Начало Идеи Гледна точка Мераклии
Гледна точка

Мераклии

1648
Анри Матис, „Дива природа“, 1905 г.

Ето така беше. Бечо и Гечо са братя. Бечо е по-големият. Жилав, синеок, плешив, с тънко мустаче като на музикант. Гечо, с една глава по-нисък от брат си, той пък с буйна коса, която сресваше назад, като келнер. Беше дебеличък, тялото му приличаше на картоф, върху който някой беше посадил ръце, крака и глава. Но двамата братя много се тачеха. Живееха в съседни къщи и не минаваше ден, през който да не си гостуват. Тяхното истинско време обаче идваше, когато направеха виното. Имаха лозенце на осем километра от селото, там бяха издигнали една барачка, а под барачката бяха изкопали маза. Долу държаха бъчвичките с виното. И когато виното им станеше, те се запътваха натам с магарешката каручка, да го опитат и да натоварят бъчвичките в каручката. Тръгваха весели, приказливи, сякаш отиват на сватба. За разлика от жените си, които не се спогаждаха кой знае колко, но сега и двете излизаха на портата, с отпуснати краища на забрадките, пъхнали ръцете си под престилките, сякаш бяха изпаднали в пълна безизходица. Мълчаха жените, знаеха, че нищо не може да се промени.

Цялата работа беше в това, че братята нямаха мярка в опитването на виното. Беше се стигало и дотам да докарат вкъщи направо празна бъчвичка.

Магарето иначе си знаеше работата, паркираше ги баш пред портата.

С една дума, и този път заминаха. Жените мълчаливо захванаха къщната работа, като от време на време се изправяха и се прекръстваха.

Обикновено братята се прибираха на другия ден. Сега обаче мина един ден, мина втори, мина трети, а тях ги нямаше. Жените им си хвърляха тревожни погледи през дворищата, пък накрая, на третия ден, Цона, тази на по-малкия, която беше по-ербап, отиде при другата, като в движение си отпретваше ръкавите, и ѝ рече: Отиваме да ги тражим!

Оправиха се, стегнаха се, облякоха дебелите вълнени жилетки, корави като ризници, с които ни гърдите им личаха, ни коремите и с тях приличаха на римски кръстоносци, усукаха краищата на забрадките около вратовете си, че беше стегнал един студ, не ти е работа, нахлузиха терлиците, обуха галошите и поеха. Леви-леви, леви-леви! Осем километра, за два часа ще стигнат.

Вървят двете жени, мълчат, устите им стегнати на възел. Дума не обелват. То всичко е ясно, какво да говорят. Ами дано поне двамката да са живи и здрави, да не са се затрили некакво.

На средата на пътя изведнъж видяха каручката. Празна, без хора, и малко така изкривена напряко на пътя. Магарето обронило глава. Приближават. Едната бъчва паднала на пътя. В хендека видяха и мъжете си, натъркаляни, като убиени. Писнаха, затичаха се. Братята лежат на твърдата като кокал земя, не мърдат.

После се разбра какво е станало. Едната бъчва се изтърколила, паднала, пробила се. И виното изтекло на земята. Но там, на пътя, имало дупка и не щеш ли, виното изтекло цяло-целеничко в дупката. Братята, и без това наквасени до козирката, решили, че така не може, хубавото вино да иде зян, слезли, легнали по корем на пътя и се зарекли чак като изпият всичкото вино от дупката, едва тогава да вървят към селото. Но виното много бе, цяла бъчва. Дошло им множко, простряло ги на земята и накратко, ги туширало.

Двете жени се грабнаха, един по един кое-как ги извлякоха в каруцата, качиха се и те и Цона грабна камшика. Веднъж опали задника на магарето, да бърза, че да не ги гледа много-много селото, веднъж се пресегне назад и удря, където свари. Камшикът тежък, хубав, мераклийски, на възелчета. Където удариш с него, не прощава. Уж гащите на братята дебели, шаечни, но камшикът се усеща, ох, как се усеща.

Докато стигнат до вкъщи, братята се размърдаха. Устите им слепнати, дума не могат да кажат, очите им надути, едва виждат. А и отзад ги боли.

Закараха ги у дома, посадиха ги вън на пейката под голата асма. Наточиха им зелев сок, да се осеферят. И им връчиха по един лизгар, да обръщат градината. Земята на кокал, нищо не става, братята гладни, изнурени. Но не смеят и да припарят вътре на топло. Ами висят на дръжките на лопатите като прани дрехи. И току се попипват по задните части.

От цялата работа намаза Марко. Заради това, че не е мръднал с каруцата, че не е предал четата. Надробиха му със сатъра ябълки, моркови, туриха му в яслата и къшеи посолен хляб. Марко хрупа и не може да разбере какво става, какво е това невиждано угощение.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора