Начало Книги Мемори карта 14.
Книги

Мемори карта 14.

2136

Ортеза за Ортанс

Когато за пръв път четох „Алексис Зорбас“, плаках. Мисля, че преди това не ми се беше случвало с литературно произведение. По-рано такава реакция, освен някои житейски обстоятелства, предизвикваха у мен филмите. Казандзакис зае почетно място в съзнанието ми. Дължа го и на една забележителна дама, която се занимаваше с гръцка литература и култура, но за съжаление, си отиде твърде млада, понасяйки с аристократичен стоицизъм мъченичеството на онази болест, която заедно с „войната по пътищата“ ме раздели с най-много близки и приятели. Саня Велкова-Кожухарова. Беше написала такъв хубав текст за романа, че ме накара да го прочета веднага.

После започнах съвсем спокойно да си плача, без стеснение. Списъкът е дълъг. Има романи, разкази, сонети, бял стих, поеми, балади, драми, мемоари, епистоларна литература, дневници… Не плачех просто на историята. Разплакваше ме и самият начин, по който беше разказана. След време забелязах, че разплача ли се на някое произведение, по-рано или по-късно плачът ще потърси форма за своя подходящ отговор. Не съм сигурна чия поезия ме подтикна да пиша и аз като ученичка, но когато след години започнах да пиша поезия отново, знаех съвсем ясно кои автори и произведения ме възпламениха подобно на внезапно вдигнатата температура от 40 градуса, когато за пръв път се уплаших, че мога да изгубя майка си заради няколкото нещастия, които я бяха сполетели изневиделица. Тогава бях на 10 и страхът ми беше съвсем основателен. След наскоро преживените други загуби, без майка си щях да остана съвсем сама.

Подозирам, че и поезия прописах по-късно пак от този детски ужас от смъртта и самотата, колкото и да се е променил с времето и да е придобивал по-благовидна форма на интерес към изкуството, философията, религията, градинарството, животните… Любовта, разбира се, на първо място, защото тя е в основата на всичко.

Мадам Ортанс, тази „стара актриса на любовта“, тази „царица на острова“, която Казандзакис описва сочно и сладострастно, сякаш с все още лепнещи от ароматното грозде пръсти, край които жужат рояк пчели, че пред очите на човек се изправя цялото Средиземноморие в неговия разточителен разкош, тази „стара каравела“ се поклаща пищно в онази смес от пламтящ еротизъм и смърт, каквито носи осанката на залеза. Смъртната присъда, която тегне над главата на мадам Ортанс, сякаш я прави още по-привлекателна в това чудно съчетание от женска сила и безпомощност.

И неусетно навеждам всеки път глава пред спомена за няколкото старици, които нямат артистичния любовен заряд на мадам Ортанс, но по чудото на историческото безчестие са били обвинени в липса на женска чест, за да живеят те и децата им години по-късно, ако не и цял живот, под незаслужено ударения по дългите им бедра фалшив печат на непосилно леките нрави. Това са истории, които се разказват трудно. И се четат трудно. Сякаш накуцват и стенат от болка. Сякаш ни напомнят, че нищо няма да изгубим, ако подкрепим навреме поне с мислена ортеза някоя мадам Ортанс.

Аз закъснях. Когато в последните дни от живота си майка ми вече едва можеше да ходи, поръчах от интернет проходилка с надежда да я облекча поне малко. Проходилката, за жалост, пристигна в деня на смъртта ѝ. После не ми остана нищо друго, освен да я оставя в клиниката за раково болни, за да може да помогне поне на някого другиго. „Духът ми си е силен, само тялото ми хич го няма“ – каза майка ми на сестрата, която трябваше да ѝ вземе кръв, и сълзите ми потекоха неудържимо. Духът ѝ беше силен, а си отиде от недостиг на въздух… Макар че в последните дни и това мина. Умиращите – бях го чела вече – имат внезапно подобрение малко преди смъртта. Затова и толкова много ѝ се тичаше, когато вече изобщо не можеше да ходи.

