Откъс от спомените на проф. Стефан Киров, „патриарх на българското конституционно право“, ректор на Софийския университет, радетел за свободи в младото гражданско общество. След 1944 г. името му потъва в забрава
Проф. Стефан Киров (1861–1943) е сред най-изтъкнатите български конституционалисти, една от най-значимите фигури в научния и обществения живот на Третото българско царство. Двукратен ректор на Софийския университет (1906/1907 и 1912/1913) и съосновател на Радикалдемократическата партия (1906). В периода 1906–1927 г. е ръководител на Катедрата по държавно и административно право, четири пъти е декан на Юридическия факултет, а след покрусата от войните става мисионер на българската кауза, борейки се за правата на малцинствата, останали извън пределите на родината. Основател и дългогодишен председател на Дружеството за мир чрез съюзяване към Обществото на народите (ОН) в България и негов делегат на международните конгреси за мир.
Заради приноса си към опазване на мира след Първата световна война Стефан Киров получава международно признание като Апостол на световното единство (заедно с такива бележити филантропи и миротворци като Леон Буржоа, Рабиндранат Тагор, Николай Рьорих и др.). Става член на Международния постоянен арбитражен съд в Хага (1920–1924), на Международната дипломатическа академия в Париж, член-кореспондент на Американския институт за право и сравнително законодателство в Мексико, почетен член на Института за административни науки в София, председател на философско-обществения клон на БАН (1941–1943).
Проф. Стефан Киров умира на 23 април 1943 г. Две години преди това започва да пише своите мемоари. Оцелели в ръкопис през десетилетията, те достигат до нас, за да ни пренесат в спомена за България от началото на XX век чрез живота на една от нейните най-ярки личности, която отстоява високата мисия на интелигенцията – да превърне думите за гражданско самосъзнание в дела за гражданско устояване, и когато се наложи, увлича другите граждани и се бори за свобода и повече справедливост.
„Мемоари“, Стефан Киров, съставител доц. д-р Мая АнгеловНов български университет, 2024 г.
XVIII
СРЕЩА С КНЯЗ ФЕРДИНАНД – ОТВАРЯНЕ НА ТЕАТЪРА – ЗАТВАРЯНЕ НА УНИВЕРСИТЕТА
С навършека на 1906 г. се завършваше и постройката на новия театър, в който колегата проф. Шишманов бе вложил цялата си амбиция и който му изяде главата като министър на просветата!… От социалист по душа, макар той и да бе се обявил за върл стамболовист, новите му другари не можаха да му простят за голямото благоволение на Княза към него. (Знае се как той умееше да се докарва пред Княза.)
В разгара на приготовленията за тържественото отваряне на театъра даде се в Двореца традиционната новогодишна вечеря (на 3 януари 1907 г.), дето присъстваше цялото дипломатическо тяло и висшите сановници. Беше поканен и – Ректорът на Университета. Отидох, разбира се. Вечерята мина, както винаги, весело, с много тостове и шампанско. Аз седях доста накрая – между един главен секретар (г-н Саранов) и един от секретарите на Княза (д-р Ламбрев). Най-интересното в случай за мене бе това, че един от присъстващите генерали, мой приятел, ме предупреди да имам предвид, че Князът ще се види с мене, защото „Свирчо“ (който от 22.X.1906 г. бе министър-председател) наредил да ми даде той (Князът) една хубава „помойка“. Благодарих му и казах, че съм готов. И в себе си реших да бъда хладнокръвен и откровен, па да става каквото ще.
***
След вечерята започнаха разговорите, като Князът, подпрян на бастун (поради подаграта си), обикаляше градинската стая и се направляваше към външния салон и към вратата. Това се обяснява с моите движения. Аз забелязах, че г-н Добрович, последван от Княза, се насочват постепенно към мене. Той се спираше твърде закъсо пред тия, които се изпречваха пред него, разменяше някои думи, винаги ухилен, и пак продължаваше към мене. Аз, от своя страна, постоянно отстъпвах и най-подир, като бях вече до вратата и нямаше по-нататък накъде, бях настигнат. Г-н Добрович, с един жест, помена името ми и ме предаде на изпитанието. И то беше твърде интересно. Никога няма да го забравя. Близо час и половина, на крака, ние се потихме и бършехме и двама с кърпите си. „Помойката“ излезе взаимна. Още след като излязохме от Двореца, потен както бях, разказах дословно всичко, каквото говорихме, на колегата проф. Боев, който ме придружи и искаше да знае всичко. Разказвал съм всички подробности и на много други след това. Ще се помъча и тук да предам целия ни разговор – не свързан както е, защото фактически скачахме du coq à l’âne[1].
– Радвам се, радвам се, г-н Киров, да Ви видя – казва Князът, като ми подава ръка. – Вие къде сте се учили?
Разказах му.
– Значи – цял polyglotte. Говорите толкова езици…
– Така се случи, В. Ц. Височество.
– И аз също, само че всичко, което аз зная, не съм го добил в училище.
– Това нищо не значи, В. Ц. В.Малко ли знаменити и гениални хора има, които са самоуци?
– Право казахте.
След туй, като се втренчи в очите ми, както чувах, че правел, за да порази събеседника си, веднага започна, с един навъсен и ироничен тон:
– Вие, г-н Киров, писахте против мене!
Почувствах, че поражението ще бъде негово. И като се втренчих по същия начин и аз в него, казах:
– Можете ли ми каза, В. Ц. В., къде съм писал против Вас?
Той се озадачи. Започна да свива рамене и да се бърше. Положението беше тягостно. За да го измъчвам повече, аз добавих:
– Сам да Ви помогна, В. Ц. В.: аз писах, за Вас, напр. в моя реферат по чл. 47 на Конституцията и суспендирането на закона за чиновниците…
– Да, да, да – казва той облекчен.
– Само че, В. Ц. В., който Ви е говорил за това, не Ви е съобщил подробно всичко. Знаете ли какво съм писал там? Дословно това: „В тая разправия ние нямаме работа с Княза, а с министрите, които носят цялата отговорност“. Ето какво съм писал.
– Много право, много право!
– Аз съм писал и вършил и други неща за Вас, а не против Вас, В. Ц. В. Да Ви дам един само пример. Вие знаете, може би, че аз съм радикал…
При тези думи той трепна, като че ли нещо го убоде.
– Зная, зная.
– Щом знаете, знайте и това, че в тая партия няма нищо страшно. И тя е като всяка друга, а може би и най-добрата от всички. Но аз искам друго да Ви кажа, което не знаете. Когато основахме тая партия (а аз се гордея, че съм един от основателите ѝ), някои приятели предлагаха да я обявим за републиканска. Не друг, а аз, В. Ц. В., въстанах енергично против това предложение и заявих, че ако го приемат, аз ще се оттегля. Аз искам партията ни да бъде легална и ние да работим за доброто на страната. Не е грешката в режима, а в приложението на режима. И да бъде републикански, той няма да върви, ако не сме добри републиканци, както и конституционният режим куца, щом не сме добри конституционалисти. На всеки случай виждате какво съм направил за Вас.
– Много хубаво, много хубаво, г-н Киров. Аз Ви много благодаря за това. Защото аз нямам приятели. Особено вашата университетска младеж ме много мрази. Аз не зная къде ще изкара тя…
– И по тоя въпрос не трябва да бъдем едностранчиви, В. Ц. В. Както има социалисти, които стават стамболовисти, аз мога да Ви наброя сума младежи, свършили у нас, които са дошли като комунисти, анархисти и не знам какви, и щом като повникнат в науката, поизучат политическа икономия, финансии и пр., преобразуват се и до неузнаваемост. Не виждате ли, че те днес съвсем не са каквито бяха до неотдавна? Те са повечето отявлени националисти, обожават революционерите, ходят на „Вола“. Не виждате ли Вие сами разликата? Ние им проповядваме, че те могат да бъдат и интернационалисти, но това съвсем не пречи да си бъдат преди всичко добри българи, да обичат родината си. И те я обичат, В. Ц. В., и ще я обичат, аз гарантирам за това. Пазете се от едностранчивост, В. Ц. В., и не се поддавайте на погрешни внушения. От разговора ни аз виждам, че Вие сте зле настроен към всички и мислите, че всички Ви мразят.
– Искате да кажете, че други ме ръководят?…
(Пресякох:)
– Влияят Ви, по-право: заблуждават Ви, като не Ви казват винаги истината.
– Не, не, г-н Киров! В това се много мамите! Ако има монарх на света, който си върши сам работата, без да пита някого, това съм аз!
Тази тирада, придружена от надлежния решителен жест, ми бе добре дошла.
– Това е пък друга крайност, В. Ц. В., която аз не мога да одобря. (Гледам го в очите и той ги снима надолу.) Един конституционен монарх не може да не слуша своите министри, които отговарят за всичките му постъпки по управлението. И ако има министри, които допущат това, с това вършат най-голямото зло на монарха: те го компрометират.
– На всеки случай, аз не можах да спечеля любовта на народа, който управлявам.
– А това е най-важното за един монарх, В. Ц. В.!
Князът се поти извънредно много. Не ме вече фиксира. И в отчаяние само промълви:
– Изглежда, че аз нямам това изкуство!
И подавайки ръка:
– Много се радвам, г-н Киров, че се видяхме и разговаряхме.
– И аз също.
С това се разделихме.
***
Дипломатите и всички други стояха изморени, на крака. Трябва да са ме благославяли много. Князът се отправи към тях. Някои от гостите захванаха да излизат и между първите бяхме аз и проф. Боев.
След като разказах разговора с Княза, Боев ми каза: „Не вярвам някой друг досега да му е говорил така. Не ще може да спи цяла нощ“.
„Помойка!“[2], казах аз.
