Откъс от романа на чешкия автор Мартин Харничек, издаден от „Свободно поетическо общество“
Мартин Харничек е роден на 27 март 1952 г. в Прага в театрално семейство – баща му, Мирослав, е секретар в театър ABC, а майка му пътува като актриса с трупи из страната. След като завършва основното си образование, той се насочва към здравеопазването и работи в психиатричната болница в Бохнице. През 1970 г. завършва медицинско средно образование и започва работа като санитар и медицински работник в Прага. Още от младостта си обаче изпитва силна антипатия към комунистическия режим – част от семейството му е било депортирано в концентрационни лагери, с което потисническият режим се превръща в постоянно и ужасяващо присъствие във всекидневието му.
Разказва, че е израснал сред „два големи абсолютистки ужаса – нацистите и комунистите“ – като по-късно комунизмът се превръща във „враг номер едно“ за него. През 70-те години Харничек участва в редица антикомунистически дейности и подписва „Харта 77“ – жест, който го превръща официално в дисидент. Режимът го поставя под наблюдение, арестува го за няколко дни, разпитват го нощем, заплашват го с отнемане на гражданството, дори му оказват физическа принуда. Харничек успява да избегне политическото преследване, като в един момент даже се опитва да симулира сериозно бъбречно заболяване. В досието му го описват като „социален паразит“, защото за няколко месеца остава без работа – нещо, което в тогавашната система води до затвор или изселване. Спомня си, че по време на един от разпитите полицаят му казва: „Книгата ти е страшна мръсотия! Поредната метафора – нищо друго!“. Именно тази реакция подсказва на Харничек, че е написал нещо значимо, което атакува режима. През 1983 г. напуска страната и емигрира в Западна Германия – в град Хаар край Мюнхен – заедно с жена си и кучето си. Там бързо получава статут на политически бежанец и започва отново работа в психиатрията, като по-късно става геронтопсихотерапевт. Установява се стабилно, в добри условия, с периодично пътуване между Оберланд, Бавария и Чехия. Споделя: „Не изпитвам мъка по изгнаничеството, но половината от времето живея там, половината – тук. Хората са почти едни и същи от двете страни на границата“.
Литературният му път започва в нелегалния самиздат: пише и разпространява разкази като Strýček (1975), Sedmá rezervace (1982), Já, bratři и O Albínovi. По-късно, подканен от художника и приятел Крал Тринкевиц, който му предлага да напише нещо „експлозивно“, в рамките на един месец Харничек създава „Месо“ (1981) – един от най-потресаващите и дълбоко алегорични антиутопични текстове в чешката литература. В него хората живеят в свят, където няма нищо друго за ядене, освен човешка плът – и обществото е устроено около огромна месарница, охранявана от полиция, където най-малката грешка води до незабавно унищожение на индивида. Разказът е под формата на монолог: богат, плътен, почти административен наратив, а героят – напълно дехуманизиран. Харничек споделя, че за да пресъздаде лудостта на този свят, „трябваше да вляза в кожата на героя, въпреки че изобщо не се идентифицирах с него“. Беноа Мьоние, който работи по превода на предстоящото издание на френски език, описва стила на Харничек като „кристално ясен, което го прави и още по-ужасяващ“. Творбата съчетава абсурдизъм и политическа сатира с дистопия, но в нея има и нещо универсално – не е просто алегория на комунистическия режим, а и предупреждение към съвременното капиталистическо общество: днешният човек все повече е просто „месо“ – потребим, консумируем, враг на себе си, но и на другите. Както споделя авторът, желанието му не е било да напише пророчески текст, „но всички пътища ме отведоха в тази посока“. След този творчески изблик следва двайсеттгодишна пауза – по думите на Харничек той просто не е имал времето, нуждата или желанието да пише. Няколко идеи минали през ума му, но го мързяло да ги развие. След падането на режима приятелката му – известна писателка – го моли да напише книга за живота под диктатурата. Така се появява Sametový geroj (2002), роман, който разглежда живота на бивш доносник, когото реалността на постсоциалистическа Чехия заставя да се изправи срещу миналите си действия.
„Месо“, Мартин Харничек, превод от чешки Анджелина Пенчева, художник на корицата Камен Старчев, „Свободно поетическо общество“, 2026 г.
… Да си кажа правичката, не беше никак умно от моя страна да вляза в Халите. Трябваше да го съобразя още на входа, да го съобразя и да си тръгна. Може би дори донякъде го предусетих, обаче гладът, умората и желанието ми да се движа сред планини от месо бяха по-силни от всякакви разумни доводи.
При това нямах у себе си дори едничък купон за месо. Трябваше да ми е ясно, че ако на излизане се случеше да ме спрат, все едно дали полицаи, или месари, и установят този факт, с мен щеше да бъде свършено. Никога нямаше да мога да им обясня, а и щеше да ме е страх дори да пробвам, че не съм имал намерение да задигна каквото и да е месо от Халите, че не съм имал умисъл да крада. Заповедите бяха еднозначни. Който бъде заловен в Халите без купон, ще бъде заклан.
