Вестта, че в землището на селото е слязла мечка, попари като вряла вода хората. Едно време се е знаело, че в тази част на планината е мечо вървище. И затова неслучайно в старите времена мъжете тук се славели като едни от най-големите ловци на мечки. Но тези бляскави времена отдавна бяха отминали. И дори ако попиташ не друг, а дядо Дяло, най-стария човек в селото, и от него нямаше да научиш нищо. Защото през последните години дядо Дяло седеше на пейката пред кметството, климаше с глава на една страна, подпираше с шаячното си сетре зида, та беше обърсал навсякъде варта, и нищо не говореше, а само млящеше неразбираемо с беззъбата си уста. Беше се оживил само веднъж през всичките тия години – когато през площада навръх събора на селото лани мина циганин с мечка. Но мечката беше дребна и плашлива, повече приличаше на някое куче, отколкото на мечка. Циганинът я беше свикнал да яде солети и да се покланя на прокурора, това тя можеше да прави отлично. Но да вцепени добитъка с рева си или да отбележи ноктите си на два и половина метра височина върху кората на стария бряст в центъра на площада, каквито белези още личаха от време оно върху дървото, това мечката на циганина не можеше да стори, защото, както вече беше казано, беше дребна и плашлива.
Циганинът с мечката мина и замина и в селото пак се възцари мъртвило, дядо Дяло пак така си седеше на пейката, опрял гръб в зида на кметството, климаше с главата на една страна и млящеше с беззъбата си уста и като че ли онова страшно време на удавени кози и магарета, на натръшкани по поляните кошери, на бутнати плетьове беше безвъзвратно изтекло в миналото, когато, не щеш ли, селото осъмна със страшната вест, че в землището му е слязла мечка.
Още на другия ден пред кметството спря кола на някаква телевизия. Кметът явно вече беше уведомен, той излезе да посрещне оператора и журналистката на стълбите, целият зачервен като цвекло от вниманието. Въведе ги в кабинета си, почерпи ги с уиски и кашу, като преди това обърса незабелязано прашните чаши с вратовръзката си, и взе надълго и нашироко да им разказва за мечите зулуми и как се наложило преди време да викат армейска част, въоръжена с автомати, за да гарантират сигурността на хората и животните. Това за автоматите той наистина го беше чул, но то беше за друго, в онзи разказ ставаше дума за един кръвнишки лов на сърни на местните велможи.
Телевизионерите заснеха с камерата интервюто с кмета и вдъхновени от питиетата и почти свършената работа, излязоха пак на площада, оглеждайки се на всички страни. Вероятно очакваха сега да изскочи отнякъде и мечката, за да могат да заснемат и нея и екшънът да стане пълен.
Но мечката не се появи и те се понесоха към близкото ханче, за да обядват и да поразпитат, и да научат, ако може, още за звяра.
Така и не забелязаха, когато тръгваха, че онзи старец на пейката беше изчезнал. Когато той пак се появи, площадът беше пуст, както винаги – ни телевизия, ни дявол. Дядо Дяло седна на мястото си, остави торбата, която беше донесъл, до себе си и я прихлупи с ръка.
Беше ходил да донесе от тавана вкъщи големия нож, дълъг лакът и широк колкото длан, както и елека от биволска кожа, който се стягаше с върви, за да прилепне плътно до тялото. Биволската кожа е единствената кожа, която мечите нокти не могат да разкъсат. Този елек му беше спасявал колко пъти живота навремето. И ножът, разбира се. Тежък нож, дълъг цял лакът и широк колкото разперена длан. Не всеки можеше да вдигне днес този нож. А камо ли пък да замахне силно с него.