ОТВАРЯНЕ НА ТЕАТЪРА – на 4.І.1907
Освещаването и отварянето на новия театър трябваше да стане колкото e възможно по-тържествено. Имаше приготвен „Пролог“ от Вазова, дето се възхваляваше геният на България. Поканени бяха дипломати, офицери, чиновници, видни граждани. Една голяма нетактичност се направи с професорите. Алекс. Теодоров-Балан, напр., професор по българска литература, не бил поканен „по дворцови съображения“. Кои са те? На стогодишнината на Епископ Софроний, в обстойната си сказка за него, Теодоров си беше позволил да отбележи, че ние не тачим достатъчно заслужилите си хора. Ето на – и на това тържество няма нито един представител на Двореца! След това Дворецът не можеше да прости на Теодорова. Но какво общо имаше това с народното и литературно тържество, дето именно Теодоров трябваше да бъде на първо място? Какво ли се е говорило и за мене? Да не бях Ректор, едва ли щях и аз да бъда удостоен с покана, особено ако се знаеше вчерашният ми разговор с Княза. За добра чест поканите бяха разпратени по-рано. Нас, професорите, бяха натъпкали на втори и трети ред на балкона, дето се провирахме с мъчнотия, а първият ред бе оставен за други. За Теодоров се узнало от студентите. Освен това се разправяло, че при произнасянето на „Пролога“ геният на България щял дълбоко да се поклони пред Княза. Всичко туй възмутило студентите и те колективно повърнали всичките си покани. Аз не знаех нищо за всичко това. Отивам в театъра с жена си, с файтон. Понеже местата ни бяха отляво, аз мислех, че ще има вход и отляво; затова колата ни трябваше да заобиколи пред централния вход до лявата страна на театъра и да се върне отново до центъра, където само се влизаше. На площада бе едно гъсто множество от студенти и работници, наредени на полукръг. Отпосле, когато се разбра работата, се питах: какво ли са мислили ония, които са следили моите движения при пристигането ми? Ректорът си обикаля войската; добре е всичко наредено!…
(Полицията знаела, че студенти и работници изкупили всички свирки на пазара, но мерки никакви тя не взела. Тя виждала, очевидно, че мнозина държат газови тенекии; това не я заинтересувало.)
Качихме се горе. Един бърз поглед на фоайето, и след туй погрешно влязохме отдясно и се опитахме да проникнем до местата си. В дясната редица тъкмо на средата седеше [днес] покойният Михалаки Георгиев, който, както се знае, беше доста дебеличък; невъзможно да се разминем. За да не се връщаме назад и да безпокоим хората, Михалаки ни каза: „Г-жа, г-н Киров се ще се промъкне как и да е, но вие не можете, столът до мене е за жена ми, но тя няма да дойде, защото си навехна крака. Седнете на това място, а като се свърши прологът, пак ще се намерите“. Така и направихме. (Разправям тия подробности, защото те обясняват това, което следва.) Възмущението на студентите било толкова голямо, че те решили, заедно с работници, да направят на Княза една необикновена овация, с една – Katzenmusik[3]. Те изкупили, както вече поменах, всички свирки по магазините, донесли и празни газови тенекии и щом Князът се задал със семейството си, настанал неописуем шум, който продължил, докато княжеското семейство влязло в театъра. Вътре нищо не се чу. Щом Князът се яви в ложата си, прологът започна, но Князът бил вън от себе си. Пръв и най-много изпитал гнева му адютантът му, горкият генерал Марков. Повикан бил и министър Шишманов, когото Князът посрещнал също с ругатни и изпъждане от министерството. (Бедният Шишманов! Аз поменах вече как в Двореца, когато той искаше да установи традиция на интимни срещи на Княза с професорството, той ме тупаше по рамото и ми думаше: „Не бой се, Киров, докато аз съм министър, нищо няма да ти се случи!“ (Аз не съм знаел, че работата е дошла дотам; той сам ми я разправяше. А сега, горкият, той пострада, преди мене!)
Щом „Прологьт“ се свърши, Князът изхвръкнал от ложата. И аз изскочих в антрето, за да заобиколя край ложите надясно, с цел да намеря жена си. Тъкмо на стъпалото към фоайето почти не се сблъсках с Княза. Трябва да му е направило впечатление бързината ми и невниманието ми към него. Щом ме зърна, той се обърна назад и, бледен като кърпа, захвана с един ядовит и плачевен тон:
– Видяхте ли, видяхте ли, видяхте ли, г-н Киров, видяхте ли какво стана?… Толкова години – толкова години – и сега за пръв път това да се случи! Видяхте ли? Видяхте ли?… Какво ми говорихте Вие вчера за вашите… а те какво направиха днес?… Видяхте ли?…
Аз нищо не бях видял и, разбира се, нищо не разбирах от всичко това. Бях едва успял да прочета във вестника за връщането на поканите от студентите и си помислих: Веднага му донесли!… Но пък толкоз да го е разгневило това?! Чудно!… Не знаех какво да мисля и какво да кажа, и само рекох: „Много съжалявам, В. Ц. В.“ и хукнах пак нагоре по коридора пред него, а той подире ми, като че се караме и гоним! От вратите на ложите бяха наизскочили дипломатите, пред всички французкият министър Ализе[i], и чакаха Княза. Какво ли са си помислили и те: снощният разговор още ли продължава, сега малко в по-громка форма и в гоненица!… Уверен съм, че и те като мене нищо не знаеха от туй, което е станало вън. Князът се обръща и към тях:
– Еt bien, Messieurs. Vous a-t-il plu?...[4]
Г-н Ализе, като е мислел, сигурно, че се касае за представлението, отговаря на висок глас и с голям хумор и за другите:
– Mais c’était magnifique, c’était excellent![5]
За тия думи на другия ден той трябваше да напусне София. Г-н Ализе бе дохождал по-рано при мене по въпроса за назначението на г-н Scelle[ii] за проф. по международно право в нашия Университет. На другия ден той ме посетил и понеже не ме намерил, оставил ми картичката си с бележка: p. p. c. [6], от което разбрах, че си заминава.
