На поетите метафорици, в които търся упование и спасение.
Метафора, ти си
Късо съединение на оголени понятия.
Ханибал пред портите на езика.
Роял с клавиши дърветата и светлината между тях.
Ядрен взрив и лъчева болест пo критиката.
Прашец от полски макове.
Гробище на чезнещо село.
Лирик в подножието на Мачу Пикчу.
Предупреждение, че живеем за последен път.
Пчела, кръжаща като лъч.
Овчарка Айфелова кула.
Лунен циферблат.
Бял ангел от сняг.
Футуристична сребърна перука.
Талига на двурога луна.
Орач, прелистващ браздите.
Болка. Болко-о! Болчице…
Списък на кораби, преброен до средата.
Разпукана диня на Червено море.
Възмутителен писък на гларус.
Въженце, стискано в джоба.
Бавен влак за Бургас.
Кораб, пиян в най-голямото събитие.
Любов и Сена под моста Мирабо.
Монголоид, натирен от Ясна поляна.
И както понятието, терминът е остатък, рудимент от метафора (Ницше), така и метафората е изградена от останки на понятийна икона, които поетът събира и реставрира.
Понятието за образ и художествените му репрезентации има дълбоки исторически и етнологически корени в славянското светоусещане и неговото формиране. И в менталната и идейно-религиозната аура на учителката на славяните, Византия. Още първите славянски преводачи и писатели във Велика Моравия и особено във Велики Преслав отдават особен приоритет на образа. Те обвиват в образен воал всяко специално слово, възприето от една хилядолетна късноантична цивилизация. Концепти от философията, естетиката и теологията се обединяват с видимата природа и се претрансформират в единен генерален образ, в един всеобхватен свръхконцепт – образ. Откъде идва това пресътворяване? От едно изначално етническо предразположение към образа, от един мек лиризъм, датиращ още от незнайното начало на славянската душевност, запечатана през втората половина на IX в. в писменост. Ще дадем няколко примера как лидерът на Преславския духовен и книжовно-художествен център Йоан Екзарх Български предава на славянския старобългарски език многовековни и изящно шлифовани антично-византийски понятия. Този езиков подвиг той извършва в своите основни, най-популярни и многократно преписвани от православните славяни в продължение на седем века съчинения – Небеса и Шестоднев. Всички посочени по-долу осем гръцки термина книжовникът превежда с една-единствена, всеобща и синтетична лексема: образ.
Χαρακτήρ, Еικών, Tρόπος, Мορφή, Σχῆμα, Εἶδος, Τύπος, Ιδέα.
Пак по времето на Йоан Екзарх и може би с негово участие се появява и първата дефиниция на метафората в православния славянски свят. В Изборника на цар Симеон (Светослав) от 1073 г. е поместен превод на трактата по поетика на гръцкия граматик от VI в. Георги Хировоск За фигурите, където са дадени определения на 27 поетически фигури. Второто от тях е посветено на метафората:
Превод (гр. метафора) е дума, която пренася белези от едно нещо на друго. Тя бива четири вида: когато пренася или от одушевени върху неодушевени, или пък от одушевени върху одушевени, както и когато някой нарича царете пастири на хората, Защото пастир е всъщност овчар. И двамата са одушевени – и царят, и овчарят. Или пренася от неодушевени върху неодушевени. Както когато въглен се нарича запазено огнено семе, или пък се казва: много пламък се изля от дървото. Изливането е свойствено за течностите. Пример за одушевени върху неодушевени е, когато някой нарече планинската височина връх или глава. Защото връх и глава се казва всъщност за одушевените. Пример за неодушевени върху одушевени е изразът: Морето видя и избяга. Защото вижда се казва всъщност за одушевените.
