0
3277

Метафизичният връх

Отдавна си задавам въпроса защо в „Епопея на забравените“ Вазов не е написал ода за Ботев? За епиграф на „Караджата“ е сложил стих от Ботевата балада „Хаджи Димитър“ – „И търсят духа на Караджата!“, но ода за Ботев няма. В дванайсетте оди Поетът е възвеличил колосите на българския дух, а нима Ботев не е сред най-великите от тях? Ботев е така различен, личността му е толкова мащабна и нестандартна, че може би дори Вазов е изпитал затруднение да го обхване. Възможно е това да е частица от обяснението – дори Вазов е усещал себе си несъизмерим с Ботев.

Друга причина може да е това, че Ботев не е бил забравен и затова не е било потребно името му да бъде нареждано сред забравените. Ботев е станал знаме, както е нарекъл и вестника си, веднага след героичната си гибел. Тази цел е блеснала в съзнанието му още когато се е съгласил да оглави четата вместо Панайот Хитов. Ботев е тръгнал към своя подвиг, към своята гибел, към своя връх със съзнанието да стане знаме, да се вреже в паметта на народа. Българският войвода е повел своите четници не за да освободи България от турско иго. Гениалният му ум не може да не е съзнавал, че Османската империя, колкото и да е прогнила, не могат да я сразят 172-ма смели мъже. Той ги е вдъхновил и повел само за да изпълни бляна си да се превърне в знаме, което да вдъхновява. Целта си той изповядва в своята молитва: „кога въстане робът, в редовете на борбата да си найда и аз гробът“. Нямал е илюзии, умът му е бил трезв, разсъдъкът бистър, познавал е и народа си, и неговите освободители, отчаяно е разбирал, че „Скоро той не ще да стане: ний сме синца с чаши в ръка!“. Изненадани са четниците, които е събрал и повел, покрусени са, когато още със стъпването си на заветния козлодуйски бряг, съзират плашливи и нерешителни хора, надничащи през процепите на заключените си порти и никой не се втурва да ги посреща, никой не къса бръшлян и здравец, никой не плете венци и китки, никой не окичва гърдите им с цветя.

Четниците му тръгват с него, подир него, но не с неговите идеи. Затова, макар и недоказани, толкова упорито живеят и се разпространяват версиите, че е застрелян от някой от своите, че е жертва на преврат сред четниците си, които започват да осъзнават, че войводата им ги води на явна смърт и по-лошото – на безполезна смърт, към обречено дело, което няма смисъл. Само той е виждал смисъла на такава смърт, направил е ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба и е излязъл на борба със стихиите.

Поетът не е изненадан от своя уплашен народ, не е уплашен пред явната смърт. След стъпването на брега целта му не се променя, а се доказва. Искал е да стигне до някой връх, бързал е нагоре с разкървавените си от тесните ботуши крака, защото се е опасявал куршумът да не го застигне долу в ниското, в котловината. Бързал е към върха, за да го прониже в челото – не в сърцето, а в челото, за да пръсне пламналия му ум, върхът, където да останат костите му и „бяло ми месо по скали, по скали и по орляци“, откъдето да се възнесе духът му. Бързал е към своята метафизична цел, към метафизичния връх, към метафизичната свобода, която е пламтяла в душата му.

Ботев не е искал да носи с решето вода и да мисли, че оплодотворява с това бащината си нива, както пише в горчивото си писмо до своя приятел и съратник Тодор Пеев. Тъкмо това най-проникновено е доловил и най-вдъхновено е изразил Цветан Стоянов в своето знаменателно есе „Втората част на разговора“. То се развива като въображаем диалог между Ботев и Каравелов точно в мига, когато войводата вече се е изкачил на върха, турците вече си отиват, защото те никога не се бият нощем, Ботев вижда гърбовете им, съвсем сам е в прииждащата вечер, но усеща, че срещу него нещо в храстите прошумолява, нещо се раздвижва. В съзнанието му изплува спомен, защото всичко е вече само спомен. Започва разговора с Каравелов, който идва, за да го възпре и да го спаси. Въображаемият диалог с Каравелов се развива точно в мига, в който той вече предусеща смъртта си. В разговора с Каравелов разпаленият Ботев казва, че вижда мисията си като взрив, като мълния, която да порази този народ, гръм, който да разцепи манихейската му душа. Пламенно изповядва поетичната си вяра „Не вярвай в нищо!“ – няма държава, няма църква, няма култура! Ботевият блян е не само политическа, но пълна свобода от всичко, което ограничава, сковава и подчинява. И тръгва към този блян с едни лъскави, но тесни ботуши, които израняват краката му. В похода към своята метафизична цел дори тесните ботуши на войводата се превръщат в митологична алегория. Така тясна, свиваща, стискаща, израняваща е душата и душевността на люления в робска люлка народ, надничащ боязливо зад залостените порти. Народът отрича султана, но заключва портите пред освободителите си. Затова поетът бърза с изранени крака към своя метафизичен връх.