„Свирчо“ – министър-председателят и министър на Вътрешните работи, сега пак има възможност да разбере какво може свирката. И той сам бе жесток към „нея“. Още щом станала овацията, той свикал приставите си от балкона на Княжеската ложа и им дал заповед да разгонят безмилостно тълпата, като бият „на месо“ и арестуват всекиго, когото хванат. Конни стражари и войници веднага започнали хайката. Студентите се разбягали навсякъде и се спасявали в градинката и във фонтаните (такъв имаше тогаз и пред театъра). Имаше окъпани във водата, имаше ранени в главата (между тях студентът Атанас Минков, от Видин). Всички заловени били веднага натоварени в товарни вагони, някои без палта, както бягали, и изпратени във Враца и другаде.
След представлението, като излязохме от театъра, видяхме, че нещо важно е станало, но нямаше кой да обясни. Навсякъде беше покрито със стражари, които не оставяха хората да се спират и да разговарят.
Чак на другата сутрин, като отидох в Ректората (тогаз на ул. „Московска“, срещу Двореца), научих за станалото. От полицията никакви сведения не бяха дадени в Ректората.
Още същия ден беше издаден Указ № 2, обнародван същия ден в бр. 5. I. на Д. В., с който Университетът се затваря и всички професори се уволняват. Значи пак същата история: при съществуваща Камара правителството действува с Временни наредби, по чл. 47 на Конституцията.
Така се отвори театърът, а се затвори Университетът.
ЗАТВАРЯНЕ НА УНИВЕРСИТЕТА
Свиках веднага колегите – членове на Академичния съвет на извънредно заседание.
Всички бяха възмутени от станалото. Разбира се, никой не можеше да оправдава постъпките на студентите, за които впрочем и нямахме подробности. Но постъпката на Кабинета се таксуваше като неоправдателна. Само покойният Агура се опита да хвърли „вина“ върху Ректора, като каза, че се говорело, че трябвало Ректорът да отиде веднага в Двореца, да изкаже съжаление за станалото и пр. Възразих, че не намирам Ректора или Университета в нищо виновни. Па и досега никой нищо не ни е съобщил. За какво да съжаляваме или да се извиняваме? Студенти ли са били наистина виновните? Нищо не зная. Па и затварянето на Университета е веднага произнесено, та не виждам какво оставаше и остава сега да правим по постъпка на бившите студенти, ние, бивши професори. Сега е въпрос за самия Университет, за новата Временна наредба.
„Слушайте, Господа!“, казах аз тържествено. „Вие сте свободни да решите, както намерите за добре, и аз ще се подчиня на решението на Съвета. Но аз лично постоянно съм въставал против беззаконията на правителствата и неправилното прилагане на чл. 47. Аз станах лош неотдавна пак по повод на случая със суспендирането на закона за чиновниците с един указ, по чл. 47. И сега на мене предстои да приложа подобен указ. Аз не мога да се поставя против досегашните си разбирания и действия. За мене указът е незаконен, и като такьв – без значение. Който от Вас желае, нека вземе мястото ми и да го приложи, на своя отговорност. Аз не го признавам. Ние не можем да признаем, че Университетът е затворен, докато Народното събрание не гласува закон за това.“
Не се намери нито един, който да възрази. Всички единодушно възприеха моето становище, включително и Д. Агура.
На другия ден аз бях поканен в Ректората, за да сдам Университета. Яви се при мене комисия от трима пратеници на Министъра на Просветата (тогава ad interium[7] Лазар Паяков), именно: г-н Ст. Станимиров, Георги Табаков и Дечко Караджов. Аз им отговорих, че Университетът си е отворен и по закона никой не може да разполага с него, освен университетската управа. Да го предам не мога, нямам това право.
„Тогаз как ще стане тая работа?“ – питат ме. Отговарям: „Скандали няма да правим. Ако искам, мога да затворя вратите и да не ви предам ключовете, и тогаз ще влезете, само като разбиете вратите, т.е. насила. Вместо това, аз ще ви предам Университета, като съставим протокол, в който да се констатира, че отказвам да го предам, като не признавам затварянето за законно, и че отстъпвам само пред насилието.
Председателят на комисията се допита, по телефона, до управляващия Министерството и той отговори: „Постъпете както желае Ректорът“. Така и стана.
И тъй, Университетът беше затворен – насила.
XIX
БОРБАТА НА ПРОФЕСОРИТЕ ЗА ОТВАРЯНЕТО НА УНИВЕРСИТЕТА
На изгонените професори предстоеше борба за защита на правата си и правото и автономията на Университета.
А на правителството предстоеше да съсипе изгонените професори. И да отвори Университета с нови професори.
За съществуването на един Университет, обаче, не са достатъчни само професори, а трябват и студенти.
Нашето студентство – хвала му! – изпи горчивата чаша до дъно, но устоя в борбата докрай. Гонено, измъчвано, то понесе всички мъки и огорчения, но духом не падна. Студентите се разпръснаха по Белград, Загреб и другаде или прекратиха учението си, но в „новия Университет“ ни един не се записа.
