Онази цигуларка, за която написах разказа „Цигуларката“, още понякога свири на „Графа“. Впрочем майка ѝ, моята вярна читателка, една куцичка и много мила женица, почина. Когато ме види да минавам край нея, цигуларката неизменно ме поздравява, като вдига нагоре лъка на цигулката, сякаш струните продължават и нагоре, до небето. Така през годините в живота ти се появяват хора, с които, без да сте близки приятели по обичайния начин, без дори да сте и кой знае колко добри познати с тях, заемат някакво кътче от този твой живот и си стоят там, като пазители на нещо много важно за самия теб. И ако седнеш да ги броиш и да правиш вечерна проверка на редиците им, изведнъж ще установиш, за твоя голяма почуда, че тези хора хич не са малко; нещо повече, те, тези хора май са хората, които крепят ежедневието ти, които ти вдъхват кураж. Защото не те натоварват с грижи и отговорности, а само пазят като стражи златните прашинки, които понякога се появяват в иначе изобилния всекидневен прахоляк, който ни засипва незабелязано отвсякъде и в който вече газим до колене.
Сутрин, когато закарам жена ми на работа, двамата с нея пием едно кафе в кафенето на Влади и Лили на уличката до пазара „Красно село”. После хващам тролея, слизам на „Раковски” и през малките Пет кьошета излизам на „Графа”. Там пия още едно кафе. Две кафета едно след друго сутрин все още не могат да ме съборят. С кафетата обикновено поднасят късметчета. Аз нетърпеливо развивам късметчето си и се радвам като дете, когато то ми носи ясно и кратко послание – здраве, любов, успех, пари. А като попадна на дълга и усукана мисъл, дори не я чета, хвърлям я в пепелника.
Но ето, през последните дни все ми се падаха късметчета, на които пише „успех”. Оглеждам се внимателно, наляво, надясно, и нагоре поглеждам, обръщам се и назад, да видя откъде ще се зададе този успех, да не би да го изтърва, ако се появи. И изведнъж се сетих. Ами да! В нашата литература има цял разказ, в който герой е едно мое старо яке. Като си дам сметка, това не е малко. Какво говоря, това определено е „успех”.
Купих якето преди десетилетия от някакъв базар в зала „Универсиада”. Беше хубаво вълнено яке с цип, черно на цвят, с два джоба отпред на гърдите и още два отстрани, че и два вътрешни. Хубаво яке беше, въобразявах си, че с него малко приличам на грузински тамада, носих го дълго през зимите, а накрая една зима го подарих на Пламен Тушков. И когато четох като редактор втората книга на Пламен Тушков, с изненада зърнах в последния разказ от книгата как моето черно яке се появява там с целия си блясък, законспирирано като „якето на Дейо”. Тушков така ми вика – Дейо. Проверих, Дейо наистина е старинна форма на името Деян, позната още от V век.
И сега не ми остава нищо друго, освен да препиша разказа на Тушков, защото не се среща често в литературата ни твоето старо яке да се превърне в герой на разказ. А и за да отговоря на смешното и мило послание на късметчето – защото този факт за мен определено е „успех”.
Над Железница
Пламен Тушков
Датата не зная, но е неделя.
Грее слънце… прехвърчат снежинки…
Излегнал съм се на припек.
В една долчинка над Железница под Черни връх.
Не съм на работа днес – и хоп на Витоша! Нося си пет-шест цигари, малко кафе и шише от тия, плоските, с дупчица горе, на капачката. Омръзва да отвиваш и по цял ден суча.
Тревата, на която съм легнал, хем е суха, изсъхнало така из нея, хем мазно, масленозелено на цвят.
Едно – като конци тънко горнище има, както и сух, от лани още бодил. Наподобява магарешко тръне: само че това е друго. То е като корав лист на лимон, с игли покрая.
Много хубаво боде!
Ако не си го изскубнал лятото и легнеш на тревата сега – така хубаво може да те ожари с иглите си, че просто не може да не подрипнеш и да речеш: Ай да му се не види и тръняк завеян! Къде ми се завря сега из месата?
Ставаш замислен, хващаш жилестото, бледозелено стъбло, изскубваш го и си лягаш по гръб, както аз сега съм си легнал на ребро.