Така че ако исках да постоя повечко там, без да се излагам на опасност от проверка, се налагаше да бъда крайно предпазлив. Най-безопасно щеше да бъде в сектора на първа категория. Онези, които разменяха там купони срещу месо, не бяха изложени на особено голям риск от проверки – те бяха тузари, щом разполагаха с толкова много купони, и полицаите не смееха да ги безпокоят твърде често, поне не тук, в Халите.
От друга страна, обаче, и тук често се правеха проверки на всички клиенти – внезапни и брутални, – именно защото тук на теория проверки не се правеха. Органите на реда добре знаеха, че от сигурността на първа категория се възползват мнозина като мен – такива, които нямат нито един купон и се надяват, че там ще избегнат вниманието, че може би дори действително ще успеят да задигнат нещо.
А да имаш месо от първа категория – това определено значи нещо! Това месо е съвсем прясно, изключително качествено и със сигурност автентично, от прясно заклани индивиди. Секторът на първа категория не беше голям – определено беше много по-малък от този на втора или трета категория, – но месото тук наистина беше превъзходно. Не бяха много онези, които можеха да си позволят да изнасят храната си точно оттук; вярно, в първа категория трябваше да се разменят много купони срещу месо, но пък можещите да пазаруват тук нямаше как да не са доволни.
Секторът за втора категория беше значително по-обширен, а и в него се тълпяха далеч повече хора. Тук по щандовете беше изложено месо, което, макар да не беше прясно, със сигурност произхождаше от клане – всъщност месото втора категория беше месо от първа, което не бяха успели да продадат навреме и имаше опасност да започне да се разваля. Пак тук имаше и месо не от прясно заклани индивиди, а от мърша, обаче свежо. Пазаруването във втора категория беше по-популярно, отколкото в първа, затова и тук се тълпяха много повече хора – клиенти, месари и полицаи. Поради голямата тарапана във втора категория често се случваха кражби, поради което полицаите и месарите извършваха тук далеч по-чести и по-щателни проверки, отколкото в първа категория. Който се осмеляваше да влезе без купон, можеше да бъде сигурен, че ще го проверят.
При това тук, също както и в трета категория, така наречената бедняшка, се мотаеха невероятно голямо количество безделници, отрепки, които често се познаваха добре и с полицаите, и с месарите, и които имаха в джоба си поне един, а понякога и повечко купони и можеха да си позволят да бъдат проверявани и по няколко пъти на ден. Никой не пъдеше тези създания оттук; полицаите дори бяха доволни, че в сектора се навъртат безделници, защото често се случваше те да им посочат някого, заподозрян, че няма купони, и така да улеснят задържането му. Добрите отношения на безделниците с месарите и полицаите обаче не бяха никаква защита за тях. Когато някой безделник изгубеше купона си или по друг начин се окажеше без купон и това се разкриеше при проверка, той не избягваше клането точно както всеки друг гражданин, заловен в Халите без купон.
Така и не ми стана ясно откъде безделниците се снабдяваха с купони. Мнозина от тях не напускаха Халите никога, или почти никога; със сигурност се задържаха извън тях толкова за кратко, че беше немислимо да успеят да си набавят купони. За това се искаше време. И въпреки това винаги имаха купони у себе си… А щом все пак винаги притежаваха купони, макар и малко на брой, и парче месо, с което можеха да се поддържат достатъчно силни, това неминуемо означаваше само едно – трябва да получаваха купоните именно тук, в Халите. Най-вероятно за услугите им ги възнаграждаваха с тях месарите, способни да оценят заслугите им – та нали благодарение на тези заслуги нямаше никаква опасност от недостиг на месо. Безделниците всъщност бяха помагачи на месарите, бяха помагачи и на полицаите, макар и презирани.
Възможно е обаче това мое предположение да не е правилно и всичко да е много по-просто: примерно, че безделниците се сдобиват с купоните, като ги крадат от пазаруващите в Халите. Подобна кражба е далеч по-безопасна, отколкото изглежда. Ако откраднеха месо, самото месо, собственост на Халите, то се знае, щяха да бъдат заклани. Щяха да бъдат заклани дори ако само бъдеха заподозрени в такова намерение. Но ако откраднеха купони от частно лице, канещо се да пазарува в Халите, не ги наказваха – поне не винаги. Напротив, когато окраденият тръгнеше да си иска купоните, когато съобщеше на месарите или полицаите за щетата, сам биваше подложен на проверка. И ако се окажеше, че са му откраднати всички купони, че не му е останал нито един, се отнасяха с него по същия начин, както ако беше влязъл в Халите без купони – заподозираха го, че е дошъл да краде месо.