Напоследък често се засичам с един човек, който разхожда две малки кученца. Едното е с парализирани задни лапи. Човекът обаче не се е предал, а вероятно и лекарите с него, та това малко животинче си има малка количка с две колелца, които заместват задните му крачета. Кученцето се движи само с предните си лапи и се справя чудесно. Ако случайно неволно бутне някъде по пътя количката, леко се сепва, но бързо се съвзема и продължава да тича до своето другарче след стопанина им. Гледам го и си мисля – животните изглежда преживяват трудностите по-лесно от хората. Виждала съм толкова кучета и котки със счупени или отрязани лапи, че стомахът ми се свива от спомена.

Около седмица преди майка ми си отиде нашето куче. Половин година по-рано съседка изляла под входната ни врата антифриз, защото „кучето ни много лаело“. Два дни по-рано била заплашила майка ми, че като не разбира от дума, тя ще му затвори устата веднъж завинаги. Кучето умираше бавно и се бореше до последно. Знаеше колко я обичаме, а беше не по-малко привързана към нас и тя. С майка ми умираха заедно. Свикнала с домашни любимци, понеже винаги някое мило пухено създание е съпровождало всекидневието ѝ, а после и нашето съвместно, тя не можа да понесе тази нечовешка жестокост. И то от човек, който също гледаше куче. Нашата Радостина беше прекрасен голдън ретривър. Такова любвеобилно куче имахме за пръв път. Не че и другите не са били мили, но Радостина излъчваше обич и доброжелателност. От няколко месеца лекарят ни беше казал, че е по-добре да не я мъчим, а да я приспят, но ние не можехме да се примирим. Заведох я едва когато вече започна да се парализира и нито можеше да се храни и пие вода, нито да се движи, нито в онези хубави бистри очи вече имаше и сянка от някогашната игривост. Лекарят каза, че няма практика да ходи по домовете, а аз нямаше да мога да я вдигна на ръце по стълбите. Опитах се да я настаня в пазарска количка, за да я возя по пътя. Тя обаче събра последните си сили, умът ми не го побира как успя, изправи се, залитайки като Сивушка на Елин Пелин, и все едно каза: „Да тръгваме!“. Бавно тръгнахме в нашата процесия – Радостина, двете ми момичета и аз. Когато стигнахме до лекарския кабинет, тя сложи лапи на първото стъпало, погледна ме и каза: „Не мога повече!“. Голямата ми дъщеря отиде да извика лекаря, а той слезе бързо при нас и пое Радостина ръце. Въпреки че винаги се е стараел да пази лекарска дистанция, този път не успя. Никой от нас в този момент нямаше сили да се преструва на по-силен.

Нашият златист домашен ангел ми показа как след няколко дни ще си отиде майка ми. Мъжки момичета бяха. Знам, че нямат нужда от колички и проходилки там горе, както ги виждам да тичат по вечните зелени поля на нашия роден дом.

Там някъде край тях сигурно танцува своя вечен пръв и последен танц мадам Ортанс. Високо над всяко историческо безчестие, над несправедливостите, над чувството за безпомощност. Мадам Ортанс, мадам Ортанс… Това тежко градинско цвете, натежало до земята от прецъфтелите розови, бели, сини, виолетови туфи, градина на градините, фойерверк, пламтящ над пръстта, за да я осмисли и превъплъти в празник на любовта към живота. Но за нея и болката ѝ повече някой друг път. Тази безмълвна танцуваща красота на мадам Ортанс има право да бъде запомнена във величественото пиршество на средиземноморски залез.

Откъс от подготвяната за печат книга „Ангелът на Прехода. Книга за майка ми и свободата“

Людмила Миндова е завършила славянска филология в Софийския университет, където защитава дисертация върху хърватския литературен барок. Автор е на монографията „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ (2011) и на поетичните книги „Блус по никое време“ (2009), „Тамбос“ (2014), „Животът без музика“ (2016), „Дървото на спомена“ (2020), номинирана за наградите на „Перото“ и „Иван Николов“, „Чуден свят“ (2023). През 2017 г. е публикуван нейният „Роман за името“ – за времената на тоталитарния опит след Втората световна война и за възродителния процес. „Другата Итака“ е посветена на югославското литературно пространство и голяма част от есетата в нея са върху поетиката на авторите, които Людмила Миндова представя на българския читател и като преводач – Данило Киш, Йосип Ости, Алеш Дебеляк, Томаж Шаламун, Дубравка Угрешич. Доцент е в Института за балканистика с Център по тракология „Александър Фол“ (БАН) и хоноруван преподавател във Факултета по славянски филологии на Софийския университет.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display