На лявата си страна.
Долу, на кокала съм си подложил един вълнен шал, а връз него разплатен като вестник – чорап от мериносова вълна.
Подухва от Черни връх. Снежинки прехвърчат, прехвърчат, после кацат понякога на пръстите ми и както си пиша и сянката им от мижавото слънце по листа е като на някое зърно картоф, с две-три грудки по него. Така хубаво да ми подрипа сянката по листа, че просто не мога да пиша, а я запивам с очи.
Нещо ми е студено, ох… а тъй като якето ми (от Дейо) е черно, то снежинките, като захар ситни, се мялкат презабележително из цялото ми зрение наоколовръст, барабар с белите конци, които подобява изсъхналата трева. А из ушите ми – вие… бучи… леко… като да се спускам отнякъде с колело: така приятно струята фучи в ухото; в мен и яката ми дигната.
Вдигам глава: я, то си вали…
На фона на сухите, още голи клони; отсреща на гората – снежинките мудно едно, леко и разнообразно си летят. Други продължават да ме целуват по китката, така както си пиша по тетрадката в празова на цвят обложка.
Леле как хубаво вали…
Носи го, носи го вятърът, а долу, под мен духа, много приятно духа, сякаш ей тъй, за мое развлечение. Малко е меко иначе тук, над София, над десет градуса трябва да е, а може и по-малко да е, щом прехвърча.
Сняг, несняг, аз съм си с грейка. Тъмносиня една, от жепето ми е с 52 номер бял кожен асикс: от бай Недьо, и вътре, в десния – три чифта чорапи, и два на левия – вълнени!
Направо го носи, носи го вятърът тоя снежец. Но не ми пречи още да пиша.
Почесвам си се (аз съм с гръб към вятъра и Черни връх) и си продължавам по тетрадката, ей тъй да си се движа с виолетовата химикалка на Тихомир.
Ама съм много умен човек бил!
Сега да ме пита някой, на тоя вятър и сняг, защо съм седнал тук, на гола поляна, без преспи вярно, щото го носи, носи само – защо не си стоя вкъщи на топло, като си има парно, топло, това-онова, ами тук да ме вее вятърът и да ми се пука кожата на лявата ръка (между палеца и показалеца), защо, а?
Имам отговор веднага: щото съм си умен – е за това: какво да правя в къщата си дребна, какво?
Седнал съм сутринта в бокса; кафе, цигарка. Това-онова – да се разсъня един вид.
И тишина, и мисли. И тихо ти… и хубаво с двете тръби топли о гърба, така както ти греят…
И от един път: някой отгоре над мен забоботи, приглушено, вярно, но е така: Ела тук! Ела тук! Ти чуваш ли, бе! Веднага!
И се чува току над темето ти едно жужене на нокти о плочките теракотени, шопуркане едно неспирно, братче!…
Търпях, търпях, завирах си слушалките в ухото, музика нещо… пък си викам, я горе, горе на високото и на чистото място над Железница, в твойта си долчинка, момко, дето не минава ни човек, ни куче, та да ти си е мирна главата.
И затова! Ето тук – вятър, сняг, леко бучи гората отсреща, буковата, но около врата си ми е широко. Волно. Многоточесто, стопаджийско си ми е, като на разклон кога чакаш… Ручейчето шумоли, ромоли, вярно, никаква смислена мелодия не излиза, но като поема шумно въздух, така ми е леко – иде ми да хвръкна, както викаше Коло Комаро някога в сепарето на „Балкан”. Пият си те с Мозъко. Добре, така, прилично са се подредили и Мозъко вика: – Мъка ми е, баце Коле – мъка ми е! Иде ми да фръкна!
И мен така точно, иде ми да фръкна не, а сякаш летя; одеве, като станах, като че ли земята се върти по-бързо и снежинките отхвърчат край теб като да си се надвесил през стъклото от влак – летящ!
Я, я да се раздвижа малко, че ми замръзнаха пръстите нещо – нямам ръкавици. Някъде ги изгубих…
Или съм ги забравил, я при Насо в „Гърнето”, я „При Мария”.
Те така те! Преместих се по на завет и по на ниско: едно място открих и пак си клъцкам из зелената тетрадчица на тихо!
Ама чудно време!
