Специално за Портал Култура

Разговорите с Валеска Гризебах, режисьорка на заснетия в България филм „Мечтаното приключение“, и Яна Радева, изпълнителка на главната роля в него, са проведени на фестивала в Кан на 23 май 2026 г., преди обявяването на Специалната награда на журито

Валеска Гризебах: Реалността като партньор на въображението

В Кан филмът ви бе възприет като специален. Това според мен му придаде допълнителна стойност. Кажете ми защо правите такова кино?

Много е лично. Не бих могла да стоя сама вкъщи и да пиша истории. Не става дума за някаква специална методология, просто обичам процеса на работа с хора. Наясно съм, че самата аз няма как да знам всичко. За мен киното е начин да се свързвам с хора и места. Да приемам реалността като партньор на въображението ми. Никога не започвам с готов сюжет, в началото имам само някакъв фрагмент. Най-важните неща в началото на всеки подготвителен процес са въпросите и темите, които ме занимават. А тe винаги са много отворени. Проучването, кастингът, писането вървят ръка за ръка и това прави работата върху един филм толкова интересна за мен.

В по-ранния „Уестърн“ стилът ви беше подобен, но не толкова изчистен. В „Мечтаното приключение“ няма нито един елемент, ако мога да се изразя така, извън личната ви система на наблюдение.

Не знам, винаги е било метод на проба и грешка. Опит да срещнеш нещо. Самото писане е специално, започвам по-скоро с вътрешния смисъл и конструкция. После се опитвам да създам нещо, което да прилича на история.

Трудното е да се намери балансът между сюжет, фрагменти от сюжет и напрежение и в същото време да се остави пространство за атмосфера. И нещата да изглеждат леки и естествени, въпреки че са изградени с изкуствени средства, включително и при работата с изпълнителите.

Нямате актьори, диалози, конструкция.

Напротив, имам. Имам написан текст, места, диалози, но те се развиват в самия процес на създаване на филма. Разбира се, идва момент, в който трябва да седна и да конкретизирам нещата. Но дори по време на снимките ги оставям отворени и общувам с всички чрез думи. За мен е много важно да не давам на актьорите класически сценарий, който те да учат наизуст. Разказвам им, те поемат думите от мен и така се получава форма на сътрудничество.

В този смисъл, понеже имах много съмнения дали изобщо да снимам филм в България – защото съм германска режисьорка – за мен беше изключително важно да почувствам, че можем да направим нещата заедно.

Усещате ли липса на самочувствие у българите?

Не мога да кажа, че усещам такава. Честно казано, бих се почувствала неудобно да съдя.

Не става дума за съдене. Често се усещаме като хора, на които им липсва увереност, все другите са по-добри. Не сте ли се сблъсквали с подобно нещо?

Да си призная, в реалния живот не съм. Познавам този вид самооценка, знам, че българите често я повтарят. Но когато се срещам с хора, винаги се изненадвам от тях. Смятам, че в България съществува страхотна традиция на разказване.

Какво разбирате под това?

Ситуациите около масата, буквално. Но също и в литературата. За мен начинът, по който разказвате истории, е много силен и вдъхновяващ. Ние това го нямаме в Германия. Или поне не по този начин.

Какво нямате в Германия, което ние имаме?

Тази близост. За мен е много красиво, когато хора седят около масата и споделят истории и моменти. Действа като психотерапия. Когато казвате: „Хайде тази вечер да пием ракия“. И това се превръща в повод за разкриване. Няма значение, че на следващия ден вече е забравено. За мен подобен начин на споделяне е много трогателен. Честно казано, това е сила.

Значи смятате, че сме добре?

Повече от добре сте.

Премиерата на филма ви в Кан беше в последния ден на фестивала. Миналата година филмът на Маша Шилински „Звукът от падането“ беше в първия ден. Напоследък вие с Маша се превръщате в режисьорки, в чиито ръце немското кино става много интересно.

Хубаво е, че мислите така.