Бърза към върха, въпреки че е обречен или тъкмо защото е обречен. И възразява на Каравелов: „Добре – ти ще научиш българина да използва светлинен газ, ще откриеш театри, библиотеки, университети, ще го накараш да чете Омир и Спиноза – добре! С какво ще промени това еретическата му душа. Нали той и в цивилизацията ще влезе с нея, нали и там, при Спиноза ще богохулства и иронизира? Нали същите хитърпетъровци ще хванат библиотеките и университетите, нали те ще бъдат професори и директори, и философи? Нали пак ще се спотайват в тунели и дупки, нали пак ще стъпват с плоските ходила там, в котловината, и ще плюят срещу всеки, който се опита да размаха криле, нали ще се гаврят с пътешествениците и героите на духа, както се гаврят с героите на меча?“

Диалогът се води за двата начина, по които да бъде освободен българският народ. Дали това да е по пътя на просвещението – известната теория на Каравелов – бавно и трудно процесът на образованието и културата ще промени вложената в гените на българския народ еретичност. Тя не се изразява в някакво лъжеучение, а в липсата на йерархична ценностна система, в това, че всичко може да бъде подиграно, осмяно, омаловажено, че усилията на човека могат да бъдат напълно заличени и взети на подбив, че в българската душевност няма идеали, няма небе, има само полускотско желание за оцеляване, за физическо оцеляване и душата му остава закотвена в котловината.

Ботев отвръща, че след дълъг размисъл се е принудил да се съгласи с него. И затова именно е решил да тръгне на явна смърт. Ботев казва още, че знае, че Врачанския революционен окръг няма да се вдигне на въстание, знае, че в останалата част то вече е потушено, знае, че води хората си на гибел.

Но знае още, че сред двестата души от четата все ще се намери някой, който да е недоволен, да е несъгласен, който да поиска да го предаде, да поиска да го убие. Няма начин да не се намери поне един! Ако ли не, то той самият, Ботев, ще подшушне, ще помоли, ще закълне най-добрия си приятел Обретенов да намери такъв човек.

„И оттук нататък започва преломът… турците стесняват обръча и постепенно в очите на четниците аз се смъквам от пиедестала си… Привидно сякаш се повтаря вечната история, провалът на досегашните бунтовници. Но само привидно! Тук е същността на цялата работа: те всички са загивали прекалено логично, т.е. загивали са като българи, с приземяване в мига на катастрофата. Аз единствен – не! Аз докрай ще остана същество от друг свят и ще продължавам ролята си на ангел, ту ще изпадам в някакво особено отчаяние, но не тяхното, а друго, неземно, ту ще се хвърлям в битките, сякаш без да разбирам какво ни чака… Ще ме мразят, но няма да им дам храна за присмех, няма да ме приземят… Ангелът възлиза на небето така, както се е и спуснал, със сабята и перото на калпака… Защото, разбираш ли, не е имало такава смърт, това е ново. До тоя ден са предавали героите, но сами, със собствени ръце да ги убиват, това вече е минало всяка граница!“

И Ботев върви към своята неизбежна, предусещана, предначертана и предрешена Голгота, към смърт, която взривява, която не дава мира оттук насетне на този народ – смърт, жизнено необходима за неговото духовно оцеляване. Именно доброволния куршум в майската привечер на върха на планината, изстрелян право в челото му от незнайна ръка, ще взривява сърцето на българина, ще го кара да повдигне очите си от земята, от котловината, от единствената обсебила го мисъл за физическо оцеляване и ще обърне погледа му нагоре към небето.

Ботев е единственият българин, заради когото вият сирените и когато завият, всеки се вкаменява на мястото си. Няма кътче от България, където да не се чува техният вой, и българско сърце, което той да не пронизва. Духът на Ботев е прозрял, че чутовната му гибел ще отеква в българите век след век. Затова и днес, когато започнат да вият сирените, сякаш чуваме свистенето на куршума, който лети към челото му. Куршумът, който ще сбъдне молитвата му:

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!…

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияКъщата музей на Андрей Николов I
Следваща статияЛитературата за деца като терапия