Правителството употреби всички усилия, за да вербува нов персонал, от чужди професори, и наши – бивши или новоизкалъпени. Бившият наш колега Бахметиев[iii], който по недотам красиви работи бе отстранен от Университета, се тури в услуга на новия министър на Просветата, Н. Апостолов, и тръгна по Европа да търси професори, но безуспешно. Мнозина професори поляци се бяха полъгали, но когато се отнесоха до нас и разбраха каква е работата, отказаха се.
Приеха само някои бивши колеги, като счели, че като „чиновници“ не могли да откажат на властта (П. Данчов и Ант. Каблешков), или учители, произведени в професори (Ив. Бракалиев), или адвокати партизани на правителството (Милан Марков), и най-после – за чудо! – моя собствен роден сестрин син, поета Кирил Христов, когото като дете съм носил на ръце – но който, доколкото зная, не е чел ни една лекция.
За студенти бяха събрани чиновници от Министерствата. Всичко това бе пародия на Университет и трая ден до пладне. Но то бе в състояние да раздруса професорското тяло и силно да повлияе на морала му. Аз ще си спомням през целия си живот за нещата, които преживях в тая криза. Между тях има случаи на високо издигнат характер, на крайно самопожертвуване, но има и случаи на отвратително падение. Не мога и не желая всичко да разкривам; ще засегна само някои типични случаи.
Професорското тяло реши да се организира и да води борба докрай, до възтържествуване на правата университетска кауза. В един списък се записаха всички, които желаят да се води борбата. Дойдоха при мене колеги чужденци, които искаха да им се запишат имената да не се пропуснат. Дойдоха и наши, които пък искаха да им се заличат имената, ако сме ги записали, за да не си пострадат – като чиновници. Това и други подобни случаи ме силно озадачиха още в самото начало на борбата.
Заседанията ни ставаха отначало в университетската стая №10, а след малко се пренесохме в кафенето на Смолницки, ул. „Княз Александър“. Колегите юристи станаха всички адвокати. Само аз реших да поставя всичко на карта в борбата за право и започнах да издавам в. „Гражданин“, на който станах главен и отговорен редактор. Заложих си къщата, купих печатница „Гражданин“ (бивша Зилбер), строих набързо сграда за нея в двора си, допълних я и жена ми стана печатарка – първа жена печатарка в България! – и издателка на вестника.
И започнахме борбата!
Симпатиите отвсякъде бяха на наша страна. Предвиждаше се от самото начало, че ще спечелим; но трябваше и професорите да държат здраво. Можеше ли?
В нашите среди не бяха само хора, които като юристите можаха да станат адвокати, или като химиците (д-р Добрев) – да се заловят за производство. По-голямата част бяха бедни, някои бащи на големи семейства, годни само за учители. Някои отидоха наистина в Македония, но в България не ги приемаха!
От самото начало аз настоявах борбата да се води наистина задружно, но като се разбира, че всеки си запазва правото да решава за всяка своя постъпка свободно, според условията, в които се намира. Това се счете от някои колеги едва ли не като предателство на каузата. Те настояха и всички дадохме вяра и клетва, че ще се борим заедно и постъпим в Университета пак заедно. Или всички, или ни един! – това бе паролата.
Не се мина много, обаче, и захванаха да ми донасят, че работата отивала зле. Извънредно зает, както бях денем и нощем, с вестника и разтакавания при следователи (законът за печата на Генадиева от 1907 бе извънредно стеснителен), аз нямах време да председателствувам професорските събрания, а престанах и да ги посещавам. Казаха ми някои колеги, че недоволството постепенно се концентрирало върху мене. Това ме заставя съвсем да не отивам на заседанията, за да могат свободно да се изказват. В публиката започна да се говори, че бедните професори страдали поради някои единици. Приятели ми казваха без заобикалки, че трябвало аз – нароченият – да се пожертвувам и да ги улесня (да ги освободя от себе си!). „Не мога, отговарях аз, свързани сме – вързали са ме!“
Ставаше очевидно, че няма да удържат. Някои вече посредничили между колегията и министерството и добили впечатление, че Министерството ще е наклонно да третира, но при жертви.
Един ден пристигна при мене една депутация от колегите Райков и Иширков, пратени от другите, да вземат моето съгласие.
– Не виждате ли, колега – казва ми Иширков, – трябва нещо да се направи. Казват, че всичко от тебе зависи.
– Значи, да се оттегля аз, за да могат другите да постъпят?
– Има хора, които умират от глад, не могат да удържат.
– Ами аз какво ви казвах още в началото. Сега го разбрахте. Но да видим как поставяте въпроса? Решавате, че това е нужно, че ме освобождавате от клетвата?
– Никакво решение няма. Говори се само, по своя инициатива, да направиш нещо.
– Значи, мене да обвините като изменник?
– Ами ако вземем решение, ти ще искаш да ти го дадем, че де го печаташ във вестника ли?
– Ако стане нужда, разбира се. Как мога аз сам да направя подобно нещо, колкото и да ми е жалко за мъките на някои колеги. Моите мъки и трудове, и рискове, и разтакания по участъци и следователи, по-малки ли са? Аз за слава и за печалба ли издавам вестник? Нали уж за обща кауза се борим? На всеки случай, дайте ми време поне до утре, да помисля тая нощ и утре ще ви дам отговор.
Рядко в живота си съм прекарвал такава бурна нощ, без да мигна… „Да ги зарежа – да помогна на страдущите – да улесня разрешението на кризата – всичко това е много добро. Всеки би постъпил тъй! Защо съм се бавил досега?… От друга страна, постоянно изскачеше пред мене сцената с проф. Георгов, когато в началото аз предлагах всеки да бъде свободен да решава за себе си, понеже обстоятелствата може да наложат на някои да отстъпят пред мизерията (което сега се сбъдваше). Но тогаз Георгов се нахвърли против мене с какви не думи: че то би било обидно за когото и да е; че съм предлагал измяна на каузата още в самото начало; че такова поведение било недостойно за довчерашния ректор, който трябва да води борбата докрай, и пр., и пр. И когато аз, обиден от тия думи, скочих от председателското място и тръгнах да си отивам, колегите ме заставиха да се върна; трябвало да остана на мястото си, да отговоря на направените бележки и да се разберем. Тогаз аз се за върнах и държах тоя език:
„Колеги, вие видяхте какво предприех аз: да издавам вестник – най-трудното и най-съсипателно нещо при днешните условия. Своя кауза ли ще защитавам с него? Но аз не мога да отида по-далеч и да ви обвържа вас всички с отговорност по тоя вестник. То можеше да бъде, но в случая не е тъй. Така също не исках и да ангажирам никого, освен доброволно, в борбата, която започваме, за да не си натякваме след време, че този или онзи бил причина за страданията на други. Сега е времето да се обясним. Не аз съм, който се плаша от борбата – аз я вече почнах, и не аз съм, който при каквито и да е обстоятелства ще изменя на общата кауза, бъдете уверени в туй. Но – аз мислех да бъдем предпазливи, защото не всички сме поставени еднакво, в материално и друго отношение…“
– Това именно не трябва да се приказва – пресичат Георгов и други.
– Разбрах – бързам аз да добавя. – И затуй, щом това ви е неприятно, няма да говоря по него. И ще последвам вашето желание. Но нека бъдем наясно. И тъй, вие всички желаете да водим вкупом борбата докрай. Как ще разбираме крайната цел? Че ще гоним да постигнем отварянето на Университета и възвръщането на всички професори до един – Така ли?
– Така!
– Значи, или всички, или ни един?
– Така!
– Значи, ние даваме днес тук отново вяра и клетва, че ще държим здраво, докрай, на тая база: всички или ни един.
– Така!
– Прекрасно! Прието! Повтарям ви: от мене се не бойте!…
Общи викове и ръкопляскания.
Тая сцена постоянно изпъкваше пред мене.
Но сега обстоятелствата са тъжно изменени!… Моите предвиждания се сбъдваха… Капитулацията изглежда неминуема!
Каква трябва да бъде моята роля? Да улесня ли тая капитулация, или да се помъча да я предотвратя?
Моето упорство ще ги възпре ли, ще ги спаси ли от падение?
На моя въпрос „имат ли взето решение“ колегите пратеници ми отговориха: „защо ти е решение, за да го обнародваш във вестника ли?“
– Разбира се – казах им, – ако стане нужда, за мое оправдание. Инак, няма ли аз да мина за изменник на каузата?
Значи, колегите искат аз да поема и тая отговорност и „моята измяна“ да спаси тях!… Отвратително!
Кое е по-важното: падението им ли, спасението им ли?
Позорът на цялата колегия ли – хлябът на децата на някои колеги ли, с което толкоз експлоатират? Ами нали се уреди „фонд“ за подпомагане нуждаещите се? Не могат ли да потраят още известно време?
Толкова енергия, толкова нерви, толкова средства прахосани нахалост! А не виждат ли, че борбата е към края си, че общественото мнение е на наша страна, че правителството отдавна капитулира, защото Университет още нямаме?
При туй, падението, позорът ще бъде запечатан с още по-голям позор, с нарушение на дадена дума, с пожертвуване на колеги – безразлично кои са!
Аз зная, че решението е почти взето, но защо не го оформят и ми го съобщят?
Преговори се водят с новия министър на Просветата (Н. Апостолов) от професори, начело с моя колега Влад. Моллов. Аз зная, че Моллов е на всичко способен. Той стана „адвокат“, аз станах „журналист“ – да защитавам „каузата“. Още при първия брой на вестника той се произнесе, в мое присъствие, че не бивало професори да пишат тъй. Било казано (за министрите), че били хора „с вълчи нрави“. А днес ето как той защитава каузата!
И по разговора ми с Княза той разпространявал, че съм бил имал „тупето“ да му кажа в лицето, че съм бил „републиканец“! Тъкмо обратно, както го писах по-горе. Би могло да се допусне, че сам Фердинанд, замаян още от парите на шампанското и от гнева си против мене, не ме е разбрал или е забравил какво се е говорило, и го е разправял в извратен вид. Но сам Моллов как е можал да допусне това като възможно и да го разпространява и той?
Не, колкото и да ми е желателно да се отделя от подобни другари и да остана да се боря сам, доколкото и както мога, аз не можах да дойда до подобно решение. Обратно, казах си: Може би, ако не последваш тоя позорен изход, който те препоръчват, това ще спаси и тях от падение, за което по-после биха се разкайвали!
Това бе едничкото заключение, приемливо за мене. Така и реших.
***
Съмна се. Рано сутринта Иширков ме вика по телефона:
– Какво реши?