А самият Шестоднев е преизпълнен с радостното опиянение от красотата на божественото творение (дело на Бога – Демиург и естет) и високото място на човека в него. Наситен е с лирически обагрени натурфилософски сведения и е наречен от изследвачите поема, или дидактически епос за мирозданието. Този жанр е и паралелен, и противопоставен на Омировия героически епос и негови автори са Хезиод (Теогония и Дела и дни), Вергилий (Георгики), Лукреций Кар (За природата на нещата), Шестодневите на Василий Велики, Георги Писида, Севериан Гавалски. Показателни за спецификата на жанра са думите на Вергилий, отправени в Георгики към Мецената:
Зрелища чудни за дребни неща ще покажа пред тебе –
доблестни вождове славя и редом, едно подир друго
нрави на цялото племе, и труд, и изкуство и битки.
(Превод Георги Батаклиев)
Този култ към образа има две последици, които се проявяват в еволюцията на славянската култура – слабото развитие на подредената в универсални суми философия и силното развитие на лирическата, богата на образи поезия. В редки случаи те се обединяват щастливо – при Евгений Баратински и Фьодор Тютчев в руската, Юлиуш Словацки и Збигнев Херберт в полската, Атанас Далчев и Александър Геров в българската поезия.
Но не това само ме подтиква да смятам, че ученият, бил той университетски преподавател или сътрудник в институтска секция към БАН (декориран вече с преподавателски звания), трябва да чете едва ли не ежедневно поезия, особено преливащата от метафори. Добре е този извор на чудновати образи да го съпътства и стимулира винаги – в уютния апартамент, в комфортния кабинет, на омиротворени заседания с общителни и съпричастни колеги, в конферентната зала. И когато пише доклад за поредния симпозиум, да се вглежда и препрочита Вутимски, Ахматова, Монтале, Кавафис. Поезията оросява и пресъхналото вдъхновение, и неизбежната рутина на рационалната повторяемост. Смелият образ култивира наглед незабележим изследвачески порив към оригиналното, естетическата наслада от образите се придружава от бликовете и бляновете на въображението и озаренията. От Озаренията на Рембо до озаренията на доцента ентусиаст с протрито и несменяемо като палтото на Серафим сако в миналото (днес той е авторитетен професор), разстоянието е съвсем малко, обща е илюминацията на откритието, или по-точно пътят към него. Но не фантасмагорията на почтителната стара и на агресивно-технологизираната нова фантастика, а онова въображение, което изтича плавно от безшумното езеро на Детството и се спуска с мил грохот от водопада на Играта.
Това въображение води към Образа, образът отвежда към Поезията, а тя е сестра на научното познание. Поезията и Науката са Марта и Мария на човешкото съсъществуване.
Критиката не спира да съчинява за тях апокрифни евангелия.
Казват, че не е нужно толкова да се дири и чете новото, рекламираното и най-вече награденото. Неизмеримо по-добре е да се препрочита отшумял или отиващ си, но богат на метафори поет, творец обичан и будещ несекващо възхищение. Колкото и невъзможно смела да е една метафора, толкова е по-възможно тя да събуди не само възхита, но и да провокира у учения същия полет към бляскаво необичайната идея, към метафората на научното познание. Естествено, тук фантазията е само един от трите кита, върху които се крепи Науката:
Факти. Въображение. Рационална критика.
Поетът метафорик няма нужда от факти, защото всички, необходими нему, са приютени в паметта му, нито да обосновава и доказва чрез логически доводи правомерността на своите образи. Ако поетът обяснява своите образи, той катапултира от небесата им и се заземява.
Несломимо общо е въображението.
