Начало Идеи Гледна точка Местоимения
Гледна точка

Местоимения

Андрей Захариев
23.01.2015
1158

AZahariev

За по-малко от десет дни в България дойдоха трима от най-влиятелните политици в света. Първо пристигна британският външен министър, последва го държавният секретар на Съединените щати, а след това в София беше и новият генерален секретар на НАТО. Все хора на позиции, които не им позволяват да спят спокойно и добре, защото техните грижи ги държат отговорни за мира, стабилността, бъдещето на всички хора, на идващите след тях, на животните, на горите, посевите, градинките, градинските джуджета, пръскачките около градинските джуджета, имигрантите и емигрантите, огражденията, загражденията, танковете,  гранатометите,  гаубиците, терористите, хеликоптерите, майките…

Вече се изприказва толкова много за важността на тези визити в страната ни и за тяхното симптоматично и символно значение. Нещо, което е част от свидетелствата за повишената тревога, обхванала в последно време съюзническата система, от която сме част. Това говорене за тревога се увеличава все повече. Напълно очакван и оправдан говор, трябва да се признае.

Ясно е, че партньорите и съюзниците ни от Европейския съюз и НАТО са страшно притеснени заедно с нас от станалото във Франция, а оттам и че са доведени до преосмисляне на някои свои официални и неофициални позиции. Както и от ставащото в Украйна. В момента и те, и ние изпитваме нуждата да демонстрираме своята цялост и своето единство по начин, който да затвърди у противниците ни знанието за това, че и те, нашите съюзници, и ние сме решителни и решени да действаме.

Започнах по този начин текста си, защото ми се искаше да направя подтекстуална връзка с една от често срещаните, станали почти стандартни, черти на публичното говорене в България. Имам предвид нещо типично за българското приказване относно политическото, което се отнася, колкото и да звучи несериозно на пръв поглед, до начина, по който сме свикнали да си служим с местоименията. Точно затова в изреченията си от по-горните абзаци се заиграх с употребата на „ние“ и „те“, „наше“ и „тяхно“, „свое“, като злоупотребих и сглупих преднамерено с използването им.

Надявам се да ви е подразнил самия начин, по който използвах тези местоимения, правейки некоректни разграничения и различавания между „ние“ и „те“. Смислови, не граматически грешки, имам предвид. Позволих си ги, защото аз лично се дразня от жилавостта на това наше, българско, упорито несвикване с това, че когато си служим с местоимения, говорейки за нас и Европейския съюз, или за нас и НАТО, например, трябва вече да имаме други навици на мислене и говорене. Трудно ми е да повярвам, че и към края на януари 2015 г. продължавам да чувам същите стари и глупави грешки с местоименията. Недоумявам как е възможно от устата на политици и журналисти, та дори и на утвърдили се социални коментатори, да излизат отново и отново неща като: „Добре, те, от НАТО, как възприемат нашата готовност да се противопоставим на евентуални терористични удари?“  Или друго. Като например: “За разлика от европейците, ние, българите сме…“  Както и: “ Къде се намираме ние, сравнени с европейците?“  С останалите европейци ли искате да кажете?

А защо не и често чуваното в разните си варианти: „Ако в Европа хората…, то  ние, в България…“

Това не са неща, които се отнасят само до формата и езиковите фигури, както е ясно, и на са чак толкова маловажни. Не е въпрос на изказ, а на мислене и самосъзнание. Кога ли ще се ориентираме най-сетне правилно относно употребата на местоименията, питам се. Особено тогава, когато говорим за себе си и за европейската си приобщеност.

Има някакъв синдром при нас, българите, за изнасяне на нещо от нас самите извън нас и за отчуждаването ни спрямо него след това. Наистина е така. Или поне аз така си го обяснявам.

Винаги ни трябва на нас едно плътно „те“.  Едни „те“, които са като нас, или много подобни на нас, и които харесваме, по които се равняваме, но които са ни нужни не само като хоризонт, но и като контрапункт. Или по-скоро като нещо, което е недостижимо. Но които сме и убедени същевременно, че ни манипулират, мамят, развалят живота ни, провалят го. Някакви възползващи се от нас хора, които са причината за несполуките ни, за несретите ни.

Мисълта ми е, че изумявам  защо продължаваме да чувстваме себе си различни и чужди на това, на което вече трайно принадлежим. Защо говорим така?! Тук е двойното дъно на този, нашия си куфар. Ние май се опиваме от идеята, че сме обречени да сме различни, неразбрани, странници в този свят, отхвърлени. Че винаги си оставаме чужденци. Каквито и прегрупирания да стават. Ако се почувстваме вписани, желани, ще ни изветрее самобитността сякаш.

А сме толкова обикновени всъщност. Напълно нормални сме. Но не спираме да говорим, че искаме да бъдем част от някаква „нормалност“, която все ни се вижда, че не постигаме, която все бяга пред нас. Искаме искрено да сме приобщени, искаме да сме „европейци“. Но и не го искаме, също толкова искрено, като все си обясняваме „ненормалността“ си с детерминантите на историческото си минало, с дадености, които не можем да преодолеем и надхвърлим. Нашата ненормалност ни е нужна. Не можем без това да виждаме сами себе си като „ненормални“. Защото не можем да си се представим укротени, макар и да искаме да сме такива.

Да, ние се нуждаем от съзнанието за нашата ненормалност. Пак казвам, че това усещане, че тази самооценка е станала с времето един от конституентите на националната ни идентичност явно, а значи и на така трябващото ни себеразбиране като уникални, с нещо различни от всички останали. Сами в света, вечни самотници в своята неосъществимост и в своята неразбраност заедно с това. Така си се представяме.

Това, моето, са смели приказки, естествено. Или дръзка абстракция, по-точно казано, която е малко нахална с тази своя претенция за народопсихологически  прозрения.  И все пак извличам споделените с вас изводи от всекидневния си опит. Опит с яко заседналите в гърлата ни колективни стереотипи, които не спираме да – незнайно точно защо – възпроизвеждаме пак и пак.

Може би трябва да преосмислим употребата на местоименията.

Андрей Захариев
23.01.2015

Свързани статии

Още от автора