– Оставам на вчерашното си мнение. Готов съм да изпълня всяко ваше искане, стига да е ваше искане; само това ме освобождава, т.е. вие ме освобождавате от клетвата.
– Настояваш ли на решение?
– Разбира се, това ви и говоря.
– Ако вземем такова решение, ще го изпълниш ли?
– И това вече казах, и повтарям: сiю же минуту.
– Решението писмено ли ще искаш?
– Не, можете да ми го съобщите и по телефона. И пак по телефона веднага ще имате моето съгласие.
– Добре. Ще съобщим на колегите.
Решението на колегите аз чакам и до днес.
***
Колегите решили – може и да не са решавали отново, защото подире се разбра, че то било отдавна решено, именно, че са съгласни да постъпят, като пожертвуват – Ректора. Нали нищо не става без жертви?
Но било писано позорът да бъде още по-голям.
Когато делегатите (именно Вл. Моллов, заедно с Д. Агура и Г. Златарски) се явили при Апостолов и му съобщили, че решили да пожертвуват Кирова, те останали като гръмнати, когато министър Апостолов им казал, че не е само Киров, който не може да бъде приет, а има други, като Теодоров-Балан и още няколко, чиито имена изброил.
Колегията била в разплох. Викове, псувни… Решили да скъсат окончателно с всякакви преговори.
На другия ден иде при мене, в Редакцията, един от набелязаните като неприемливи, мой интимен приятел и партиен другар. Той бълва гущери против правителството, особено против министър Апостолов, и носи някакъв силно написан протест против постъпката на министъра и против бившите колеги Данчов и Каблешков, назначени и в новия Университет, които още не се отказвали, и ме пита ще ли го напечатам.
– Как ще отговоря – казвам му, – като още не съм видял ръкописа.
Тогаз той ми го даде, а аз вместо да го чета, турих го в тироара[8] и заключих.
– Ще го чета – казах – и ще реша. Но я ми кажи ти преди това: днес или вчера, а може и по-рано, и ти гласува, нали, за моето пожертвуване, а сега, когато опря и до тебе – протестираш!
Горкият, той отговори, съвсем съкрушен, буквално така:
– Не ми говори така, защото ме е срам да те гледам!
Съжалих го! И още тогаз му простих. Признанието бе достатъчно изкупление… Останахме си добри приятели и досега. Но тая сцена, която бе много тягостна и за мене, аз няма никога да забравя.
***
Това извършиха професорите за университетската кауза.
Останалото извършиха студентите и – обстоятелствата. Петков бе убит на улицата. Последваха Кабинети Станчов–Гудев – най-после Малинов (16.01.1908). Княз Фердинанд бе решил да се жени втори път. Той разчисти с Кабинета, трябваше да разчисти и с университетския въпрос. Започнати били веднага преговори с новия Кабинет, при министър на Просветата Н. Мушанов, но вече при друга обстановка. И тука отначало въпросът се въртял до оформяването на работата с една жертва, понеже колегията се била съгласила на това. Понеже имах нещастието и привилегията аз да бъда тая жертва, на мене не идеше да се меся в тая работа. И изповядвам, че и до днес не съм разбрал точно кому се дължи и моето приемане заедно с всички други. Едни казваха, че министър Мушанов се явил пред Княза сьс списък без моето име, а там сам вписал и мене. Други, като Милетич, Мишев и др., придават всеки изключително на своята намеса пред Мушанова правилното разрешение на въпроса. Мишев, обаче, в Народното събрание осъждаше професорското тяло, че манкирало от своето задължение да произведе анкета и да отстрани винените, ако има такава. Когато аз узнах за това, още при първа среща с колегите протестирах против подобен ангажимент, за който нищо не ми е съобщено. При условия аз не бих постъпил. Ако имаше място за анкета, трябваше да я направите предварително. Колегите и след туй не можаха да ме осветлят за станалото. Но те никога не предприеха някаква анкета, което показва, че не са се ангажирали за такава; ако имаше такова нещо, правителството можеше да го наложи. Аз допущам, че не ще да е имало и че то е било може би условие, предлагано от Мишев, а той обичаше да се заяда и да мисли, че неговото мнение без друго трябва да се приеме и приложи, инак светът пропада.
Колегите ми се бяха разсърдили, загдето бях писал във вестника си, че университетският въпрос се разреши не от професорите, а от студентите, които държаха здраво докрай. Беше ми донесено, че при разните комбинации студентите дали да се разбере, че те няма да се завърнат в Университета, ако не бъдат възвърнати всички професори, без изключение. И че ако това не стане, те заплашвали, че Фердинанд ще бъде отново освиркан с новата Княгиня. Съобщавам го, както ми се донесе.
Факт е, че ни един от старите студенти не се завърна в Университета, докато той не се отвори заедно с всички стари професори. Това се извърши с указ № 10 от 28.1.1908 (Д. В. брой 25/908).
С министерско писмо № 995 от 19.I.1908 ми се съобщава, че със същия указ съм назначен от деня на встъпване в длъжност за редовен професор при Университета. Също такива писма получиха и всички останали професори, доценти и лектори, уволнени при затварянето на Университета на 4.1.1907.