Сняг по мен навсякъде вече има, но вятърът го носи и не се задържа да кажеш на пласт нещо, на купчина, не. Само свири в ушите ти и отсреща във върхарите и гледаш как сивият бук, гол още, мърда, мърда като мексиканска вълна на стадион: така се дигат и се спускат високите и тънички дръвчета отсреща през ручея.
Е, то ще престане. Ама сега ги гони тоя пречняк… ама и откъде се взе тоя вятър, бе?
Одеве като дойдох, топло… тихо… слънце…
Към Черни връх се виждаха скали като размъкнат тъпоъгълен триъгълник, като копа сено: сега нищо се не вижда, нагоре е мъгла и видня всичко.
Не, не, почна, гледам, сняг да се задържа по тревата. Така като пашкули памук взе да се белва тук-таме из стръмното край мен.
Ще преяде!
Само да не настина, защото кръстът ми е на пречняко!
Я, я пак да се пораздвижа и пак ще хвана листа. Я малко гимнастика и крос из нанагорното да направя…
Щото тоя кръст, от арестите някога като войник…
Уж се сврях на едно заветно място (като подкова извито така срещу вятъра), но вече го усили хептен и си е направо тъмно…
Стъмни се от тая сприя и го сипе като брашно вече.
Врабци някакви на топка, на ято – долетяха в дървото над мен: изцвърчаха само – и вятърът ги отвя през хребета нанякъде.
Ау, ама то си сипе, вече редовно.
Ето и по листа ми е мокро от сняг.
Гледай, капчици остават…
А вятърът в миг затихва, като шум от отдалечаващ се самолет. После, ето го, пак бучи, леко вече, гальовно за ухото ми и снегът необезпокояван от сприята се разполага навсякъде около мен: на воля и като пет пари в кесия.
Я, пак избуча тоя вятър отнякъде…
Но май ще преяде вече. Ту бучи, ту заглъхне и тревата, сипеят, нанагорното край мен побеляват леко.
Из сухата (ланска, зелена, всякаква) трева има храстчета като шишарки.
Това са хвойнови купчинки, като някои елхи зеленеят и из алаброса им сняг на 3–4 пръста дебелина. Само че тоя сняг се спотайва (из зелените, остри и гъсти иглици на храста) като пръднал турчин.
Някое храсте има вид на тиква, заострена горе. Други на мушмула едра подобяват: на сплескана топка от мека глина… Има и на метли някои от тях да приличат. Тия метли, дебелите, дето са по метър и нещо и с тях се метат в село кошарите. Стопанските: едно време Пенчо на Фико метеше с такава. И майка ми в нас, метеше двора и улицата над реката ни сутрин, станала „у саминяло” още! Други от тях са като шатри на Чингис хан: клекнали на стръмното като була!
За какво служат тия красоти?
Ей така без ред, без цел са се наредили и полегнали край мен из стръмното и аз зяпам презадълбочено, като си имам хем едно наум, хем нямам какво друго да правя.
А и снегът преяде. Няма го. Фатамоса. Само кръстът отзад нещо ме боцка, така в дясно – я, я да стана и да си ходя вече… Да се раздвижа ли малко: дивно ми е, хем ми е дивно тук, хем ми е чудно.
Чудна работа!
Що така?
Ето някъде изтрещя чифте и пекна пак слънце! И снежинки само тук-таме се намират като млади хора по селата ни вече.
Пак правих гимнастика. Инак студено. Замръзваш си като едното нищо.
А долу, в ниското, в дерето като слязох, водата сама си направила, изкопала си легло, където да минава. И ето, хем дълбоки места има, така като хралупи, хем плитки: от педя-две до три-четири пръста им дълбочината. И едно меко дъно… Кафяво, с листата гнилите… Като да гледаш извътре в дядовата ръкавичка. Обаче някои ями, дето пада водата, са като кладенчета дълбоки и като шуми тая ми ти вода, и като гали ухото ти – все едно някой чуваш да ти вика: добре ли си, момче… добре ли си, момче… добре ти е тука, нали, с мен, с вятъра, със снега, с пъпките и джанките до теб, с черната мокра кора…
Добре ти е, нали?
Въздъхвам уморен от стръмното нагоре и отвръщам:
– Дааа…
