Поредните парламентарни избори се състояха и резултатите дават възможност за разнообразни тълкувания. Твърди се, че тези, които спечелиха, са загубили, други, едва прескочили бариерата, се смятат за победители, трети, защитили само частично високата си претенция, са напълно удовлетворени, четвърти са уплашени от неочаквано големия размер на подкрепата, пети се смятат за катастрофирали, защото не са подгласници на първия, шести се чудят в чия сянка отново да разположат задкулисната си власт… Като в калейдоскоп елементите на обрисуваната картина може да образуват различни форми и интерпретациите да се преобръщат.
Скрито зад шарената повърхност, върху която боите се разтичат и смесват, сигурно има нещо по-конкретно установено или установяващо се – договорки с ясни условия и прецизно калкулирана цена. Обикновеният гражданин (гласоподавател и данъкоплатец) се досеща, че е така, но не може да знае точно кой с кого и за колко. Не е и сериозно да се увличаме в допускания, ако ще те да изглеждат съвсем основателни. Затова от името и в името на обикновения гражданин нека обърнем внимание на друга важна тема, възбуждаща умовете в следизборната зора.
Дошъл ли е моментът, в който най-после управлението да поемат заслужилите, хората с изявени качества, тези, които получават властта, защото знаят как да я използват в служба на общественото благо? Дойде ли най-после денят на меритокрацията, за която сме чували и съвсем естествено ни се е струвала като единственото средство за просперитет?
За да бъдем точни, налага се да започнем отговора на този вълнуващ въпрос с друг въпрос: що е меритокрация? Бърза справка (настоящият текст няма академични амбиции) ни казва, че в превод на български терминът означава това, което споменахме – политическо ръководство, осъществявано от доказани фигури, заели постовете си, благодарение на своята реална стойност, а не заради партийна лоялност или други несъотвестващи на професионалните изисквания мотиви. Дотук всичко изглежда наред. Искаме меритокрация и всеки път се надяваме, че е дошла.
Но като продължим нататък се натъкваме на изненадващия факт, че въпреки далечните етимологически гръко-римски корени, думата е вкарана в употреба много късно, през втората половина на двайсети век. И което е още по-странно – употребена е в негативен смисъл. Авторът не я въвежда като пример, към който непременно да се стремим, а по-скоро описва отрицателните ефекти на едно базирано върху така наречените действителни заслуги управление.
Чакайте, нима е възможно, ако заслугите са действителни, да има отрицателни ефекти? Този трогателен възглас е разбираем, само че в него проговаря отказ да се мисли по-прецизно и доколкото може обективно, за сметка на едно мечтателно доверяване на хубавото, което най-после да огрее политическия пейзаж. Ето, можещи хора вземат кормилото в ръце, какво му е лошото!?
Лошото е, че определянето на действителните заслуги е сложна задача. Кой го извършва и какви са критериите? И да не би, за да се определи недвусмислен регламент за лансиране на талантливи кадри, да бъде пренебрегната иманентната двусмисленост на самата сфера, в която доказаното качество ще трябва да заработи. Защото ако се окаже, че макар и полезно в една област, то е несводимо към друга, тогава ценността му се губи. Казано по-просто, не е сигурно, че треньор на отбор-шампион става за министър на спорта, или пък високо образован мениджър на печелившо бизнес предприятие става за министър на икономиката.
Трудността се състои в това, че политиката е занимание, което обхваща необозрим хоризонт от житейски нагласи, очакващи да бъдат хармонизирани. И за разлика от други занимания, в които плюсовете и минусите си стоят на местата, при нея полюсите се въртят и да уцелиш правилното поведение не е никак лесна работа. На всичкото отгоре балансът между глобалното и локалното допълнително усложнява задачата и прави универсалните решения невъзможни.
