към млякото. Сега вече съветничката виждаше бъдещото си отроче като сладко червенобузесто момиченце.

Тримата ще живеят в червената мелница. Вечер ромонът на реката ще приспива бебето. То нико­га няма да плаче. Гунар ще има грижата да измай­стори люлка, която ще боядисат в светлосиньо. Тя пък ще си вземе от таванската стаичка на Сипонен пердетата и, разбира се, бюфета от карелска бреза.

Трябва да си купят и полилей и под него да поставят четири плетени стола. Или най-малко два. Радиото ще стои на прозореца, така че да се вижда отвън. Ще си вземат спалня и от двете й страни ще има нощни шкафчета. Едното с огледало. Вся­ка седмица тя, като млада госпожа, ще мете и ще тупа килимите. Дрънкалките за бебето ще купят от магазина на Тервола. Понякога ще ходят тримата там и Гунар ще бута количката. Ако той остане да изпие една бира и да побъбри за работите около мелницата, тя изобщо няма да се безпокои. Може би жената на учителя ще я изпрати донякъде на връщане.

Само че това бе невъзможно да се случи. Ако веднага не си тръгнеше от този остров, щеше да забременее и да роди някое лудо дете на този луд мъж.

И въпреки това съветничката не си тръгна и ос­тана да лежи с мелничаря в палатката до вечерта. Бяха щастливи, говориха за всякакви неща, държа­ха се за ръце, той галеше бедрата ѝ. Когато вечер­та захладня, Хутунен я изпрати до пътя, където тя яхна велосипеда и го подкара към дома на Сипо­нен. Мелничарят пое в обратна посока в плен на прекрасни видения.

„Боже мой, обичам я“, мислеше си той.

Залязващото слънце озаряваше толкова красиво червената мелница, че на Хутунен му се прииска за завие и така да изрази любовта и щастието си. После си спомни, че Санелма Каюрамьо го беше посъветвала да се обърне към доктор Ервинен. Напомпа задната гума на велосипеда си и тръгна. Беше почти единайсет, но никак не му се спеше.