Ще бъдете на церемонията тази вечер. Това в Кан никога не е случайно.

Мислите ли?

Означава много. Когато Нури Билге Джейлан отиваше на церемониите по награждаването, турските ми приятели гледаха на кой ред ще седне. Така се опитваха да отгатнат каква награда ще получи.

Да се надяваме, че сме на правилния ред.

Яна Радева: „Няма имитация“

Как се чувствате на този най-престижен кинофестивал в света?

Добре се чувствам.

Какво ви впечатли най-напред?

Наблюдавах какво се случва на премиерите на нашия филм и още на един, на който ни поканиха; на обядите, вечерите. Направи ми впечатление, че навсякъде хората са много естествени. От французите съм приятно изнанедана – толкова са гостоприемни.

Получихте ли реакции за играта си?

Всички ме поздравяват и казват, че играта ми била страхотна. Казаха ми даже, че в очите си съм събрала всички жени на България. Аз, разбира се, това не мога да го приема съвсем на сериозно. Докато работехме, се забавлявах и исках Валеска да е доволна. Имало е моменти, когато ми е казвала: „Яна, тук искам по-меко да го изиграеш“. Винаги съм правила това, което тя е искала от мен. Не ми е било особено трудно.

Ръководила ви е във всеки детайл?

Имаше и импровизации, няма как да няма. Тя е режисьор, при това много голям, но винаги се е съобразявала с мен. Има доста неща във филма, които не са били в сценария. За първи гледах филма тук и видях доста такива.

Говорила ли ви е за генералната идея?

Вчера една българка, която много отдавна живее във Франция, ми каза: „Гледах и все едно си бях в България. Как е успяла тази немска режисьорка да сътвори това нещо?“.

За генералната идея ми е интересно.

Още бях в процес на кастинг, но имахме много разговори за жените, за 90-те години, за мъжете. Имах кастинг с много различни мъже и жени. Когато ме избраха, продължих да имам много срещи.

Какви бяха въпросите, които ви задаваше?

Какви са били 90-те години, какво е било преди тях или след 2000 г. Как съм ги възприемала аз самата, къде съм ходила. Три години проучване е много голямо усилие. Всичко се изграждаше по време на разговорите. Тя възприема настроенията, впечатленията и преживяванията. Моите и на другите хора. Преди да започнем да снимаме, в Свиленград& се събирахме с много и различни жени. Те после не участваха във филма. Но разговорите между нас бяха много близки, интимни.

Интерес по-скоро към жените?

Вчера някой каза, че филмът бил агресивно феминистки. Не е вярно. Героинята ми Веска не е такава. Тя постоянно е усмихната. Чаровна е и лека. За мен жените в България са умни и фини. Ако искат мъжете да изпълнят някое тяхно желание, представят им го като тяхно. Така те си остават мачовци, но изпълняват волята на жените.

Приказката за главата и шията?

Да, и това го обяснявах на чуждите журналисти. Отсъствието на ярко изразен феминизъм не означава, че жените са покорни. Говоря за българските жени. Не сме крайни, искам да кажа. За мен във филма няма нищо настъпателно.

Защо точно преди да намери човека, когото търси, Веска преспива с друг мъж?

Тя така се пречиства. Преди това води напрегнат ключов разговор с един от персонажите, с когото е имала отрицателни емоции, и този разговор я връща към 90-те години. Секс сцената изразява освобождаването от едно натрупано, чисто физическо напрежение. Но в същото време показва, че е жена, която може да прави каквото си поиска. Веска не търпи пренебрежително отношение към себе.

Темата за доминирането на мъжа.

Да, но за героинята ми е важно, че може да прави каквото си иска, с когото си иска.

Какво мислите за самочувствието на българката?

Веска е образ, изграден на базата на 50–60 реални жени. Всички бяха с високо самочувствие, уверявам ви.

През цялото време Веска търси Саид.

Когато Сайд, в изпълнението на Сюлейман Летифов, изчезва, моята Веска минава през доста колебания. Проследява къде и защо е бил преди нея на едно или друго място.

