Закъснели думи за отишъл си приятел

Всъщност думата „метаморфоза“ не се среща в книгата с поезия на Владимир Трендафилов „Получих живота си“ („ДА“, 2019). Никъде. Има други, сходни ѝ: „трансформация“, „въплъщение“, „течеше“ и т.н. Това са подвижни думи, неустановени и неуловими: една от най-срещаните в поезията на Владимир Трендафилов например е движение. Движение и между, с което вече започват да ни се проясняват хоризонтите („хоризонт“ е също обичана дума) в тази книга, побрала неговите стихотворения (и малко преводи): няма стабилни граници на нещата, всички (се) преливат едно в друго, съединяват се и в хода на това съединение се преобразяват; но също така се разединяват, за да се съберат с други и отново в рамките на този непрекъснат процес да се променят:

Притча за края на света

Рохката пръст шава. Камъчетата и бучките
се оказват мравки и бръмбари
и се разбягват.
И кулата в средата на полето
хлътва.

Няма нужда да обяснявам кой е Владимир Трендафилов (1955-2019) – онова, което е направил през живота си, говори само за себе си. Преводач, критик, анализатор, теоретик, поет – всичко това, а освен него и жив, любопитен, търсещ човек, никога ненамиращ покой. Знам го от първо лице, непосредствено. Затова ще си позволя да изразя несъгласие с Кристин Димитрова, неговата съпруга (също поет, писател, преводач), която изрича в предаването „АртЕфир“ на програма „Христо Ботев“: „Струва ми се, че статиите идват от едно място, а стихотворенията – от другаде“; не, според мен всичко при него идва от един център, извор, от една нагласа – че всичко е движение, че нещата преминават едно в друго, преливат се. И големите му несъгласия с някои от неговите съвременници се изграждаха точно на тази основа: той изискваше и настояваше за трансформации, за метаморфози, подозирайки ги, че те по-скоро се стремят към статика, към хомеостазис, към статукво. Ще онагледя думите си с една важна фраза, изречена от него пред Емил Басат по повод превода на поезия: „Въобще всичко видимо на този свят, всяко тяло или вещ, е затворено в рамките на стоте си материални процента. От стотния нататък започва духът. Започва изкуството в изкуството“. Поетично това свое убеждение Владимир Трендафилов изразява в стихотворението „Стихията на примирието“ (от книгата „Четирите фокуса“, издадена през 1997):

Стихията на примирието

Има една линия,
където се събират две армии
и не създават фронт. 

Има една линия,
където се събират въздух и земя
и не създават хоризонт.

Няма фронт, няма хоризонт, има преминаване едно в друго, метаморфоза. В известна степен изкуството и в частност поезията е именно това – премахване на рязката граница, на разделителните линии. Има го в стиховете, но го има и в преводите. Например в този откъс на поета от „метафизичната школа“ (по израза на Самюел Джонсън) Томас Трахърн (1636–1674):

Удивление

Как слязох като ангел аз
и от сияние опих се!
Когато сред делата Му явих се
и ме окъпа чист екстаз,
светът бе нещо Негово и вечно –
аз бродех запленен,
и всичко близко и далечно
приказваше си с мен.

Самият избор е „удивителен“: Томас С. Елиът, макар и да признава поетическото майсторство на своя съименник, го смята повече за мистик, отколкото за лирик. Мистик, който пресича границите и за когото не са налични нито фронтове, нито хоризонти. То вероятно и поради това за Владимир Трендафилов е от такова значение фигурата на фокусника („Четирите фокуса“, „Смъртният танц на фокусника и други стихотворения“, 1999): това е човекът, който показва, че видимото не е единствено, че онова, което е пред очите ни, не е заковано, закотвено, замръзнало, а се движи, преформатира, преобразува. Тъкмо в преобразуването вярваше Владимир Трендафилов, то го водеше както по житейските му пътища, тъй и в творческите му интенции. Преобразуването като живот и творчество, като екстракт и екстаз на екзистенцията:

Защо се рееш, свобода

Защо се рееш, свобода, в себе си,
не познаваш екстаза. 

Ти си свободен,
а аз се освобождавам. 

Около мен хвърчат пръски и плюнки –
духът разтваря криле и
                                         лющи материята. 

Моят екстаз
                   е моето престъпване
на неразрешените ми граници.

За Владимир Трендафилов не съществуваха граници, особено неразрешени. Той пресичаше всяка една, за да покаже, че ако искаш да си поет и интелектуалец, трябва да си безграничен. Неповторимо безграничен…