0
2968

Местоположения на парамодерното

„Съдът вместилище – защитено време“, изложба в Националния археологически институт с музей при БАН, (18 юли–17 декември 2023). Куратори: Станислав Памукчиев, Петер Цанев, Иван Кънчев

Експозицията включва творби на Валентин Господинов, Венко Колев, Емил Бачийски, Емил Попов, Захари Каменов, Зиятин Нуриев, Ивайло Аврамов, Иван Кънчев, Иван Русев, Кирил Кузманов, Красимир Русев, Митко Димитров, Оливия Михалтиану, Павел Койчев, Петер Цанев, Роберт Цанев, Свилен Блажев, Станислав Божанков, Станислав Памукчиев, Стоян Дечев, Цветослав Христов.

Въпросът колко назад във времето може да се върне изкуството предполага разглеждането на изкуството като епистемологичен инструмент. Това е въпрос, който съдържа респект към философията на Просвещението и основанията на модерните дисциплини, но съдържа и преобърнато съвременно питане за това къде отиват образите и какъв цивилизационен импулс ще организира и задържа образите като изкуство в бъдещето. Проектът „Съдът вместилище – защитено време“ в Националния археологически музей в София повдига въпроси, които надхвърлят параметрите на самата изложба като художествено събитие. Този проект се сблъсква с двойната структура на модерността, която създава, от една страна, ограничителни модели на културна институционалност, а от друга страна, възможности за нерегулирано управление на въображението в широките времеви граници на изкуството. Според американския философ Никълъс Решер „амфибийният“ статус на човешките същества между преживяната реалност и въображението има определящ характер за нашето развитие, при която ние постоянно обитаваме два свята, като сме ангажирани както с опит, така и с проекциите на ума. При сблъсъка на модерното изкуство с удивителния свят на археологическите артефакти тази двойна структура на човешкото съзнание взаимодейства по парадоксален начин с онези елементи от древните артефакти, които създават усещане за модерност и сякаш ни учат на истинска модерност. В тази връзка още през 1956 г. в своята книга „Праисторическият човек и късната култура“ немският антрополог Арнолд Гелен коментира абстрактната същност на древните каменни оръдия на труда като „каменни концепции“, а известният историк на изкуството Хорст Бредекамп, провокиран от актуалния успех на множество световни изложбени проекти, включващи модерни творби и археологически артефакти, наскоро заяви, че тези експозиции ни предлагат възможност да се срещнем с един „вечен модернизъм“.

Смесването на произволната чувствителност на архаичната памет и съвременните немагически форми на изкуство в обща визуална психология е проект, който предлага модерна автономност в отношението ни към миналото. Подобен проект събужда романтичните представи за универсалната неизменност на човешката природа и е свързан с всеобхватното намерение за интегриран съюз между антропологията, историята на изкуството и философията на въплъщението. Същевременно антиинституционалните художествени практики и съвременната философска критика на изкуството по условие се отнасят критично към подобни нагласи. Става дума за това, което систематичният критик на постмодерната култура Хал Фостър определя като „експресивна грешка“, свързана с убеждението, че съществуват съдържания отвъд конвенциите, а Бредекамп от своя страна диагностицира това явление като „погрешно разпознаване“ на активната роля на зрителя.

Категориите на предмодерното, както и на немодерното имат особен ресурсен статут в символното поле на глобалното настояще като постоянен обект на познание, желание и естетическо удоволствие, който поддържа усещането за тотализиращата сила на модерността. В този смисъл самата модерност подхранва радикалните стратегии на антимодерното (което е в ядрото на първия авангард), както и на постмодерното (което е критически резултат от нео-авангардите на 60-те), а също и на контрасъвременното (което някои автори успешно теоретизират през последните години като антидот на съвременното и постсъвременното). Същевременно е трудно да си представим произведения на изкуството, които се самоопределят и манифестират като анти-предмодерно изкуство.

През 2009 г. американският историк на изкуството Джонатан Хей предложи категорията парамодерно, за да опише художествени феномени, които са в контраст с наративната свръхдетерминация на модернизма и претенцията за история не е част от тяхното самодефиниране. Става дума за изкуство, което от една страна, въплъщава ограничено ангажиране с модернизма чрез дистанция, отнемаща от неговата собствена култура, а от друга страна, поддържа приемственост с немодерното и връзка с времето като вярност към изобразителния медиум. В изложбата „Съдът вместилище – Защитено време“ под формата на почетно участие присъстват творби на проф. Венко Колев, създадени в началото на 60-те. Това са малки керамични скулптури (свещници), които със своите абстрактни характеристики изкушават да бъдат интерпретирани в изцяло модернистичен контекст, но тяхната витална пластическа близост с неолитната фигурална керамика позволява да бъдат погледнати и през категорията на парамодерното, предложена от Джонатан Хей. Парамодерната референтна рамка привилегирова гледната точка на твореца като признава приемствеността на техниката и ролята на стила, произтичащ от универсалната опитност на изобразителния медиум. В случая с Венко Колев това се осъществява като продуктивна дистанция от неолитната култура, от която се абсорбира друга, по-задълбочена форма на модерност. В подобен план като резултат от универсалната пластическа опитност на изобразителния медиум, но с различни темпорални конотации могат да бъдат интерпретирани и работите на Павел Койчев, Зиятин Нуриев, Емил Попов, Иван Русев, Захари Каменов, Цветослав Христов и Иван Кънчев.

Парамодерното измерение осигурява мост между автентичното предмодерно изкуство и обширната сфера на художествени жанрове, разгърнати в полето на специфични междукултурни взаимодействия. Джонатан Хей твърди, че идеологията на парамодерното може да се опише като особена форма на съвременното, която съдържа едновременна претенция за противоречива темпоралност или темпорална дизюнкция. В тази връзка антропологът Йоханес Фабиан говори за „радикална съвременност“, която би имала за продължение нашето преживяване на примитивното като съвместно настояще, при което се явяваме като съ-субекти, а не обекти, на историята.

Някои от творбите в изложбата съдържат скрити стратегии на отрицанието, които маркират съвременните нива на темпорален и междукултурен контакт с имитиращи, цитиращи или алегоризиращи практики. В подобен план могат да бъдат интерпретирани работите на Кирил Кузманов, Красимир Русев, Валентин Господинов, Емил Бачийски и Роберт Цанев. Ясно манифестирани като творби на съвременното изкуство в жанра на антиинституционалната критика са творбите на Оливия Михалтиану, Стоян Дечев и Ивайло Аврамов. Живописните картини на Станислав Памукчиев, Свилен Блажев и Станислав Божанков са ситуирани в музейното пространство в кореспонденция с овеществяващите теологични идеи на образа, характерни за късноантичните и ранносредновековни християнски светове, в които визуалните представи се разглеждат не просто като изображения, а като живи присъствия.

В заключение трябва да се каже, че изложбата в Националния археологически музей влиза в диалог с важните реторични разломи на недиференцираната теория на модерността. В своя естетически патос изложбата сякаш едновременно оспорва и утвърждава твърдението на Джонатан Хей, че няма немодернистични медиуми на съвременното изкуство и единственото място на немодернистичните форми е в цитирането като фрагменти, освен когато става дума за интуитивните претенции на парамодерното, което се опитва да стигне далеч отвъд простото цитиране, използвайки за съпротива дълбинната опитност на изобразителния медиум.