Едно бе успокоително за по-нататъшния вървеж на Университета; то е, че мизериите, които разправях по-горе, за добра чест, не се знаеха от широкото общество и от старите студенти, които всички ни съчувствуваха безрезервно. За доказателство на това служат безбройните поздравителни депеши и писма, които се получиха след отварянето на Университета от разни лица и корпорации от разни градове в страната и вън от нея, и от студенти – българи в чужди университети, като всички с възторг ни поздравяваха за удържаната победа на „сдруженото професорско тяло“.
***
Как се държаха в тази борба всеки един от професорите, те си знаят. Факт е, при все туй, че най-големите нападки, клевети и преследвания бяха отправени срещу мене. И понеже за защита на университетската кауза аз избрах най-трудното, но същевременно най-ефикасното средство – печата, със собствен вестник („Гражданин“), естествено е, че аз трябваше да понеса, през тая люта и упорита едногодишна борба, всички грижи, рискове и отговорности, да отбягвам атаките на една безогледна, развилняла се хайка на най-корумпираните изверги и представители на потисничеството и мракобесието, за които нямаше нищо свято, ни принцип, ни закон, ни морал, ни правда, ни свобода; а те разполагаха и с властта, и със съвестите на подчинените тям държавни служители.
Не беше лесно да се води принципна борба при такива обстоятелства. Но тя точно отговаряше на моя характер и на моето минало. Аз бях кален за нея, затова я удържах. Тя беше трудна, но аз се гордея с нея.
Съчувствието, моралните насърчения, които се сипеха от всяка страна, ми бяха най-голямата подкрепа. Цял сонм първостепенни писатели, отявлени защитници на свободата, правдата и демокрацията, направиха от моя вестник една крепост и едно плашило за мракобесниците.
Нека не се счита за самохвалство, ако изповядам тук, че начело на моите временни помощници доброволно беше се поставила достойната и неуморима другарка, която Бог ми е дал за цял живот. Тя не се уплаши от това, което предприемахме, и не се отчая, а докрай ръководеше не само печатницата, но и вестника; следеше пресата, приемаше кореспонденцията и статиите на сътрудниците.
Нямаше печатница, поставена на по-справедливи начала. Всеки ред на вестника се плащаше на авторите, всяка минута труд на работниците се възнаграждаваше достатъчно. И все пак, колко грижи ни създаваха капризите на работниците и тяхното вечно недоволство и разправии между „тесни“ и „широки“. Изпитахме и „стачките“. Изпитахме и нещо по-лошо. Поради грешката на едно „хлапе“ – самозван сътрудник, което втъкнало, без да пита някого, едно обидно за ючбунарци антрефиле, и макар че антрефилето да бе премахнато, щом бе забелязано, и авторът му веднага отстранен, – устроиха ни, в Ючбунар, под ръководството на самия Кмет на Столицата, протестационен митинг, гдето в. „Гражданин“ и издателите му (освен „благородната“ печатарка, която щом узнала, веднага поправила грешката) – бяха добре насадени от стамболистките оратори… Нещо повече. Всред викове „Долу! Позор!“ и пр. тълпата се насъсквала да унищожи и вестник, и печатница!… И може би защото поискахме защита от полицията, като предупредихме, че без туй сами ще се защитаваме, се избегна по-голям скандал, а може би и кръвопролитие.
Вестника аз ликвидирах наскоро след като той си изигра ролята. Опитът на някои приятели да го превърнат в партиен вестник не успя. Нам на всеки случай той не докара никаква материална полза; обратно, той поглъщаше всичките приходи на печатницата. Дълго след, па и преди спирането на вестника моите добре платени счетоводители събирали, без мое знание, недоборите от печатани обявления и др. приходи.
След отварянето на Университета вестник и печатница не ми трябваха. Успях да продам и печатницата, която бе добре уредена и попълнена, и с добра клиентела, на добра цена.
[1] Фр. – от тема на тема.
[2] От рус. – бунище, помийна яма.
[3] Нем. – освиркване (аналог на фр. шаривари).
[4] Е, господа. Хареса ли ви?…
[5] Беше прекрасно, беше отлично!
[6] Фр. (pour prendre congé) – за сбогом.
[7] Лат. – временно.
[8] От фр. – чекмедже.
[i] Анри Ализе (1860–1930) – френски дипломат, пълномощен министър на Франция в София, 1904–1907.
[ii] Жорж Сел (1878–1961) – френски юрист.
[iii] Профирий Бахметиев (1860–1913) – руски физик и биолог, първият професор по физика в Софийския университет, известен с експерименталните си изследвания по магнетизъм и термоелектричество. През 1905–1906 г. влиза в поредица от конфликти с академичните среди и в края на 1906 г. е „освободен завинаги“ от катедрата по физика. На следващата година Профирий Бахметиев заедно с М. Юркевич стават емисари при вербуването на чужди преподаватели, които да заместят уволнените професори през 1907 г., когато Фердинанд затваря Софийски университет. По мнението на М. Арнаудов, те са двамина угодници на силните на деня, у които е говорел груб личен интерес, а не загриженост за българската наука. Вж. Арнаудов, М. История на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. УИ „Св. Кл. Охридски“, С., 2008, с. 319–320. Вж. още: Г. Камишева, М. Борисов, А. Ваврек. Някои документи около конфликта на Порфирий Иванович Бахметьев със Софийския университет. – Физико-математическо списание (1–2) 3–15 (1991).
