След изборите става естествено хората по-интензивно да четат вестници, дори в други дни да не си причиняват това. По горе-долу същата причина посегнах и аз към броя на в-к „Преса” от четвъртък, 9-ти октомври. Така имах неповторимата (дали думата „неповторима” тук е на място?) възможност да видя как в това издание ни е поднесена една важна новина – тази за възмутителното изказване на вицепремиера (т. е. на заместника на министър–председателя) на Русия Дмитрий Рогозин по повод конкретно решение на българското – сиреч нашето, на „нашата родина” – правителство. Едва ли е нужно да припомням какво е заявил Рогозин, но все пак: „Някой си Шаламанов – е написал той – е убедил премиера Близнашки за пореден път да предаде Русия в полза на употребявани Ф15 (бойни самолети, които България реши да закупи от съюзниците си в НАТО – б. м.)”.
На това изречение българското правителство (в лицето на външния ни министър Даниел Митов) реагира на 8-ми октомври с официално изявление. Наглед всичко е в реда на нещата: всяко правителство на уважаваща себе си суверенна държава би се покрило с позор, ако остави без реакция обидно-пренебрежителна (и дори презрителна) квалификация по отношение на свой ключов министър и особено, ако отмине с мълчание фразата, че този ключов министър бил убедил българския министър-председател „да предаде” (при това „за пореден път”)… Русия. Да „предаде”, подчертавам, Русия, сякаш е неин, на Русия губернатор на част от територията на Балканския полуостров или пък е свързан с нея с клетва за лоялност и вярност, която, в случая, е нарушил, извършвайки „предателство”. В българския печат както възмутителното писание на Рогозин, така и реакцията на външния ни министър наистина не биха могли да не бъдат коментирани и е повече от естествено да очакваме да бъдат коментирани от гледната точка на България (за чиято чест иначе толкова много политически и медийни кресльовци са перманентно загрижени). Ето как обаче е коментирана новината във в-к „Преса” (в „коректния вестник” както всекидневно се самоопределя той в „главата” си).
Първо, заглавията и тяхната подредба: най-отгоре и с червени букви вестникът пише – „Тревога. Вицепремиерът на Русия уплаши властта в София”. Веднага след това с големи дебели букви: „Кабинетът заседава за реплика в Туитър”. Веднага се вижда, че второто заглавие апострофира и дори иронизира първото: Русия уплаши властта … с реплика в Туитър. Сиреч, или „властта в София” (заглавието сякаш е формулирано не у нас, а от чужбина, където ние сме „София”) е позорно „плашлива”, или е неадекватно свръхчувствителна (щом се е „уплашила” и е реагирала на „реплика в Туитър”). Да, в самия текст на новината вестникът няма как да спести информацията, чия все пак е „репликата в Туитър”, но скривайки го в заглавието откровено внушава нещо точно определено: „властта в София” реагира ирационално, дребнаво, абсурдно. Защото за една „власт” да реагира на „реплика в Туитър” е почти толкова нелепо, колкото държава да реагира на невръстен драскач в мрежата.
Онова, на което обръщам внимание тук обаче, е, че така оформено поднасянето на новината би било естествено да прочетем не в българската, а именно в руската преса, която с него би защитавала своя вицепремиер и омаловажавала чуждата реакция спрямо него. Оформянето й по описания начин в български вестник обаче става не по-малко омерзително от самата „реплика” на Рогозин. Още повече, че текстът по-нататък продължава с една формена лъжа и с една каскада отвратителни спекулации. Лъжата, повторена както на първа, така и на четвърта страница на вестника, се състои в това, че във връзка с „репликата” премиерът на страната ни бил свикал „спешно оперативно заседание” на МС, или – както е написано на четвърта страница „събрал по спешност” на оперативно заседание правителството си (добавено е очевидно с цел за допълнително окарикатуряване на станалото: „сякаш сме във военна обстановка”). Екипът на в-к „Преса”, разбира се, много добре знае, че написаното не отговаря на истината, защото не е в неведение, че всяка сряда (8 октомври бе сряда) в сградата на МС се провежда редовно (регулярно) заседание на правителството. Именно всяка сряда и в-к „Преса” изпраща своите репортери, които привично висят във фоайето на МС (или пият кафе в двора му) в очакване на пресконференция. С други думи, истината е, че в деня, предшествал публикацията, правителството ни (властта „в София”) проведе своето напълно редовно заседание и никаква „спешност”, „оперативност” и „военновремевост” в него не е била налична, още повече, че то бе предшествано (както също знаят от „Преса”) от тържествената церемония по връчването на нотариалния акт за собственост на катедралния храм „Св. Александър Невски” на Н. Св. патриарх Неофит. Да се лъже по този начин обаче означава вече не просто да се окарикатурява българската реакция на един отвратителен акт на високопоставен чужд политик спрямо държавата ни, но и тази реакция да бъде превръщана едва ли не в агресия. Не Рогозин, така излиза, а правителството на проф. Близнашки напада Русия, свиквайки „спешно оперативно заседание” като във „военна обстановка”. Както ще покажа след малко, журналистите от вестника си дават ясна сметка, че внушават точно такъв агресивен характер на случилото се в МС в сряда.
