CULTURAMA представя дебютния албум на Стоян Караиванов Seleccion de tangos в Световния ден на тангото, 11 декември. Със Стоян Караиванов разговаря Иво Парушев
Поздравления за наградата Кристална лира! Тя е безспорно признание за твоята работа като бандонеонист. Разкажи как стигна дотук? Дълги години си свирил на баян, при това с голям успех – какво те накара да смениш баяна с бандонеон?
Благодаря! Всъщност блокирането на всякакъв вид изкуство през пандемията ме подтикна да използвам това време за развитие. В годините преди това по-голяма част от ангажиментите ми бяха свързани с тангото и Пиацола, затова реших, че бих могъл да опитам нещо ново. Ето че няколко години по-късно тангото и бандонеонът са движеща сила в моя живот.
В едно интервю Астор Пиацола казва, че бандонеонът е дяволски инструмент и че тези, които искат да се научат да свирят на него, трябва да са малко луди. Ти какво мислиш, труден инструмент ли е бандонеонът и защо толкова малко музиканти в България му се посвещават?
Да, точно тази фраза на Пиацола е една от любимите ми. За да свириш на бандонеон, се изисква изключителна дисциплина, амбиция, трудолюбие и разбира се, доза лудост. Честно казано, при мен координацията между четирите различни клавиатури се получи автоматично и не съм изпитвал някакви затруднения. В България инструментът не е толкова популярен, работя по този въпрос паралелно с концертната ми дейност и съм щастлив, че вече има и инструменти, на които хората могат да направят своите първи стъпки в тангото. Надявам се да има много повече бандонеонисти в България.
Разкажи малко повече за инструмента, на който свириш, за неговата история.
Инструментите, на които свиря активно, са два – от 1925 и от 1935 г. Доста капризни са и се радвам, че понякога мога да дам „почивка“ на единия, за да посети „лекар“, тъй като те често „боледуват“. Този от 1935 г. е принадлежал на аржентинския бандонеонист Омар Маса, като е единственият запазен в състояние за свирене от този модел. Другият бандонеон е от колекцията на семейство Мосалини, изключително съм щастлив, че преди няколко години получих тази възможност. С този инструмент записах и дебютния си албум в Париж. Избрах го, от една страна, защото зад пулта стоеше Хуанхо Мосалини и инструментът ни свързваше под една форма, а от друга, защото залата, в която записвахме, е мястото, на което Хуан Хосе Мосалини поставя началото на историята на бандонеона в Европа през миналия век.
Твоят дебютен солов албум е посветен на тангото, представянето му е на 11 декември, Световния ден на тангото, в Концертна зала БИАД в София, която е строена през 30-те години на миналия век и носи духа на „златните години“ на тангото. Каква е ролята на тази символика и какво е въобще тангото за теб?
Надявам се, че хората ще могат да усетят в този случай духа на епохата. Тангото за мен е живот – паралелна реалност, в която се чувствам свободен. Към този момент е трудно да си представя живот без танго.
В България много от хората, които не танцуват танго, познават предимно музиката на Астор Пиацола, съответно повечето музиканти тук свирят най-често негови композиции на концерти, посветени на тангото. Kолко е важно според теб да бъдат изпълнявани и други композитори и стилове от историята на тангото?
В тези години на „комерсиална“ музика всеки иска да се хареса на публиката. Може би това е причината Пиацола да бъде толкова изпълняван, особено след неговата 100-годишнина. Всеки има правото да свири тази музика, за мен лично няма как да свириш Пиацола и танго нуево, без да познаваш класическите танго оркестри и тяхната музика (Пулиезе, Тройло, Гоби – тримата оставят трайна следа в Астор). Разбира се, това е моето мнение, но винаги се чува разлика в изпълнението.
В твоя дебютен албум има само три композиции на Пиацола, като прави впечатление разнообразието на композитори от различни етапи в развитието на тангото, които си подбрал. При това си се въздържал да включиш „хитове“ или по-разпознаваеми танга. Как избра композициите, които да включиш, и има ли скрита идея или послание в този подбор?
Името на албума „Селекция от танга“ подсказва и идеята му. Заедно с Хуанхо Мосалини в рамките на година подготвяхме всички детайли около реализацията на албума. Изградихме баланс от различни композитори – и от златната епоха с класически заглавия, и съвременни заглавия от Пиацола и Бинели.
За мен акцент в албума е Decarisimo на Астор Пиацола в обработка за соло бандонеон на Нестор Маркони. Това е първият запис на аранжимента и съм щастлив, че този „препъни камък“ не ни спря и в първите заглавия на албума.
В албума има и една твоя композиция – каква е нейната история и какво значение има за теб композирането като форма на артистично изразяване?
Много исках да включа и нещо от България. Като повечето изпълнители от миналия век в тангото написах музиката, която чувствах. Както заглавието Amoroso подсказва, става въпрос за любов. Надявам се, че скоро ще има повече музика за бандонеон от България.
Свирил си в различни формации – като солист на големи оркестри, като изпълнител в камерни ансамбли, с твоя собствен танго оркестър. В дебютния cи албум се представяш в една друга, по-интимна светлина – като солов изпълнител. Каква е разликата в усещането, има ли формат, в който се чувстваш най-добре?
За мен беше важно в дебютния албум да представя себе си като солов изпълнител, като първия от България. Много съм щастлив от резултата и от обратната връзка на танго изпълнителите. Мисля, митът за това, че танго могат да свирят само аржентинци, е разбит. За мен всяка формация е специално преживяване. Истински щастлив съм, че мога да бъда на сцената в толкова различни формати, всеки от които ме учи на нещо ново.
А има ли разлика за теб, когато свириш в концертната зала за хора, които слушат музиката ти, и на танго вечерите, т.нар. милонги, за хора, които танцуват?
Разбира се, в единия случай, хората са дошли със сигурност за твоята музика, за да те чуят. Това не означава, че даваме по-малко от себе си, когато свирим на милонга. Имам една любима фраза от Пиацола: „За мен тангото винаги е било за ушите, а не за краката“.
Да се върнем на наградите. Освен на Кристална лира, ти си носител и на наградите Олга Камбурова и Музикант на годината на БНР, имаш и международни отличия. Какво означават те за теб, доколко са важни за твоето развитие като музикант?
Наградата за мен е обратна връзка за музиката, която правя. Наградите никога не трябва да бъдат самоцел. Няма как да скрия, че бях много щастлив, когато ми се обадиха за наградата Бандонеон от Крефелд, Германия, посветена на създателя на инструмента Хайнрих Банд. За мен това е признание и за цяла България, тъй като явно сме се появили на картата и в главите на хората.
За развитието ми като музикант наградите нямат такова значение. При мен водещи са амбицията и желанието да творя. Най-голямата награда, която музикантът може да получи, това е публиката на неговите концерти.
Често казваш, че с успехите и творческите проекти сбъдваш мечтите си. Имаш ли още несбъднати мечти, нещо, което вече си планирал или искаш да осъществиш?
Мечтая за повече танго в България – музика, изпълнители, ученици, танцьори. Колкото повече, толкова повече, казал Мечо Пух… Разбира се, подготвяме и страхотни проекти и изненади за публиката през следващите години. Много съм щастлив, че до себе си имам хора и екип, с които мислим еднакво и работим усилено в тази посока.