Макар и за кратко, тази поезия притежаваше и своя пространствено-времева територия, която фаворизира образите, превръщайки стихотворението в набор от метафори. Това е имажинизмът, появил се в Русия след 1919 г. и приключил след седем години, през 1926 г. Продукт е от разпада на футуризма на местна почва, и се влияе от английските поети имажинисти. Най-крупни представители на руския имажинизъм, разпространен не само в двете столици Москва и Петроград (Ленинград), но и в провинциални градове като Воронеж и Перм, са Сергей Есенин, Анатолий Мариенгоф, теоретикът и вожд на течението Вадим Шершеневич, като изключително силно е литературното присъствие и човешкото приятелство на първите двама. Те се дистанцират рязко от влиятелните тогава кубофутуризъм на Хлебников и Маяковски, егофутуризъм, акмеизъм и от групата Centrifuga на Пастернак и Асеев, но на практика запазват по нещо от тях, особено от футуризма. Учредяват кратковременен, но ефектен Орден на имажинистите, а в естетическите си декларации се опълчват срещу съдържанието в Поезията, смятайки го за безсмислено. Провеждат се много поетически четения из цяла (вече съветска) Русия, които са придружени с разгорещени обсъждания, концептуални дебати и истински естетически съдилища. Постепенно отношението към тях се променя радикално и дори високопоставеният им болшевишки покровител Анатолий Луначарски почва да ги нарича шарлатани. В България близо до това кратковременно течение е Никола Фурнаджиев в първата си и най-значима стихосбирка Пролетен вятър (1924), както и донякъде Славчо Красински.
Днес всепризнат лидер на метафоричната (неоимажинистка) поезия е поетът и преводач Кирил Кадийски (1947), близо до него е Димитър Миланов (1947–2012 ), и двамата произхождат от китни и колоритни западнобългарски села: Ябълково, Кюстендилско, и Кладница, Пернишко. Не стои ли зад тези майстори на метафората четката на Майстора? В по-умерен и балансиран вид виждаме метафората при Иван Цанев (1941, роден в с. Острица, Русенско) и Борис Христов (1945, от несъществуващото вече с. Крапец, Пернишко). С края на българското село не догаря ли и свещта на метафората, хвърляща последни отблясъци? Поети и критици от по-новите поколения като проф. Пламен Дойнов утвърждават, че на преден план излиза метонимията и метонимичната поезия. Впрочем и метонимията е дефинирана в споменатия Изборник 1073:
Отименуване (гр. метонимия) имаме, когато назовем владените с името на владетелите.
Говори се, че много хора се завръщат на село. Може би техните деца ще израснат с изгрева и залеза, със слънцето и звездите, с ромоленето на потоци и рекички, с тихото шумолене на листопада, ще съзерцават и почитат върховния Бог на поетите – Дъжда. И ще се кланят на върховната им Богиня – Луната, нощен циферблат и александрийски фар в безбрежния космически океан. Може би ще заживее нов живот поезията на изящния образ и шеметната метафора. Съчетана неизбежно с най-доброто от нашата и световната медитативна и изобщо интелектуална поезия. Така поетите ще се завърнат към първозданните, родни начала и поемайки тяхната потулена, но несекваща мощ, ще станат пак органична част от европейския лирически авангард, каквато е била българската поезия през 20–40-те години на XX в.
Ако един ден изначалната и естествена родна образност се завърне, това може да се отрази и на науката, и на менталната характеристика на учения. Науката, и в частност нейната вечна и непоклатима основа, математиката, също създава и оперира със свои образи, сигурно не по-малко смели и рисковано възхитителни от тези на поетите. Да не говорим за ролята на тази наука за живописта и другите видове изящни и пластични изкуства. Математическите образи са не просто паралелни, а направо родствени на тези в Поезията. Напоследък защити тази идея в книгата си Апология на математиката (2010, непреведена у нас) професорът по математическа логика и теория на алгоритмите Владимир Успенски (+2018), брат на знаменития семиотик Борис Успенски и създател на терминологичния евфемизъм Вторично моделиращи системи. С него първоначално, от 1962 г. насам, се прикриваше подозрителното за консервативните среди название семиотика. Впрочем през 40–60 години на XX в. излизат няколко дълбоко теоретични и същевременно достъпни книги от видни учени, които обосновават универсалната роля на математиката във всички области: Апология на математѝка на Готфрид Харди и Аз съм математик на Норберт Винер. Успоредно на казаното, през 60-те и началото на 70-те години са публикувани забележителните научни и пак така популярни трудове в областта на историята и изкуствознанието: на Жак Льо Гоф Цивилизацията на средновековният Запад (1964), на Кенет Кларк Цивилизацията. Едно лично гледище (1969), на княз Дмитрий Оболенски Византийската общност. Източна Европа 500–1453 (1971) и на Арон Гуревич Категории на средновековната култура (1972).