След лъжата в материала на „Преса” следват спекулациите. Те се състоят в „картинния” разказ за това какво се е случило и е било изречено на въпросното „спешно оперативно заседание”. „Това е опит за намеса във вътрешните работи на страната, рапортувал военният министър Шаламанов”; „Реакцията на Рогозин е възмутителна, разпалено обявил по време на оперативното заседание… служебният премиер Георги Близнашки”. „И външният министър Даниел Митов му докладвал за „провинението” (забележете кавичките около провинението) на руския вицепремиер”; „един през друг министрите вкупом се възмущавали как е възможно руският вицепремиер…” и т. н. и т. н. Както се вижда всички детайли на приведеното описание са ни поднесени в преизказно наклонение, т. е. не от гледната точка на свидетел (какъвто разбира се, никой репортер на „Преса” не би могъл да бъде). И въпреки това рисуват една картина на почти комична суматоха или (в ключа на вменената на заседанието „военновремевост”) на генерал-щабна оперативка (отбележете си: единият министър „рапортувал”, другият „докладвал”, като през цялото време министрите „един през друг, вкупом” се възмущавали). Питам: как са успели авторите от „Преса” да видят как точно са говорили министрите и какво точно са възклицавали на заседанието, на което очевидно не са присъствали? Никак. Но тази картина им е нужна, за да могат да направят що-годе убедителни вече откровено проруските коментари за събитието, поместени след „репортажа”. Единият е на бившия военен министър от БСП и „конкубин” на Мая Манолова Ангел Найденов, който „намира реакцията на служебното правителство като пресилена, дори комплексарска” и на бившия командир на ГЩ, ген. Михо Михов, който стилизира изказването на Рогозин едва ли не като разбираем отговор на предишна наша (забележете) „намеса във вътрешните работи на Русия”.
За мен най-възмутителното обаче е прякото оправдаване на самия Рогозин. Този високопоставен политик на чужда държава, който си позволява да нарича български военен министър „някой си” и да вменява на българския премиер „предателство” спрямо Русия, е определен от авторите на в-к „Преса” като „шегобиец” (да, „с дебелашко чувство за хумор”, но все пак „шегобиец”). Той, видите ли, бил „известен с това”, той и друг път, и на гърба на други суверенни държави така се бил „шегувал”, но… трябва ли да реагираме така болезнено на една „шега”? Аз пък питам: какъв „хумор” (пък дори и „дебелашки”) има в това да наречеш министър на чужда страна „някой си” и да стилизираш като неверен васал (извършил „предателство” спрямо собствената ти държава) премиера на тази страна? Какво му е „хумористичното” на това безобразие? И защо, най-вече защо, аз, ние, като българи трябва „да разбираме” този дебелашки „шегобиец”? Според „Преса” („коректния вестник”) трябва да приемем Дмитрий Рогозин като „шегобиец с дебелашко чувство за хумор” (и значи, да приемем написаното от него – нека да е и в Туитър), но да определим реакцията на собственото си правителство като „гаф”, като „комплексарство”, като – дори – „намеса във вътрешните работи на Русия”. Простете, но това за мен е абсолютно измекярство. Впрочем, върхът на това измекярство е постигнат в „коментара” към новината, към която ни препращат – от четвърта на шестнадесета страница журналистите от „Преса”. Въпросният „коментар” е написан от Бойко Пангелов (непременно ще запомня този мустакат субект) и е напълно в духа на „дебелашкото чувство за хумор” на „шегобиеца” от Русия. Ще го приведа тук буквално:
Една руска мечка непредпазливо се изказа в Туитър за българския военен ястреб и изнерви властта в София. Екстрено са били разгледани варианти в отговор на руското нахалство, твърдят очевидци.
Имало е участници, които настояли ракетите на Велизар Шаламанов веднага да бъдат изстреляни срещу Кремъл. Опцията била отхвърлена с довод, че американската ПРО още не е напълно готова, може грешно да ги приеме за иранско нападение. И в резултат да пострада световният мир.
Други призовали за по-скромен вариант – за начало българските МиГ-29 да унищожат Руския черноморски флот в Севастопол. И тази идея била отхвърлена. Не било сигурно дали нападението няма да бъде възприето от Украйна като агресия – нали Крим всъщност е неин.
Накрая било взето трето решение, сподели участник в заседанието. След като се намечтахме, довери той, масово се изнесохме в най-близкото заведение да ударим по 1-2 руски водки – да ни се махнат еретичните мисли от главите.
В българския парламент след 5-и октомври влязоха цели две „националистически” (или, ако предпочитате „патриотически”) партии. Ще ми се да чуя какво мислят за цитираната „шегичка” на този Бойко Пангелов от гледна точка на „българщината”, която инак бранят под път и над път. И още нещо – към екипа на „Преса” („коректния вестник”). С ръка на сърцето: отговорете ми как бихте реагирали, ако подобна на „дебелашката шега” на Рогозин, би си направил – в Туитър – някой американски, британски (въобще западен) политик – дори посланик, дори културен аташе. И особено – ако на „шегата” му българското правителство не би проявило „комплексарството” да отговори? Впрочем няма защо да ми се отговаря, знам отговора – воят по отношение на американския „империализъм” би бил неимоверен.
Защото всъщност в немалко медии България е под Путинова „епистемологична обсада” (терминът е на евразиеца Александър Дугин).
Статията изразява личната позиция на автора и не ангажира никоя институция.