Начало Галерия Мечтата отвъд хоризонта
Галерия

Мечтата отвъд хоризонта

1143

Юлиан Станкулов, „Мечтите са нещо лично“, изложба в галерия „Алма матер“, СУ „Св. Климент Охридски“, 18 юни – 5 юли 2024 г.

Мечтите биват разни. Има групови мечти, има даже мечти на цели общества. На 18 юни Юлиан Станкулов ни заговаря обаче за свои, интимни мечти. Или сънища? Неслучайно в някои езици думата за „мечта“ и „сън“ е една и съща. Или блянове (ако посегнем към тази Вазова дума)? Каквато и дума да вземем, все ще имаме на ум нещо лично съкровено.

Лично-съкровеното е уникално. Уникалното не може да бъде изразявано чрез езика. Артикулираното слово е в състояние да изразява само споделимото, тоест вече даденото по някакъв начин в опита на човечеството. А как стои въпросът с изобразяването? Там средствата за изразяване на неизразимото са сякаш повече. Дори при патологичен ексхибиционизъм обаче (а нашият случай съвсем не е такъв), все нещо ще остава недоизказано. Какво най-вече?

Какъвто и да е характерът на проявеното, невъзможно е прякото заявяване на началото, принципа, ἀρχή. В такива случаи става дума не за началото на битието или биващите, а за строго персоналното начало, за онази първо-основа на аза с неговата неповторимост, което доусложнява нещата неимоверно. Още Аристотел е забелязал, че началото не може да бъде познато пряко, нито пък чрез умозаключение. Шанс да го схванем имаме, когато познаем границите, предела, полаган от същото това начало.

В някаква степен границите на възприятието са измерими. А как стоят нещата с границите на мисълта? Ами с границите на въображението? Юлиан Станкулов поставя директно философския въпрос за техния хоризонт и неговото действие. Официално премълчаната част от името на изложбата неслучайно е „отвъд хоризонта“. Станкулов е освен всичко друго и дипломиран философ.

При визуалното възприятие се нуждаем във всеки отделен случай от някакъв хоризонт, от „фон“, благодарение на който да разпознаем отделния предмет като отделен и да го различим от всякаквите други отделни предмети. Този „фон“ е толкова по-далечен, колкото по-обемен е предметът или колкото е по-отдалечен от наблюдателя.

При мисълта и въображението този хоризонт може да отива до безкрайност и те са длъжни да имат способност за отправяне към него. Мисленето на безкрайно разширяващата се безкрайна вселена например е възможно само защото мисловната динамика спонтанно полага фон отвъд тази вселена, върху който да я разпознаем като нещо едно, което при това е едно цяло. Има и по-радикални примери. Станкулов подсказва за някои от тях.

Той слага пред очите ни двадесет изгрева и залеза, повечето от които са над езера и морета. По ред причини, особено биографични, предпочитам да ги мисля като морски. Опитът, обогатен с такива изгреви и залези, свидетелства как те едновременно приближават и отдалечават хоризонта. Как го „водят“ към безкрайност, отпращайки представната способност към усета за отвъдност.

Юлиан Станкулов предизвиква навлизане в неговите си лични отвъд-световни хоризонти по привидно скандален начин. Работейки с класическа маслена техника, той премахва близкия хоризонт, грунда. Боята, обилно наслагвана върху платното, избива през нишките на канавата, при което се гради едно в последна сметка спонтанно формиращо се изображение, което деформира „лицевото“. То едновременно го „проявява“ и „скрива“, внушавайки споменатия хоризонт, заедно с неговата непостижимост. Зрителят има пред очи само него. Вижда единствено „гърба“ му – подрамката става рамка.

Една знаменита библейска история представя разговора между самия Бог и Моисей, който пожелава да Го види. Но човек не може да гледа лицето на Бога. Затова Бог благоволява да му даде за виждане Неговото „изотзад“ (τὰ ὀπίσω μου, posteriora mea), да види Неговата „слава“ (Изход, 33:20–23). Тази Божия слава (δόξα, gloria) е според православното тълкуване Неговата природна енергия, екзистенциалното му действие, изявявано навън. Божествената природа остава непознаваема, но човек може да познава и да интерироризира тази енергия, да влиза в синергия с нея.

Нямам никакво намерение да богохулствам. В нашия случай не става дума за Божествеността, а за човешки блянове, за човешки устои и хоризонти. Става дума за много далечна аналогия, чието оправдание е единствено фактът, че и тук си имаме работа с екзистенциална енергия – личната жизнена енергия на художника.

С парадоксалното си, леко скандално „показване на гърба“ Юлиан Станкулов открехва, но не отваря вратата към мечтите. Той едновременно скрива и без това несподелимото начало, принципа, който остава тайна, и демонстрира неговото излъчване. Проявява неговата енергия, която предизвиква към синергия, към съвместно действие на зрителя-сътворец със същата тази тайна.

Слово, представено при откриването на изложбата.

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.

Свързани статии

Още от автора