Упреците срещу меритокрацията се сипят от различни страни. Едни твърдят, че няма как на преден план да се избутват квалифицираните, защото достъпът до квалификация не е равен за всички и в този смисъл отново говорим не за друго, а за привилегии. Други стигат по-далеч и по-дълбоко, като предупреждават, че стратегията за качествения подбор води към най-зловещите тоталитарни режими, познати в историята. Към тези критики се прибавя и вече посочената – политическото поле има собствена специфика, в която две и две не прави четири, невъзможно е спрямо него да се прилагат чужди за природата му стандарти.
Но, разбира се, меритократичният подход има и несъмнени достойнства. Не е случайно, че на него се гледа с надежда и за налагането му се водят борби. Въпрос на осъзнат опит е докъде се простират неговите положителни черти и откъде нататък неговата автоматична приложимост е съмнителна, ако не направо опасна.
Казват, че древните китайски династии, вдъхновени от конфуцианството, започнали да променят модела и вместо традиционното раздаване на правомощия по аристократична линия изработили система, според която ръководните административни длъжности да бъдат заемани от лица, подготвени и издържали изпит по специалността. Тази стъпка повишила качеството на управлението и увеличила неговата политическа мощ. Векове по-късно примерът бил възприет от западния свят, през неговите източни колонии. Това не променило по същество политическото устройство, но довело до създаването на компетентна бюрокрация, която да гарантира сносно обслужване на социалните нужди.
В новоучредената демократична Америка аристократичните права били заменени с правото на победителя в изборите да назначава своите поддръжници и симпатизанти на контролирани от държавата позиции. Дали стават за тази работа, или не, бил второстепенен въпрос. Първоначално възприета като логична, тази практика започнала да създава огромно обществено напрежение. Затова в края на деветнайсети век партийните назначения били ограничени и рискът да те уволнят при смяна на властта, ако ще да си отличник, бил минимизиран.
Вижда се, че на определено оперативно ниво методът на проверка и назначение с оглед на реалните ти заслуги е безусловно ползотворен. Как обаче този метод е възможен при високите политически постове на демократично устроените държави? Какво трябва да може лидерът и по какъв начин то да бъде предварително проверено от работодателя – гласуващия гражданин?
Досегашните разсъждения водят до извода, че политическата пригодност може да бъде оценена единствено в политическата практика. Качества, проявени на друг терен, са само несигурна предпоставка за добър резултат и нищо повече. Тогава най-разумно би било да не се бърза с избора, а кариерата на кандидата да се проследява в нейното постепенно израстване и голямото доверие да се дава, след като конкретната стойност е многократно доказана. Но в живота не става така. Не са един и два примерите, в които значителна подкрепа получава точно този, който завладява масовото съзнание по неправилния, така да се каже, начин. Наистина в политиката две и две не прави четири. А може би прави, но за да го разбереш, трябва да прогледнеш зад привидния парадокс.
Парадоксът се поражда от заблудата, че заслугата може да бъде рационално аргументирана – избраникът действа с експертна вещина и реализира изчислими обществени ползи, затова той заслужава ръководната си роля.
Само че във фигурата на ръководителя по-скоро се инвестира ирационална привързаност. Говорим за по-примитивна, но базисна психологическа необходимост от нарцистично отъждествяване, родствена взаимност и закрила. И дори според стандартизираната качествена оценка последствията от такова непросветено отдаване да са негативни, човек махва с ръка и е склонен да остане при пристрастията си, защото в тях той намира себе си, собственото си удовлетворение и спокойствие.
В разбирането за това състояние на нещата и в умението да се управляват хармонично неговите енергии като че ли се състои най-важното политическо качество. Това е заслугата, която дефинира реалната меритокрация. Ако Платон е смятал, че начело на държавата трябва да стои философ, то можем да се съгласим, че е така. Без да искаме да ни бъде представена диплома за завършено философско образование, а като приемем, че само всеобхватната житейската мъдрост създава среда, в която частното знание и специалните способности имат хуманен смисъл.