Протичаше двустранен процес – в анализа на изкуството с изнурителни сражения навлизаха точните науки, а самата математика се разглеждаше като изкуство. Битки за налагане на математически точен подход към литературата и изкуството, така, както Люсиен Февр, един от сътворителите на групата и журнала Анали, описваше своите Боеве за история (Combats d’istoire ).
Те отекнаха и у нас, макар и да не бяха битки за история, а за подходите на литературната критика. Да си спомним Диви разкази от гледна точка на науката, морала и сладкодумната критика на Никола Георгиев, отговора на Тончо Жечев и изобщо цялата полемика, разпростряла се, както всички значими дискусии през соца, в списание Литературна мисъл на близо 500 стр. Дискусия за методите в литературознанието, а не толкова за разказите на Николай Хайтов. При това дебатът не беше идеологически, а почти само научно-критически, нещо необичайно за нашата беззаветно предана на идеали и светло бъдеще соцдействителност. Авторът на споменатите разкази пък се нахвърли (със свои подгласници от единствения тогава Съюз на писателите) върху учебниците и методиката на преподаване на най-ярката фигура в нашето стихознание и стилистика след войната, проф. Мирослав Янакиев, сред охулените по друг повод бе и член кор. Николай Генчев. Спорът Лирици или физици, отпочнал от стихотворение на Борис Слуцки и смятан от някои за мним, у нас впечатли комай с римата, заключена в него.
Ще прескоча така наречената научна поезия. За нея няма нито научни, нито литературни доказателства.
И пак: какво е метафората? Всичко онова, с което Пабло Неруда е определил висините на Мачу Пикчу. Ще приведем само няколко стиха от него в превод на Никола Инджов:
Звездни кервани, обреден хляб.
Лампа гранитна, хляб от камък.
Връх геометричен, книга от камък.
Звезден корал във време потънал.
Синкавоснежен водопад застинал.
Пръстен венчален на снеговете.
Ръце на пума, скала кръвожадна.
Билка вечерна, изваяна мълния.
Светъл чертог на орли отлетели.
Дух минерален, кварцова месечина.
Луна в паяжина, злокобен камък.
Или пък да се върнем десет века назад и да се вслушаме и вгледаме в каскадите от ослепителни анафори и метафорични образи, които реди Климент Охридски, първомайсторът на старобългарските хомилии и енкомиони, на поучителните и похвалните слова. Ще цитираме заключителната част от неговия шедьовър Похвално слово за четиридневния Лазар, в превод на ненадминатия тълмач на старобългарската омилетика архимандрит д-р Атанасий Бончев (1915–1978), автор и на Църковнославянска граматика и Речник на църковнославянския език:
Лазар – свято жилище на Пресветия Дух,
Лазар – красива издънка от божията градина!
Лазар – медоносна капка на Божията мъдрост!
Лазар – извор на духовна благодат!
Лазар – неувяхващ цвят от райската градина!
Лазар – високолетящ орел на висшата премъдрост!
Лазар – съкровищница на Божието гостоприемство,
изпълнена с обич към бедните!
Лазар – втори предтеча на тези, които седят в мрак и в смъртна сянка!
Лазар – лют посрамител на адовата сила!
Лазар – мил любимец на Христа!
Лазар – пръв предобраз на Възкресението на Христа на третия ден!
Славянската цивилизация е цивилизация на образа, а не на рефлексията, тя е чужда на технологиите, философските и икономическите учения. Някои именити западни представители са гледали на нея високомерно, с типично европоцентристко самодоволство. Но в славянския образ е нашето упование и спасение.
На главната страница: Казимир Малевич, „Пейзаж“, 1908 г.