Проучва го.

Да, и открива някакви неща. Но в един момент решава да сложи край. Каквото било, било. Тя има своето минало, Саид има своето. Всичко свършва до тук. Нищо друго не я интересува.

С какво се занимавахте до срещата с Валеска?

Имах приятел, който правеше козметика. Отглеждаше роза, лавандула, произвеждаше натурални продукти и ги изнасяше за Китай. По едно време му казах защо само те да имат такава козметика, нека да направим нещо и за България. Та с това се занимавах тогава.

От лавандулата – към Кан!

Животът ми е низ от прераждания. Някакъв период върви, после свършва, и то винаги потресаващо. Забравям го, все едно съм се преродила. Миналото не ми влияе. Добро или лошо, не се връщам към него. Не съм такава, че непременно да си вземам поука, но като нещо се случи два или три пъти, знам си урока, продължавам напред.

Как оценявате останалите непрофесионални актьори?

Като гледах филма, си казах: „Леле, Сюлейман как играе тук, а пък аз какъв съм изкуственяк. Илия, Малкия, Динко, останалите жени – толкова са готини! А аз – какви са тези физиономии, дето ги правя?“. Всичките ми колеги са супер естествени.

За тях усещането ви е вярно, за вас – не.

Ами, не знам. Не е лесно да махна спомените от страшно дългия снимачен процес. Като гледам филма втори път, само ще се наслаждавам, без да си правя критики.

Какво е успяла Валеска да направи за нас с този филм?

Валеска дълбоко уважава традициите ни, уважава ни като хора. Дори когато е забелязвала леките ни хитрувания, не им е обръщала внимание. Тя е естествен човек и друго не я интересува.

И все пак какво успя да направи тя, което ние все още не сме?

Не бих искала да я сравнявам с български режисьори.

Добре, с какво, да кажем, е по-различна?

Нека се изразя така – този филм е много по-естествен от някои филми, правени от български режисьори. Няма заучено рецитиране. Няма имитация. Естествеността е това, което отличава Валеска от другите.

Поддържате ли контакт помежду си?

Постоянно се чуваме. По телефона говоря най-много с кастинг-режисьора Маргарита Кудрина и с Валеска. И с хора от целия екип всъщност. Толкова съм свикнала с тях. Това са много години. Две, даже три.

Филмът е сниман през 2024 г. и има уникална монтажистка – Бетина Бьолер.

Какво ли не ѝ се струпа на главата. Методът на снимане на Валеска е много труден за всички. С тази камера отляво, отдясно, отпред. Правят се страшно много дубли. После всичко трябва да се гледа и да се монтира.

И операторът Бернхард Келер е невероятен.

Да, и всички останали хора от двата екипа, българския и немския. Валеска беше ужасно търпелива с нас. Винаги беше усмихната и в настроение. Друга такава жена не познавам. През всичките тези години тя никога не избухна, не показа нервност. Винаги проявяваше разбиране. Когато имаше забележка, с мек глас казваше: „Яна, сега да го направим така“.

Да, киното на Валеска е много специфично…

…и трябва голямо търпение за него.

Красивият ви късмет е, че филмът е тук.

Всички си го заслужиха.

Как се чувствате като живееща в България?

Никъде другаде не искам да живея. В България съм свободна. За мен няма ограничения и това ми харесва. Имаме прекрасни села, наистина някои без обхват, но пък не са някаква пустиня. Устроени са, имат си всичко необходимо.

Поканиха ви на официалната церемония довечера.

Да, ще бъдем тримата – Валеска, Сюлейман и аз. Това, че сме тук, е супер. Ние сме много задружни и много положителни. Самото участие в тази селекция е огромно признание за филма. И за България също, защото голяма част от екипа беше български.

Шансът на „Мечтаното приключение“ е в естетическия избор на режисьорката. Той не е съвсем обичаен и това придава допълнителна стойност на присъствието ви тук. Искрено ви желая успех!