Понякога обаче, макар и рядко, възникваше такъв недостиг на месо, че се налагаше да бъде заклан не само окраденият клетник, но и безделникът, заподозрян, че го е окрал, макар джобовете му да бяха претъпкани с купони. Да, и това се случваше. И все пак не бих се осмелил да твърдя, че безделниците се снабдяваха с купони винаги и непременно по тези начини; все пак не беше изключено да са ги получили и от хора, разполагащи с достатъчно купони и смилили се над тях. В някакъв смисъл безделниците практикуваха в Халите и нещо като просия.
От друга страна обаче, е вярно, че малцина притежаваха толкова купони, че да могат доброволно да се откажат от тях в полза на някой безделник; по-скоро онзи, който имаше достатъчно купони, ги разменяше за месо в сектора за първа категория – мястото, където достъпът на безделници беше забранен. Разбира се, понякога някой безделник все пак успяваше да проникне там, но така се излагаше на опасността да бъде разпознат от някой полицай или пък от месар, и да бъде наказан. За мен беше далеч по-лесно да вляза в първа категория, макар че си нямах в джоба пукнат купон – лицето ми не беше познато и си личеше, че не съм безделник.
Само че аз се осмелявах да вляза там единствено когато имах купони у себе си. Вярно, никога не съм притежавал толкова купони, че да мога да си позволя лукса да пазарувам там. И все пак ми доставяше удоволствие да се разхождам сред това първокласно месо, да улавям уважителните погледи на месарите, с които те съпровождаха клиентите, и поне за кратко да се почувствам по-така човек.
За мен, който само няколко пъти през живота си съм пазарувал във втора категория, а иначе винаги в трета, първа категория беше нещо като обетована земя, в която бих искал да попадна, когато един ден умра – все едно как. Да бъда по някакъв начин свързан с първа категория, ми беше мечта и макар да нямах особени познания за духовните ценности, се надявах, че едно тъй скромно желание може би има как да се осъществи.
Трета категория, така наречената бедняшка, беше най-несигурното място за човек, който не носеше у себе си нито един купон – най-несигурното поне от гледна точка на контролните органи.
Там се правеха проверки почти нонстоп; из цялата огромна територия на сектора безспир обикаляха групички полицаи или месари – групички, които пораждаха единствено страх и желание да им се изплъзнеш. Но пък именно поради обширността на трета категория опасността човек да им падне в ръчичките беше сравнително малка. Щом полицаите се приближаха, нямаше нищо по-лесно от това да се преместиш на по-безопасно място или направо бързо да се изнижеш от Халите. Макар тук да имаше повече безделници, които можеха по всяко време да насочат вниманието на полицаите към всеки подозрителен, да задържат физически опитващ се да избяга, опасността все пак далеч не беше толкова голяма, колкото във втора категория.
В трета категория беше изключително трудно да се познае кой има купони и кой – не. Разликата между купувачите, безделниците и онези, които просто минаваха оттам било защото искаха да се насладят на гледката на месото, било защото действително възнамеряваха да крадат, беше нищожна. Мощната вълна на тълпата, която се люлееше в този сектор, в някаква степен се характеризираше с намирисващата униформеност на бедността и в нея се открояваха единствено яркочервените дрехи на месарите и полицаите.
Именно тук, в трета категория, пазаруваше огромното мнозинство от населението. Купони за месо се отпускаха оскъдно, а месото беше наистина евтино – e, разбира се, само в сравнение с втора категория.
В сектора се носеше и ужасяваща смрад, която обаче не пречеше на никого, който, също като мен, често посещаваше трета категория. Месото, което можеше да се получи тук срещу купони, всъщност вече почти не беше месо. Представляваше някаква маса, която едва след сваряване или друга обработка можеше евентуално да заприлича на храна.
Тук имаше леш, трупно месо, лежало преди това по щандовете на втора категория. Месо от кланетата, най-напред започнало да старее в първа категория, после във втора, а накрая, след като още известно време е било на склад, със зловонна смрад продължаваше да се разлага в трета. Всичко беше старо, проядено от червеи, потрисащо гнусно. А на всичко отгоре месарите, на които можеше да им бъде напълно безразлично дали ще предлагат в трета категория месо, прехвърлено направо от втора, преди действително да го нахвърлят по щандовете в трета, го оставяха с дни в споменатия склад, сякаш онези, които пазаруваха в трета категория, нямаха право дори на илюзия, че храната им е малко от малко прясна.
Та заради всичко това, когато влязох в Халите, без да имам в себе си макар едничък купон, не се насочих нито към първа, нито към втора категория, а тръгнах да се разхождам из трета, където, предвид нейната обширност и многолюдност, можех да се чувствам поне донякъде в безопасност.
Романът е издаден по проект, финансиран от Европейския съюз – NextGenerationEU, План за възстановяване и устойчивост на Република България.
