0
2893

Мечта за палмово листо

Красотата ще спаси света. Този знаменит израз го знаят и хората, които не знаят кой го е изрекъл. Както повечето крилати изрази, той е придобил самостоятелно значение и е заживял самостоятелен живот. Добил е крила и е станал крилат. И вече има такава подемна сила, че може и нас да издигне във висините. Този израз е повече от апотеоз на красотата. Той е със спасителна мисия.

Изразът се употребява често и по най-различни поводи. Невинаги се разбира истинският му смисъл, защото красотата най-често се възприема като естетическа категория. Сведена е до естетическо понятие. Но е достатъчно да си спомним израза „красива/некрасива постъпка“ и ще си дадем сметка, че красотата може и „да постъпва“, тоест да действа. И ще се сетим за също толкова известен израз на друг руски класик – Чехов: „У човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и дрехите, и душата, и мислите“.

У човека има стремеж към красотата и към красивото, защото около нас има твърде много грозота. В първичната природа грозота няма. Всичката грозота на света е създадена от човека. Това също ни навежда на мисълта, че грозотата е нещо повредено, тя е резултат на отклонение от естеството.

След този кратък увод директно поставям темата си – недоволствата и протестите срещу паметника на съветската армия в София в голяма степен са провокирани от неговата грозота. По света има хиляди паметници, стари и нови, огромни и скромни, тематиката им въплъщава цялата човешка история. Това, което е общото между тях, е, че авторите им са се стремили да изваят своите идеи в красива форма. А в нашия случай такъв стремеж не е бил налице. Или ако е имало – той е бил задушен и смазан от сляпо робуване на партийни канони.

По принцип паметниците, или поне повечето от тях, изпълняват идеологически функции. Но това не е пречило на авторите за изваят красиви фигури и композиции. Защото са били наясно, че красотата изразява една идея най-добре. Дори когато идеята не е особено привлекателна. Когато този принцип не е спазен, се получава бутафория. Примерът за бутафория е съвсем близо до нас – в Скопие. По времето на „антиквизацията“ центърът на северномакедонската столица беше наблъскан със „споменици“ – един до друг и един през други по-бутафорни, по-неуместни, по-грозни и по-нелепи. Антиквизацията оттече в канала на историята, но нейните гротескни паметници останаха и кой знае още колко години ще загрозяват центъра на красивия град. Някой би казал – каквато идеята, такива и паметниците ѝ. По аналогия с анекдота за мумията на Ленин в мавзолея му – станала някаква повреда в поддържащата инсталация, мумията започнала да вони и патриарх Тихон промълвил: Каквито мощите, такова и мирото!

Но намерението ми не е да давам негативни примери. Има един положителен пример и той също е близо до нас – в Будапеща. Всички, които са ходили в този прекрасен град, са виждали един от символите му – Статуята на свободата, която се извисява на хълма Гелерт. На върха на 26-метров пиедестал се извисява 14-метрова женска бронзова фигура, която издига високо над главата си голямо палмово листо. Автор на композицията е големият унгарски скулптор Жигмонд Кишфалуди Щробл. Монументът е изграден с изключително бързи темпове – подготовката започва още след приключването на обсадата на Будапеща през февруари 1945 г. и е открит през април 1947 г. Първоначално монументът се допълвал от 6-метрова бронзова скулптура на червеноармеец с автомат ППШ-41 – същия, който държи и нашият червеноармеец, само че не го издига над главата си, а е на гърдите му. По време на Унгарското въстание през 1956 г. тази фигура е съборена и разбита на парчета. Същата е съдбата и на огромния паметник на Сталин в унгарската столица. Жената с палмовото листо не е пипната. С целия си революционен плам, с цялата си накипяла ярост, въстаниците са запазили красивата омиротворена фигура на жената, символизираща свободата и мира. Имало е гласове да бъде съборен целият монумент, но мнозинството въстаници са се противопоставили. Моето обяснение за това е, че я е спасила нейната красота. Революционната мъст се е изляла върху бруталните грозни фигури на диктатора и на окупатора, но се е спряла и е притихнала пред красивата фигура, издигаща с плавно движение над главата си символа на мира. Съборени и натрошен са били още десетки грозни и заплашителни паметници, символизиращи съветската окупация.

Статуята на червеноармейския знаменосец е възстановена и след разгрома на въстанието отново е монтирана на паметника. През 1992 г. за постоянно е преместена в парка „Мементо“, подобен на нашия Музей на социалистическото изкуство. Сменен е и надписът на пиедестала. Комунистическият е: „В памет на съветските герои освободители. От признателния унгарски народ. 1945 г.“. Сега е: „В памет на всички, пожертвали живота си за независимостта, свободата и просперитета на Унгария“. Рускоезичната версия на текста е премахната изцяло. Днес Статуята на свободата не предизвиква спорове в унгарското общество.

Обратно – нашият монумент, презрително наричан МОЧА от едни и защитаван като светиня от други, е обект не само на спорове, а дори на война между двете групи. С годините сблъсъците между двата лагера не стихват, а се разгорещяват. Моето мнение е, че в една независима страна няма място за такъв монумент, но си давам сметка, че онези, които „с кръв са я взели тази власт“, са готови да пролеят кръв, ако се посегне на светинята им. Не са склонни към никакво компромисно решение, подобно на унгарците. Грозното смятат за красиво, черното наричат бяло.

Колективът, създал нашия монумент, също е от много добри скулптори и архитекти. Въпреки това разликата с будапещенския е огромна. Правени са по едно и също време, така че причината не е в господстващия стил на сталинския социалистическия реализъм. Композицията на софийския е плакатно-пропагандна, по нищо не се различава от многобройните агитационни плакати от онова време. Разбираме какво иска да ни внуши пропагандата с трите фигури, но въпреки това те стоят нелогично една до друга. Без съмнение най-важното внушение идва от триумфално вдигнатия автомат. Този автомат сражения в България не е водил, но така или иначе властта е взета благодарение на него. И той трябва да стърчи високо в българското небе, за да показва, че властта държи този, който държи автомата.

Това няма нищо общо с красивия паметник в Будапеща, където високо в небето е издигнато палмовото листо – символ на мир. Нашият паметник е грозен не само естетически, грозна е идеята му, грозно е да бъде поддържан.

Затова имам такава мечта – да се роди един ден поколение, което ще осъзнае, че прекланянето пред грозотата е грозно и ще пожелае да смени автомата с палмово листо.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЖан-Луи Трентинян между Франция и Италия
Следваща статияПореден избор с (не)очакван резултат…